Осмо ревю: Харпър Ли - "И страж да бди на пост"

Осмо ревю: Харпър Ли - "И страж да бди на пост"

На Островът днес е тихо и спокойно. Слънцето огрява с лъчите си цялата територия. Книгите са щастливи и доволни. Но предусещат, че днес ще се случи нещо ново, нещо вълнуващо. Очакват нов обитател. А той е именно "И страж да бди на пост" на Харпър Ли.

Осмо ревю: Харпър Ли - "И страж да бди на пост"

Накратко: Много ми е трудно да кажа накратко дали трябва да се чете, или не. Ако сте големи привърженици на "Да убиеш присмехулник", тази няма да ви впечатли толкова. Ясно ми е, че в момента ще е голяма лудница около тази книга, но ви съветвам да не я почвате с големи очаквания. Аз бях с очаквания, но не ми се оправдаха.
(Това е за тези, които се колебаят дали да прочетат, или не книгата и търсят отговор в ревюто. В същия момент не желаят да прочетат нещо важно, което би убило интереса им по време на четене.)

 
"И страж да бди на пост"

автор: Харпър Ли

издателство: БАРД, 2015

страници: 272

цена: 18 лева 

корици: меки





Здравейте, книжни плъхчета, как сте?

Радвам се, че успях да изпълня обещанието си, а именно - да пиша по повече от 1 ревю на месец. Този месец за момента се отчитам с второ, надявам се да има поне още 1.
Днес ще представя ревю на една книга, която излезе на българския пазар буквално преди часове. Става въпрос за дългоочакваната "И страж да бди на пост" на Харпър Ли. Като за начало, нека да започна с малко информация за автора:

Харпър Ли е родена и израства в Монровил, по време на Голямата депресия. Сред предците ѝ е генерал Робърт Лий, победеният командир на армията на Юга в американската Гражданска война. Като дете е близка приятелка със съученика си и съсед Труман Капоти. Още от 7-годишна възраст Ли се опитва да пише.

След като завършва държавното училище в Алабама, Харпър Ли тръгва по стъпките на баща си, местен адвокат, и се записва да учи право. Напуска юридическия факултет на 29 г. и отива в Ню Йорк, за да започне писателска кариера.

В Ню Йорк се издържа като чиновничка в самолетна компания. Ли пише няколко разказа преди да се захване с „Да убиеш присмехулник“. Тя преработва повече от две години романа, въпреки че е одобрен от един издател. На 34 г. Ли публикува романа. Издателството не възлага много надежди на книгата, но творбата веднага постига невероятен успех. През 1961 г. писателката е удостоена с наградата Пулицър В следващата година по книгата ѝ е направен едноименен филм, с участието на Грегъри Пек.

На 5 ноември 2007 г. Харпър Ли е наградена с „Президентски медал на свободата“ за приноса си към литературата.

За какво се разказва в книгата?

"И страж да бди на пост" е първоначалната версия на "Да убиеш присмехулник". С нея Харпър Ли отива при редактор и там забелязват нейния талант. Нужни са две години с постоянни редакции, за да се извърши тази метаморфоза.

Разказаната история, чисто времево, може да се разглежда като продължение на "Да убиеш присмехулник", тъй като малката Скаут вече е 26-годишна жена, а баща ѝ Атикус е на седемдесет и две години.

Книгата започва с пътуването на Джин-Луиза(Скаут) от Ню Йорк до Мейкоб, Алабама. На гарата не я посреща Атикус, а приятелят ѝ Ханк/Хенри. Между тях има отношения, които се разглеждат в сюжета.

Джин-Луиза е заминала от Мейкоб след смъртта на брат си Джем. Тя не се чувства част от малкото градче. Атикус я е разбрал и за да бъде щастлива, я е пуснал да отиде там, където може да се почувства на място.

Въпреки че не е живяла с тях, те все пак са си кореспондирали. Джин-Луиза остава изненадана от всички промени, които са настъпили - живеят в нова къща, на мястото на старата има заведение за сладолед, леля ѝ Александра живее заедно с баща ѝ. Но най-сюрпризиращото е коренната промяна, която намира в своя баща - Атикус. И тук не става въпрос за болестта му, нито за старостта му, а за нещо много по-дълбоко и важно - промяната във възгледите му. Атикус е променил обкръжението си, общува с хора, с които преди не би, гледа на делата си по различен начин.

Това обърква Джин-Луиза и тя се впуска в битка с разгадаването на тези мистерии. Как се справя с това и до какви изводи стига, ще разберете, ако прочетете книгата.

Какво разбрах аз и с какви впечатления останах?

Има много какво да разкажа за „И страж да бди на пост”. Може би ще започна от далече и ще спомена вълнението си от факта, че ще излезе втора книга на Харпър Ли. „Да убиеш присмехулник” я прочетох преди около година и ми допадна много.  Лесна за четене книга, с увлекателен сюжет. Най-много ми хареса, че е свързана с моята страст – правото. Любимо ми е  онова посвещение в началото, че всички адвокати също някога са били деца.

Препоръчвал съм я многократно на мои познати като книга, която е еднакво разтоварваща и еднакво ангажираща. Ако се замисли човек, темата, която разглежда е дори и в момента актуална, въпреки че книгата е публикувана през 1960 година. Да, може би не в същите мащаби, но все пак расизмът никога няма да се изкорени. Това, което я кара да не те натоварва е стилът на писане и воденето на сюжета. Думите на невръстната Скаут са по детски мъдри и поучителни.

И след „Да убиеш присмехулник” очаквах много. Вълнувах се много. За пръв път чакам да излезе някоя книга. Повечето автори, които чета са класици и те вече не са измежду живите, книгите им са на пазара и не е възможно да издадат нещо ново. А Харпър Ли има само 1 книга и възможността да прочета още една, силно ме зарадва. Уви, не е хубаво човек да има големи очаквания за нещата, защото така разочарованието е много по-голямо.

Тоест, моите очаквания към „И страж да бди на пост” не бяха оправдани.

Първо, искам да изкажа съмнението си, че това въобще не е първоначалната версия на книгата. Не искам да търся никаква конспирация, просто аз останах с такова впечатление. „И страж да бди на пост” е пълна противоположност на „Да убиеш присмехулник” като идея. И идеята, която иска да внуши, настроението, отношението, всичко, ми изглежда крайно политическо нагласено. Не обичам, когато литература и политика се сливат в едно. Чудя се след колко ли време и тази книга ще бъде редактирана? След колко ли време ще се премахнат думите „негър”, „чернокож” и т.н? Защото в момента се съдържат. Думите, термините, те ме карат да си мисля, че нещо не е наред. Как е възможно да се редактира Агата Кристи, Астрид Линдгрен, а в същия момент в новоиздадена книга да се разрешат?

Ако не разсъждава толкова много човек, и приеме на сляпо, че това е писано от Харпър Ли, е, тогава поздравления и преклонения заслужават редакторите. Ако има редактор, който от „И страж да бди на пост” може да направи „Да убиеш присмехулник”, то тогава той е истински професионалист, магьосник и писател. Това ме препраща и към ранния Оруел и неговата „Още въздух”. В нея са само отбелязани основните му идеи, основните му борби, отправните му точки. Но те не са толкова разгърнати и впечатляващи, както в „1984” и „Фермата на животните”. Ето това отново ме накара да разсъждавам. Първото произведение, което пише един автор трябва ли да се критикува? То не е ли само за негово самочувствие, да се отпусне и да започне да твори нови и нови неща? Не е ли, за да натрупа рутина и да се разгърне? И имам ли аз право да критикувам Харпър Ли, защото „И страж да бди на пост” е книга, която може да напише всеки посредствен автор? Или съм толкова критичен, защото първата книга ми е харесала много?

Втората критика, която имам е към издателството. И аз съм човек, който обича всичко да му е организирано и подредено, но трябва ли между всички части да има по 2-3 празни страници? Необходимо ли е? Защо книгата трябва да изглежда по-обемна, когато тя не е? Тя се води 272 страници, но реално историята обхваща не повече от 240.

Относно самият начин на разказване, героите, както и сюжета:

Първо, не ми допадна начинът на водене на повествованието. Непрекъснатата промяна от 1 лице, единствено число към неутралния разказвач. Това особено се набива в очи в моментите, в които  Джин-Луиза яде сладолед. Първо е аз, после е тя, и изведнъж си загубил нишката.

Също така, обичам когато авторът прави ретроспекция, за да ни запознае с важни факти от миналото, но обичам, когато те са отчетливо отделени – дали с глави, части или друго. Тук често се случваше в една глава да се говори за миналото, а след това да се върне с диалог в настоящето и накрая да се представят мислите, които е имала Джин-Луиза някога.

Когато говорим за героите, повечето или поне основните, са познати от „Да убиеш присмехулник”. Този път обаче не са онези симпатични персонажи, които знаем.

Скаут не е любопитната сладка мъжкарана, която  се вълнува от съседа си, не участва в хиляди мисии. В момента тя е бунтуваща се жена. Но сякаш и тя не знае срещу какво се бунтува. Дори като се замисля, не знам дали действията ѝ могат да се определят като бунт, или като хленчене. Докато четях се сетих и за главния герой в „Спасителят в ръжта”. Него също го определят като символ на бунта, но по мое мнение той е нищо друго от един хленчещ тинейджър. Но нека не засягам други произведения. В случая Скаут /Джин-Луиза  иска да има позиция за нещата, но не е сигурна дали е правилно да я има, дразни се защо другите я нямат. Дори моето мнение за нея е, че не е чак толкова широко скроена, както се опитва да изглежда. Тя даже не е никак отворена за чуждата позиция, затворена е в себе си и през крепостните страни не пропуска никого. В   azcheta.com много често задават въпроса дали е възможно да прочетеш книга, въпреки че героите те дразнят. Според мен при литературните герои има два вида дразнене. Едното е провокиране, другото е несъгласие и неприемане. Уви, Скаут за мен е от вторите. Въпреки това, аз ще си я запомня с образа  ѝ от детството.

Атикус е загубил ореола си, който Скаут му бе дала в „Да убиеш присмехулник”.  В „И страж да бди на пост” той е в нова среда, изповядва други интереси, бори се за други каузи. Не участва в такива тежки и трудни процеси, не се бори за предишната истина.  Но въпреки това, той си остава най-симпатичният за мен персонаж и в двете книги. От една страна, че е адвокат и толкова дебелокож, а от друга, че толкова лесно преживява нещата. Впечатлява и с  трезвата оценка и за разбирането на отношението на Джин-Луиза към него и околните.

Относно самия сюжет - жалко, че не е при мен "Да убиеш присмехулник". Имам чувството, че има несъответствие в историите. Не си спомням точно как завършваше процеса в "Да убиеш присмехулник". Имам бегли спомени, че Атикус губеше делото и мъжът отиваше в затвора. В "И страж да бди на пост", ако се визира същата история, мъжът получава оправдателна присъда.

Творбата обаче си има и хубави страни, нека не оставате с впечатление, че нищо не ми е допаднало, след като изкритикувах и причината за писане, и стилът, и героите. :D Хубавото е това, че книжката е малка, отне ми не повече от 6-7 часа, за да я прочета. Не е имало момент, в който да ми е доскучала. По-скоро се дразних на героите и  другото, което вече споменах – дали тази книга не се пуска в този момент с някаква конкретна политическа цел.

Искам да посоча и още нещо хубаво - че  едва сега разбирам смисъла на корицата. На нея се вижда влак и в началото може да си помислиш, че става въпрос за самото пътуване от Ню Йорк до Мейкоб. Ако прочетеш книгата и след това започнеш да разсъждаваш, ще откриеш, че въпреки че героите стоят в 1 град, те постоянно пътуват. Особено Джин-Луиза. Това е пътуването ѝ към самата себе си, към опознаването си. Определено тук съм впечатлен. 

Ще си позволя да дам един съвет на тези, които ще я прочетат. Просто… недейте да я сравнявате с „Да убиеш присмехулник”. Недейте да имате очаквания, недейте да се впрягате излишно във фактите. Четете я като самостоятелна книга, а не като предшестваща или следваща друга. Така ще я оцените много повече.

Време е и да ви посоча любимите си цитати от книгата:

“Като студент братовчедът Джошуа учел и разсъждавал твърде усърдно; всъщност с четене се докарал дотам, че изгубил представа в кой свят живее. Носел допотопен тренчкот и кавалерийски ботуши с шпори, изработени от местния ковач по негов собствен проект.”



„Джин-Луиза поклати глава. Вече беше достатъчно порасла, за да не протестира срещу неправдите на живота, но все още твърде млада, за да приеме болестта на баща си без опит за борба.”

"Плахо докосна вчерашния ден и се отдръпна. Не бива да мисля за него сега, преди да се е отдалечил. Странно, помисли си, трябва да е като телесната болка. Казват, че когато стане непоносимо, тялото се отбранява само - припадаш и вече не чувстваш нищо, Господ никога не ти праща повече, отколкото можеш да издържиш..."

"Ако някой ви каже: "Това е истината" и му повярвате, а после откриете, че казаното не е истина, той ви разочарова и вие внимавате повече да не се хванете на въдицата.
Но когато един човек е живял за истината, а вие сте вярвали в онова, за което живеете - когато такъв човек ви разочарова, той ви отнема всичко."

И дойде времето за оценка:

Мисля, че от ревюто разбрахте, че тази книга няма как да влезе в моя топ 20 и да се настани в Двореца. За нея съм отредил:

И за изготвянето на това ревю използвах източници от:

helikon.bg - за кориците
биография на Харпър Ли - Уикипедия
снимка на Харпър Ли - novinar.bg
изображение цитат - alfars.net
снимка на къща - www.cinemablend.com

Седмо ревю: Маргарет Мацантини - "Да дойдеш на света"

Седмо ревю: Маргарет Мацантини - "Да дойдеш на света"

Книжките на Островът на книгите са добри, гостоприемни и приятни. Те не желаят нищо лошо на никого. Но все пак, трябва да умеят да се защитават. Трябва да са подготвени, ако пристигнат техни врагове. Поради тази причина, на Островът пристига "Да дойдеш на света" на Маргарет Мацантини.

Седмо ревю: Маргарет Мацантини - "Да дойдеш на света"

Накратко: Абсолютно си заслужава да я прочетеш! Но и се приготви, защото не е лека книга, историята е тежка и може лесно да те разстрои.
(Това е за тези, които се колебаят дали да си вземат книгата, или не, но в същия момент се страхуват да не би и да научат прекалено много от ревюто и да им стане безинтересно!)

"Да дойдеш на света" - Маргарет Мацантини

издателство: Colibri

страници: 538

цена: 16 лева












     Здравейте, книжни плъхчета! 
Как сте? Искам да ви се извиня, че не съм публикувал от близо месец и за октомври съм се отчел само с една книга. Наистина имам много други ангажименти и ми е трудно да се справя с всичко. Радвам се поне, че успявам да споделям в страницата си във Facebook.  Там е далеч по-лесно да комуникираме.
Тези от вас, които са харесали страницата на Островът на книгите, вероятно знаят колко дълго време ми отне , за да прочета тази книга. Може би около месец. Да, имаше едни, в които не успявах да прочета повече от 2-3 страници, а последният буквално погълнах 250. Тази книга е на второ място по най-дълго четената от мен, след "Въведение в психоанализата" на Фройд, която ми отне над месец и половина.
Но въпреки дългият период, в никакъв случай не съжалявам, че съм я прочел. Впечатленията си от книгата ще ви разкажа малко по-надолу. Сега, по традиция, започвам с информация за автора:

Маргарет Мацантини е родена в Дъблин. Живее в Рим със съпруга си Серджо Кастелито и четирите им деца. Завършила е Академията за драматично изкуство в Рим и е изиграла множество роли в театъра, киното и телевизията. Но истинската й страст е писането. Печели популярност още с първите си книги „Корито от цинк“ (1994) и „Манола“ (1999). Следва романът „Чуй ме“ (2001), преведен на над 30 езика, увенчан с престижните отличия „Стрега“, „Гринцане Кавур“, „Рапало Каридже“, приза на град Бари и европейската награда „Цептер“. По него Серджо Кастелито заснема филм с Пенелопе Крус в главната роля. През 2008 г. излиза световният бестселър „Да дойдеш на света“, удостоен с „Кампиело“ и екранизиран от съпруга й отново с участието на Пенелопе Крус.

През 2011 г. Маргарет Мацантини поднася поредното доказателство за таланта си да създава бестселъри. Романът „Никой не се спасява сам“ се продава в огромни тиражи, получава авторитетното отличие „Флаяно“ и е преведен на десетки езици. Серджо Кастелито го претворява на големия екран с участието на Рикардо Скамарчо и Жасмин Тринка.

Литературният триумф на италианската писателка не секва. Романът й „Утринно море“ (2011) е носител на наградите „Павезе“ и „Матеоти“. Най-новата й творба, „Блясък“, е публикувана през 2013 г.

Резюме на историята:

Главни герои в историята са Джема, Диего (съпругът ѝ), Пиетро (синът им) и Гойко (приятел от Сараево). Повествованието се води от името на главната героиня - Джема. Тя е италианска гражданка, която се занимава първоначално с литература. Заради едно свое изследване на босненски автор, тя посещава Сараево, където се запознава с Гойко - един изключително колоритен образ, който също прави опити да пробие в поезията. По време на обиколките и опитите да изпълни проекта си, тя се запознава и с Диего. Той е с няколко години по-малък от нея, от Генуа е, фотограф и е много слаб, прилича на дете. Двамата се харесват, дори преспиват заедно в къщата на Гойко, въпреки че Джема има годеник.

И тъй като за истинската любов няма граници, Джема се разделя със съпруга си, за да постави началото на отношенията си с Диего. Тяхната връзка не е от онези стерилни и рамкирани отношения. Тяхната е истинска - със скандали, с раздели,  с несъгласия, но и с много и истинска любов. Джема и Диего са страшно нестандартни и ако трябва да ги оцениш чрез обществените критерии, те определено не биха се нарекли здраво семейство. Но старите разбирания са демоде, те живеят и се радват на живота си.

Естественото продължение на любовта им е дете. Но тук героите не успяват от първия опит. Именно този семеен проблем ги довежда до Сараево отново - мястото, където е започнала любовта им. И ако тогава Сараево е било началото, сега може да се превърне в край. Защото точно тогава избухва босненският конфликт, продължаващ над 44 месеца. Могат ли войната и любовта да съществуват едновременно? Не се ли изключват? Ако е така, кое е по-силното? Ако прочетете книгата, то определено ще разберете.

Какво аз разбрах и с какви впечатления съм?

Така, ще започна с критиките, защото имам съмнения, че мога да ги забравя заради хилядите хвалебствия, които имам да кажа. Първите 60 страници от книгата определено не са интересни. Трудно е да те грабне. Изисква се упорство, твърдост и желание, за да продължиш. Радвам се, че ги имах, защото последните 470 пък са уникални.

Втората ми критика е, че много често се сменя времето в книгата. Веднъж е сега, след това е преди 15 години, след това в близкото минало. И няма някакво отграничаване със звездички, точки и т.н. Единствено има по-големи интервали, но не е достатъчно ясно.

И наред са суперлативите:

УНИКАЛНА КНИГА!!!! Просто не е реално. Едва повярвах, че все още жив писател, съвременен писател е написал нещо толкова силно и неподправено. Това е една истинска история. Това е нещо, което всеки от нас би могъл да преживее и да изпита по този начин. Историята не е от напудрените с буржоазно общество и изискани маниери, а напротив - с хора от народа.

Джема и Диего, въпреки тяхната нетипичност, лесно биха могли да са погълнат себе си някои от чертите на младите хора. Диего е нестандартен, обича изкуството, обича децата, вижда красивата страна на нещата. Джема пък е раздразнителна към света, не приема закостенялото мислене, не вярва в някакви недостижими идеали. И това е, те имат характери, типични за нормалните хора. Те се отличават от тълпата, когато са заедно. Тогава стават единствени.

Какво толкова ме впечатли? Ами най-вече болката, която ти предава историята. Ти преживяваш с Джема и Диего събитията. Ти слушаш за детеродните им проблеми, чакаш с тях видеозонът да покаже дали има пулс бебето, а след това се спасяваш от снарядите и снайперистите. Заедно с тях се бориш да оцелееш.

В момента живеем в сравнително спокойно време, въпреки че във всеки момент не е изключено да се породи някакъв конфликт. Аз не съм преживявал война, не съм виждал разрухата, не съм градил от нулата, но сега го преживях и го изпитах. Изпитах и онзи страх на хората, че може би всичко е измама. Че войната веднъж започнала, никога не приключва. Изпитах и онова отвращение, че страдат незаслужилите, а заслужилите да умрат трупат почести и слава. Изпитах и онзи гняв, че съм безсилен пред системата.

Силна е! Тази книга освен, че е истинска е и силна. Тя ти представя положението от твоята гледна точка - на обикновения човек. Има сигурно стотици книги за действията на командири, генерали и т.н във войните. Някои ще ги възвеличаят излишно, други няма въобще да признаят успеха им. Тази книга възвеличава само ЧОВЕКЪТ и НЕГОВИЯТ ДУХ. Несломимият човешки дух, който въпреки всичко, не се предава. Защото той се чувства длъжен да се защитава, да защитава семейството си, да защитава приятелите си.

Предупреждавам ви, че има много тежки картини. Те оставиха отпечатък завинаги в моето съзнание, но честно казано - не съжалявам. Винаги ще имам едно на ум какво мога да очаквам.

И ето малка част от любимите ми цитати:

"Надеждата принадлежи на децата. Ние, възрастните, вече сме се надявали и почти винаги сме били губещите."
"- Оказа се по-лесно да бягаш под бомбите, отколкото след това да вървиш върху развалините."
"Колкото до мен, аз съм като повечето хора, вярвам в Бог от време на време, когато се боя от нещо."
" - Как успяваш да си винаги толкова щастлив?- Много просто, гади ми се от тъгата."
"... И бях разбрала, че епицентърът на експлозията е терзание, зараждащо се дълбоко в нас и постепенно разяждащо ни. И че оттам тръгват пукнатините, като по счупено стъкло, задържащо се в рамката. Не остаряваме ден подир ден, а внезапно, в гърлото застава горчива буца. Разкривена мълния, която ни поразява и обгаря... разпръсква горчилото по лицата ни."
" - Вярно е, аз съм глупак! Поетите са глупави, като мухи срещу стъкло. Блъскат глави в невидимото, за да си извоюват късче небе!"
" Риби - помислих си, - ние не сме нищо друго освен риби... хриле, които се разпускат и се свиват.... а после долита чайка, която ги сграбчва от високото и докато ни разкъсва, ние летим, може би това е любовта."
" Двойка младежи, скочили от надлез. Прочетох го във вестника. Собственикът на една от онези каравани, които продават сандвичи, ги видял последен. Били спокойни, даже весели. Хапнали хляб и резени печено свинско и пили бира. Имало облаци по небето, струпвали се отвъд планините. Човекът ги предупредил, че следобеда ще вали, а онези двамата се усмихнали, гледайки небето, дъжда, който никога нямало да ги застигне.Може би това е любовта, достигнала своя връх. Опиянена като алпинист, който се е катерил и е стигнал, а по-нависоко от това не може да се отиде, защото нататък е небето. Така, че гледаме разредения пейзаж през прозореца, света, от който сме тръгнали, за да започнем изкачването, сега той изглежда толкова отдалечен.... Ние сме сами и нависоко, на покорения от нас връх."
"Такава е войната. Всичко да бъде превърнато в своето отрицание, обществен клозет и манастир в един и същ куп развалини, мъртвият човек, проснат до мъртвата котка."

И това са ми цитатите едва от първите 210 страници. Представете си колко още имам... Но няма да ви издавам какво се случва. Трябва да прочетете сами.

Време е за оценки. И този път ще бъда щедър. Споменах, че имам забележки, но пък какво са на фона на останалите похвали? Тази книга се нарежда без никакво съмнение в топ 20 на моите любими книги, а в края на годината, в класирането, което ще направя, очаквам да е поне в челната 5-ца за 2015 година. Имам нужда да я преосмисля, да си чета цитатите. Не е изключено и лидер да бъде. И "Да дойдеш на света" ще обитава уютния и красив дворец на Островът на книгите!

Използвани източници: colibri.bg