Тридесет и четвърто ревю: детски книжки

Здравейте, книжни приятели!
Дойде краят на февруари, а аз още не съм качил книжно ревю за втория месец. С новогодишните ми желания и обещания си бях поставил за цел всеки месец да пиша по едно ревю. Януари месец си го изпълних още в началото, за февруари хващам последния влак и ви изпращам днешното ревю. :) Е, знаете, че при мен е така - не качвам година и след това се появявам с цели 4-5 ревюта за една седмица.
Днес ще поразчупя малко нещата и ще представя един друг тип литература, за който не бях писал, от заглавието сте разбрали, че става въпрос за  детската литература.
И хубавото е, че няма да включа само една книга, а цели две :) - "През води и гори" на Емилиян Станев и "Стас и Нели" на Хенрик Сенкевич.

Как реших да го направя ли? Ами повестта съм я чел като дете, но  реших да участвам в един проект и си припомних творбата. Реших, че ще бъде интересно да разкажа за нея, защото може би имате деца, а може би вие сте деца или пък сте големи и обичате детските книжки. "Стас и Нели" отново прочетох във връзка с този проект. Тук различното бе, че като малък съм си закупил хартиеното издание, но не го бях прочел по една причина, която ще разберете, ако прочетете останалата част от ревюто.

Да не губя време в излишни приказки, да започваме с произведение №1 - "През води и гори" - автор: Емилиян Станев.

Сюжетът на творбата представя невероятните премеждия на двамата най-добри приятели - таралежът Бързоходко и костенурката Повлекана. Другарите отиват да живеят в слога, където обаче трябва да се борят за територия със змията - страшната Червена уста. Когато я  побеждават с помощта на мравките, бедите ги сполетяват. Високо от небето скалният орел забелязва Повлекана и желае да нахрани малките си с нея. Бързоходко рискува живота си, за да спаси своята приятелка, но усилията му са напразни и двамата са високо в небесата в плен на страшната птица. За техен късмет, друг орел забелязва плячката и започва борба кой да ги занесе в гнездото си и така двамата герои се озовават долу на земята, но на непознато място - в блатото. Следват куп забавни моменти и истории - лош воден плъх, който яде яйцата на птиците, група патици, които създават вълни, стадо чапли, които пазят територията си. Но най-интересното се случва в гората, когато приятелите се разделят. Защо се случва това и успяват ли да намерят пътя до слога? Това няма да ви го кажа, за да ви бъде интересно.

Кратичко ревю, но за детска книжка няма какво повече да разкажа. Моето мнение е, че повестта е интересна, искрено се забавлявах с премеждията на двамата герои, хареса ми силната им връзка на приятелство и как обединявайки силите си, побеждаваха трудностите. Има доста остарели и непознати думи, тъй че ако я чете вашето дете, може да се наложи да обяснявате значенията им. Въпреки това, хареса ми и я препоръчвам, защото разтоварва читателя, а и е хубаво да четеш за такава силна връзка, независимо, че е между животни.

Ако трябва да оценя книжката, то оценката би и била:
4.5/6

Време е и за втората книжка - "Стас и Нели" на Хенрик Сенкевич. Участието  в проекта ми помогна да се запозная с това уникално произведение. Ще ви призная, че книжката я имах още от 3-4 клас, тогава ни е била в препоръчителна  или задължителна литература. Купил съм я, започнал съм я и съм спрял на тридесета страница. Ако и вие сме млад читател, може би сте в сходно положение и се чудите дали да я довършите, или не.
Е, да, самият сюжет е твърде различен от обичайните детски книжки с принцове и принцеси, деца със свръх сили. Авторът е предал историята на невероятните Стас и Нели, които живеят заедно с бащите си в Египет. Когато господин Раулисън и мистър Тарковски обаче заминават, за да проверят и осъществят контрол върху проектите, в които участват, недобронамерената Фатма задейства своя план за отвличането на двете деца чрез Гребхъри и Хадис. Тук идва трудният момент в книгата - фанатизма и религията. Признавам си, когато съм бил 3-4 клас не съм имал познания в тази област и темата ми е била много странична. Заради това съм изоставил и книжката непрочетена.
Фанатизмът е ключов в сюжета, не толкова самата религия дори, защото авторът по никакъв начин не я осъжда, но пък е твърдо против крайните и проявления, изразяващи се във фанатизъм и опити за държавен преврат.
Умният Стас и сладката Нели са отлечени от Гребхъри и Хадис по нареждане на Фатма с цел разменянето им за нейният съпруг и изпълнението на други нейни намерения.
Сюжетна линия в творбата разглежда отвличането на децата, пътуването им през пустинята, срещите в планината, страховитите животни, с които се срещат.
Книгата може да се води детска, но всеки възрастен може да намери много дълбок смисъл в нея. Героят Стас претърпява толкова голямо развитие, че кара читателя да му се възхищава и да получи мотивация за промяна и развитие. Достойни за уважение са неговата жертвоготовност, смелост и знания. Ако разкажа още малко се страхувам, че ще ви издам едни от най-интересните моменти. Ще подскажа само, че в произведението място намират лъвове, слонове, маймуни, а за любителите на по-динамичните действия, има стрелба, има бягство. Ако пък най-много Ви привлича промяната на човека - от тази книга може да направите много добри изводи, и за радост, няма да бъдете отвлечени и завлечени в пустинята :)
Препоръчвам Ви силно тази книга. Просто и дайте време. До 40-50 страница може и да не ви допадне, но ви гарантирам, че следващите 400 ще ви впечатлят силно.

Оценка:
5.75/6
Намалих с малко оценката, защото знаете, че имам други любими детски книжки. А и темата за фанатизма е трудна и тежка и е за по-възрастни читатели, не толкова за деца, макар и те да са страшно умни и да следят събитията по света. Въпреки това, книгата "Стас и Нели" е едно страхотно четиво, което аз бих препоръчвал на приятели и техните деца и дори след години може да намери място и в моята класация за любими книжки :)

Благодаря Ви за вниманието и отделеното време! Очаквам Вашите коментари, мнения и съвети! 

Тридесет и трето ревю: Уилям Уортън - "Пилето"

Здравейте, книжни приятели!
Днес на Вашето внимание ще представя една книга, за която със сигурност много се е писало и с още по-голяма сигурност, ще продължава да се пише. Моля, приветствайте "Пилето" на Уилям Уортън.
Това книжно ревю ще бъде разделено на две части: в първата ще се опитам обективно да предам част от сюжета на книгата, а във втората най-субективно ще представя своите впечатления и емоции, с които съм останал.

Какъв е сюжетът на творбата? - Творбата на Уортън проследява съзряването на две момчета - Ал и Пилето, които в резултат на една нелепа ситуация се превръщат в неразделни приятели. Именно техните различия в характера и външни вид, прави тези отношения особени, чудни, неочаквани. Докато Ал е популярен спортист в училище, известен бройкаджия, авантюрист, Пилето, чието истинско име така и не се разкрива до последната страница, е по-спокойна натура, която съществува в нормалния свят, ала живее в свой собствен, където темите, които го вълнуват далеч не са момичета, партита и спорт, а велосипеди, гълъби, канарчета.
Сюжетът започва със случка, която е в тогавашното настояще. Ал е призован на свиждане на Пилето в психиатрията. Последният, след участието му във войната, е приет в психиатрично заведение, където го лекуват заради склонността му да възприема себе си като пиле и да извършва всички свои физиологични нужди по техния тертип. Следват многобройни ретроспекции, предавани чрез преразказите на Ал как двамата са прекарвали дните си, за приключенията им до морето, за потъването в замръзналото езеро, за работата им с кучета през лятото. Освен тях, в отделни глави, авторът запознава читателят със същността на Пилето и какво вижда той от живота. Същият, както споменах, има собствен светоглед и намира много по-дълбок смисъл в това да опознае животните и то най-вече птиците, за да научи нещо много по-важно от математика или биология, а именно как да се научи да лети. С годините на съзряване, страстта на Пилето към животните и летенето все повече се засилва. Дори читателят може да остане с впечатление, че Пилето не вижда смисъла в човека, не вижда полза от съществувнето му. Многократно той сравнява индивидът с птица в клетка и колко са ограничени възможностите и, как тя губи от способностите си и се нагажда към средата.
Авторът е описал цели глави с информация, предадена на читателя чрез Пилето какво представляват птичките, какви са навиците им, поведението им, техният език, как той успява да ги направи свои приятели и напълно им се отдава, че освен своето будно състояние, им подарява и сънищата си, в който се превръща в птица.
Разказах Ви голяма част от сюжета, ала това далеч не е всичко. Много по-динамични са ситуациите и съдържат напрежение, което читателят изпитва, съпреживявя. Уортън майсторски е създал образът на Пилето, който макар толкова смахнат, успява да стане симпатичен.

Втора част: С какви впечатления останах?

Ще подскажа на тези, които имат книгата на хартиен носител, че няма как да се превърна в най-добър приятел на Захари Карабашлиев. За тези, които не разбраха тази моя шега, ще обясня, че на задната корица има негово мнение, че преди е определял кой му е приятел според това какво мнение има за книгата. Казано е със сигурност в кръга на шегата, та и аз реших да се пошегувам.

Признавам си, в началото никак не тръгна добре. Като видях тези преразкази, кавички, липса на пряка реч, зле ми стана. Но книгата не е толкова обемна, едва 346 страници и реших, че си заслужава да опитам. В началото, докато се подредят определени събития, докато се подреди пъзелът, читателят събира и събира информация, за която в един момент се пита защо му е нужна и какво общо има с началото?
Единственият спасителен пояс, за да не се откажа, бе това, че авторът има заинтригуващ стил на писане, който тъкмо вземе да ти омръзне и се впечатлиш, презареждаш батериите и продължаваш.

Освен това, самата история си е меко казано особена, странна, причудлива. Чудех се аз на Мураками за неговите лятящи риби, говорещи котки, отношения между роднини, а в "Пилето" - любов към птиците и в буквален, и в преносносен смисъл. Това както ме стъписа, така и привлече вниманието ми, защото кога друг път ще прочета за безкрайната любов към птиците. Да, препоръчвам Ви, ако ви се чете любовен роман между хора, да бягате от тази книга. Тук любовта е в някакъв друг коловоз, твърде нетипична е, за да бъде сравнявана с каквато и да е друга и твърде истинска, за да я определим като увлечение. Не искам да издавам от сюжета, но любимите ми части от книгата, които прочетох с най-голямо удоволствие, бяха, когато Пилето сънуваше и в съня си можеше да бъде, това, което желае да бъде. Там той бе щастлив, бе себе си, тогава истински успя да живее. Най-тъжни бяха сцените, разбира се, след това.

Няма да пропусна да изразя и възхищението си от двете основни заложени идеи - за силата на приятелството и за отдадеността към това, което обичаш. В книгата са развити по блестящ начин и стоплят сърцето, дори те карат да се позамислиш имаш ли такива приятели, които те приемат безрезервно, а също така и дали си намерил своята страст в живота, дали има дейност, която искаш да я вършиш по цял ден и да присъства и в сънищата ти и да ти носи винаги наслада. Ако не за друго, заради тези 2 идеи, книгата си заслужава да се прочете. Ако пък обичате и нетрадиционните истории, тогава трябва моментално да се запътите към най-близките книжарници! :)

Какво обаче не ми хареса? Най-вече това структуриране на текста, не знаеш кое се казва, кое се мисли, хубаво е, че поне шрифтовете бяха различни, че да знаеш кой го казва.
Освен това, в повече ми бе цялата енциклопедична информация за канарчетата.
Трето, пряката реч за мен е отражение за майсторството на автора. В творбата бе в твърде малки размери.
Четвърто, финалът не бе това, което аз очаквах. Исках подробно обяснение, а не лаконично измъкване.

Смятам, че тази информация е достатъчна, за да имате обща представа за книгата и за моето преживяване, докато я четох. Ще се радвам да споделите своите мнения и коментари. А сега пристъпвам към последната част, оценяването.

Книгата "Пилето" от Уилям Уортън получава:
5, 2 /6

Тридесет и второ ревю: Габриел Гарсия Маркес - "Спомен за моите тъжни проститутки"

Ревю N32 Габриел Гарсия Маркес - "Спомен за моите тъжни проститутки"

Здравейте, книжни приятели!

Много ми се искаше да публикувам поне едно книжно ревю преди да сложим край на 2018 година, но литературата, която чета, е по-скоро нехудожествена, в някои случаи доста специализирана и няма как да направя ревю. Много бях щастлив, че някои от вас ми писаха, че очакват ревю на някоя нова книга, която съм прочел.  По една чиста случайност вчера бях в една от големите книжарници и си направих коледни подаръци - книги. Именно една от тях бе тази, която днес ще ви представя.

Знам, че заглавието е леко плашещо, скандализиращо и си мислиш, че ще е пълно с вулгарности. Е, от части сте прави, описани са доста от преживяванията на главния герой, но определено не е на степен Буковски и дори си има литературен чар.

Накратко, сюжетът на творбата ни запознава с посрещането на 90-тата годишнина на един бележит журналист, който от години, непрестанно пише за известен вестник и рубриката му се следи с голям интерес. Същият, достигнал тази достолепна възраст, прави анализ на живота си, преживените събития, постигнатите резултати, както и причините довели до тях. В него напира желанието да бъде с девствено момиче, малолетно. (Знам, че е наказуемо, и аз не го одобрявам, но все пак тук става въпрос за художествена измислица) За да осъществи това свое желание му помага неговата добра познайница Роса Кабаракас. Тук започва и развръзката на сюжета, намирането на момиче, което да отговаря на тези условия не е лесно, но именно това я прави специално.
Творбата представя една истинска любов, лудо влюбване - от страна на един стар мъж, който все още има силите да живее, а не просто да съществува. В "Спомен за моите тъжни проститутки" е представена една истинска любов, колкото и абсурдно да звучи, тъй като тя не оставя безразличен главния герой. Той преминава през радости, преживява тежки катарзиси, изправен е пред трудни дилеми и прави тежки избори. Любовта в книгата не е онази обичайната, която виждаме в ежедневието си, защото тя не е въобще консумирана, защото и така не става ясно какви са чувствата на момичето. Да, споделих ви доста от сюжета и ключови моменти, но това не е важно, до тези изводи се стига още на 10-20-та страница и в последствие се затвърждават. Но следват и редица куп въпроси, които читателят си задава - споделена ли е любовта, какво е нейното бъдеще, може ли тя да възкреси някого като феникс? Всеки трябва да отговори сам за себе си, вярвам, че тази книга, прочетена от 100 човека, ще се възприеме по 100 различни начина, защото всички имаме различен стаж в любовта, различно виждане за живота и различни идеали, пред които се възхищаваме и ни водят напред.

Извод: Определено книгата не е на нивото на "Сто години самота" и "Хроника на една предизвестена смърт" и според мен изданието не оправдава цената си от 15 лева за 106 страници. Наясно съм, че литературата и изкуството не се теглят и мерят, понякога и 1 изречение може да ти донесе по-голяма наслада от 800 страници глупости, но все пак, цената за мен е твърдв висока.
Препоръчвам я на тези, които харесват Маркес и искат да се запознаят с още негови произведения. Но преди прочитането е необходимо да оставите настрана чувството си за осъждане на другия и да разбирате, че четете едно художествено произведение.
Категоричен съм, че ако не сте чели нищо от Маркес, това не трябва да бъде първата негова книга, защото не може да разкрие гениалното му майсторство.
Аз лично не съжалявам, че я прочетох, смятам, че тази книга ще ме държи няколко дни и ще си задавам въпроси на самия себе си. Надявам се да е "трудна хапка" и за сметка на бързото прочитане, да оставя вкус за много по-дълго време и ако се наложи дори да я препрочета, за да попия още мъдрост от великия Маркес!

Ако трябва да дам някаква оценка по шестобалната система, би била:
4,5/6

Ще се радвам да споделите под публикацията своите коментари, впечатления, прочели ли сте творбата, допаднала ли ви е, какво не ви е харесало. :)

използвани снимки: helikon.bg & ozone.bg

Тридесето ревю: Блага Димитрова - "Урания"

Здравейте книжни приятели! Време е за книжно ревю N7 за 2018 година. Днес на вашето внимание ще представя една книга на невероятната Блага Димитрова и това е "Урания". Мисля, че далеч не е най-известната ѝ творба, но върлите почитатели на Димитрова със сигурност я знаят.
Изданието, с което аз се сдобих е на издателство Хермес, от 2017 година и обемът на творбата е от 430 страници.
Няма да се извинявам на феновете на Блага Димитрова, защото това все пак е моето лично мнение, от позицията на читател, а не литературен критик. Но ако наистина обичате нейното творчество, гарантирам,  че моето ревю няма да ви хареса, дори би ви издразнило.

"Урания" бе една изключително бавна и тегава книга за мен. Започнах я приблизително началото на май месец, в началото бях изключително ентусиазиран, имах моменти на застой, изоставих я, прочетох други книги, после пак се върнах към текста за кратко и така до днес, през август месец, мога да кажа, че това въобще не е моята книга и с мъка и натоварване я завърших и то, за да надвия ината си, любопитството и интересът отдавна си бяха заминали. Възхищавам се на писането на Блага - толкова хубави думи, толкова добро познаване на материята, личи си, че когато я е писала е прочела толкова много други книги, за да бъде достоверна в частите, които трябва да е и не са художествена измислица. Но този сюжет - очаквах действие, до средата на книгата таях надеждата, че нещо наистина пленяващо ще се случи, че повествованието ще ме отнесе, че няма да имам търпение да разбера какво е искал да каже гласът - уви, не бе така.
Всеки момент, който ме заинтригуваше, бе последван от тройно повече скучни обяснения. Или скучни за мен самия.
Разбирам, че "Урания" не е типичната книга. Малко  художествени книги говорят за историята на езика, за неговото богатство. А и заглавието подсказва, че ще има астрономически елемент. Макар че не съм силен по тези теми, имах желание да получа нова информация, пък може и да проявя интерес. Не се случи. Старая се да бъда максимално обективен и положителен, но хора - това са 4 месеца за 430 страници. Днес за 4 часа завърших книга от 250 страници.
Мисля си, че не успях да харесам героите - бяха ми твърде плоски. Разбирам, че мъжете Якодимов и Велизар трябваше да са обратното на Урания, за да има контраст, но пък чак толкова изпразнение от смисъл и обаяние?? Съчувствах на Урания, искаше ми се да усетя мисълта ѝ, чувствата ѝ, но толкова хаотично момиче не е за разбиране.
Финалът също не ми допадна, а ако поне той бе наред, щях да кажа, че нещата са добри в началото и в края си, но уви, сюжетът беше интригуващ в самото начало и после болезнено скучен.
Мисля, че разбрахте моето мнение - не ми допадна тази книга. Допускам, че може би не е бил точния момент да се запозная с Урания, може би не съм свикнал със стила на Блага, а защо не и просто да не е писана за читатели като мен. Много бих се радвал да прочета мнение на някой, който е впечатлен от "Урания" и да ми обясни защо. Може аз да не съм обърнал внимание на нещо важно.

От толкова много мои разсъждения, пропуснах да разкажа нещо все пак. Главните герои в творбата са Урания, професор Якодимов и неговият помощник Велизар, може да се посочи и Белокосата. 18-годишната Урания чува в съня си загадъчен глас, който ѝ говори на непознат език и то винаги и само една и съща дума. Момичето се опитва да го разкодира, но  поради крехката си възраст не е натрупала необходимите знания, за да го осъществи. Гласът ѝ помага, за да намери хората, които имат достатъчно познания и средства, а именно професор Якодимов и Велизар. Из между многото тълкувания и разкази за езиците в отминали времена, се заражда и една любов, но нейната трайност е твърде кратка, а може би не е  толкова любов, а по-скоро привличане.

Двадесет и осмо ревю: Джеймс Патерсън и Ричард Дилало - "Магазинът"

Книгата, която ви представям е "Магазинът" от Джеймс Патерсън и Ричард Дилало.
Разбира се, името на Джеймс Патерсън съм го чувал и знам, че е един от най-продаваните автори, но въпреки това, не бях чел никакво негово произведение до този момент.
Книгата ми е подарък, освен това от страниците за книги и книжните групи знам, че е нова, ако не греша, издадена е 2018 година в България, а в Америка през 2017.

Книгата е на издателство Сиела, не е голяма по обем, едва 240 страници с много удобен шрифт, просто не усещаш как минаваш страница след страница. 

Нека ви разкажа и малко за сюжета: жанрът на книгата е антиутопия. Главните герои са семейство Брендайс - съпругата Меган и съпругът Джейкъб, както и децата им Алекс и Линдзи. Всички те живеят в Ню Йорк, но изпитват недоволство от условията там. Все по-разпространена е онлайн търговията и по-точно влиянието на гигантът и монополист Магазинът. Все повече обичайни професии се губят, хората се превръщат в консуматори, без да имат възможност да си го позволят, което води и до настъпването на техния крах като личности. Меган и Джейкъб също са засегнати от тази опасност, тъй като работят като писатели, пишат книги, статии, текстове за реклами. Но хартиените издания не се търсят толкова, публиката с всеки ден намалява и усилията, които полагат двамата остават неоценени и незаплатени. Поради това, двамата решават, че след като не могат да се борят с такъв гигант като Магазинът, остава да започнат да работят с него. Уви, ръкописът им на "История на рапа" бива отхвърлен и трудът и подготовката им не намира своята публика.
Семейство Брендайс взима решение да изоставят своя живот в Ню Йорк, работата си и да работят за Магазинът, за да могат да опознаят структурата, принципите и управлението. Главната им цел е да се запознаят с врага си, за да бъдат достойни противници. Водени от любовта си към писането, плануват създаването и публикуването на книга, която да изобличи всички недъзи в системата на Магазинът, с което да отвори очите на обществото и управлението.

Мисията, която са си поставили, не е никак лесна. Още повече, че пристигайки в новия град, разбират, че Магазинът не контролира само работата им, но и живота им. Меган и Джейкъб разбират как са се чувствали героите в 1984 година на Джордж Оруел, тъй като контролът и наблюдението са навсякъде и всяко едно действие и мисъл не е тайна за Магазинът.

Какво е мнението ми за книгата? 

Приятна антиутопия, която се чете спокойно за 3-4 часа, а някой с изключително бързо темпо и без почивки може и за 1 час. Не ми харесаха главите, че са толкова кратки - по 2-3 страници, но пък има и нещо хубаво в това - можеш да правиш почивка, когато се налага, няма го онова желание да довършиш главата, а да остават 50 страници.
Историята ми допадна, аз харесвам антиутопии. Темата е интересно поднесена, а и ми харесва колко е актуална към днешна дата с всичкото това пазаруване в интернет. Все пак, надявам се да не изпаднем в такава крайност, а да има някакъв баланс. Стилът е достъпен, няма някакви велики и философски мисли, нито пък дълбок замисъл. Водещ е сюжетът и напрежението в него. Лично аз се нуждаех от такава книга, за да отдъхна. Препоръчвам ви я, ако имате малко свободно време и желаете да видите една нова гледна точка за бъдещето на света.

Надявам се ревюто ми да ви е харесало! Очаквам вашите коментари. Ще се радвам да споделите, ако сте я чели и сте съгласни, а още по-добре, ако сте несъгласни с мен!

#книга #книжноревю #ревю #мнение #джеймс#патерсън #джеймспатерсън #магазинът#антиутопия #сиела #ричард #дилало

20 любими цитата от "Триумфалната арка"

" Без любов човек е просто призрак, само къс хартия  с няколко дати и едно случайно име, записано върху нея... все едно, че е мъртъв."

"Такъв е светът: може да се превърнете в ангел, глупак или престъпник - и никой няма да ви забележи. Но ако ви липсва едно копче, всички ще го видят."

"Съжаленията са най-безсмисленото нещо на този свят. Човек не може да върне, нито на поправи нещо. Иначе всички бихме станали светци. Целта на живота не е да ни прави съвършени. Съвършенството е за музеите."

"Лекото почукване на дъжда изпълваше тишината навън - като че нещо сиво, нерадостно и неопределено, нещо по-тъжно от самата скръб, някакъв далечен, безумен спомен искаше да влезе, тласкан към тях от безкрайна вълна, която се опитваше да отнесе и зарови отново това, което бе заличила и забравила на далечен остров - частица човечност, светлина и мисъл."

"Кой може да живее без забрава? И кой може да забравя достатъчно? Сърцето е пълно с пепелта на спомените. А човек е свободен само когато няма за какво да живее."

" - Това, което забравяме, господине, ни липсва по-късно в живота."

"Празно пространство във времето. Малка осветена стая. Същата стая - а в нея съществото, което си обичал и което не е вече същото, което можеш да докоснеш, ако простреш ръка, но никога вече няма да достигнеш."

"Сега нямаме нищо; в най-добрия случай имаме само малко отчаяние, малко смелост, а иначе всичко ни е чуждо - и в нас, и извън нас."


"- Всеки иска да бъде лъган - продължи презрително тя. - "Не лъжете! Не лъжете! Казвайте само истината!" А когато им я кажете, не могат да я понасят! Никой не я понася!"

"Не желая това. Приятелство! Зеленчукова градинка върху лавата на мъртвите чувства. Не! Не можем да сторим такова нещо. То е възможно при по-повърхностни чувства. И тогава дори е погрешно. Любовта не трябва да се осквернява с приятелство. Краят си е край."

"Човек остарява само когато престане да чувства.
- Не. Когато престане да обича."


" Имаме само този кратък живот, а тай отминава.... - Тя сложи ръце върху топлата скала. - Не струвам кой знае колко, Равик. Не искам да живея в исторически епохи. Искам да бъда щастлива. Искам животът да не е толкова тъжен и труден. И нищо повече."

"... Лесно е да поклатиш глава и да кажеш, че трябва да си разумен. Но не е така лесно да бъдеш разумен. Животът си е живот, едновременно нищожен и скъпоценен; лесно е да го захвърлиш. Но нима няма да захвърлиш заедно с него и отмъщението, нима няма захвърлиш едновременно и това, което въпреки презрението, оплюването, всекидневното и ежечасно осмиване е така наречената вяра в човечеството и човечността? Един празен живот не се захвърля като празна гилза. Човек може все още да го използва в борбата, която му потрябва. Не за лични цели, не и за отмъщение, дори, колкото и дълбоко вкоренено в кръвта да е това желание; не от егоизъм, нито от алтруизъм, колкото и важно да е да се тласне този свят с едно завъртане на колелото извън пътя на кръвта и разрушението; а само с една-единствена цел - да се бориш, да чакаш битката до последния си дъх. Но чакането разяжда, може би е безнадеждно, а към него се добавя и тайният страх, че  когато времето настъпи най-после, може да си смазан от чакане, с изтощени, уморени клетки, загубил вече възможност да вървиш напред родом с другите. Не за това ли човек се старае да забрави всичко, което дразни нервите, да го задуши безмилостно със сарказъм, с ирония, дори с избягване в друго човешко същество, в чуждо аз?"


"- Странно - каза тя. Би трябвало да съм щастлива, а не съм.
- Така е при всяко сбогуване. Дори при сбогуване с отчаянието."

"Любовта не е езеро, в което всеки може да види отражението си, Жоан. Любовта има своите приливи и отливи."

" - Болницата прилича на манастир - каза тя. - Човек се научава отново да цени най-простите неща. Ходенето, дишането, виждането."

" Странно е колко мъртви изглеждат вещите, до които се е докосвало човешко тяло, когато то не ги топли вече - легло, бельо, дори вана. Всичко става противно, щом загуби топлината на тялото."

" - Знаете ли какво правих днес? Живях. Дишах, съществувах. За пръв път почувствах, че имам ръце, очи и уста."

" - Защо набожните са толкова рядко почтени, Йожени? Циничните имат най-добър нрав, а идеалистите са най-непоносими."

" - Не е хубаво да си пиян, когато си сам. Всичко се чувства още по-остро.
- Трябва само да си достатъчно пиян. Тогава се забравя."



Използвани източници:
dama.bg
div.bg
highviewart.bg

Двадесет и трето ревю: Рей Бредбъри - "Вино от глухарчета"

Лято е.. Цветята са разцъфтели, дърветата са зелени, Слънцето силно пече. Книжките на Островът на книгите се припичат и дишат свеж въздух. Идилия. Грьонуй от "Парфюмът" на Зюскинд  ни помогна да направим парфюм с ароматите на Островът на книгите. И когато стане зима и ни се иска да усетим това дихание, ще ни бъде лесно. Но как ли би се усещало на вкус? Ако можеше да се яде и да се пие? Ако през студените вечери ни се прииска отново да е лято? Да си спомним за определен ден? Нищо не ни пречи да опитаме. За да ни помогне в тази мисия, на Островът на книгите пристига Рей Бредбъри със знаменитата "Вино от глухарчета".

Двадесет и трето ревю: Рей Бредбъри - "Вино от глухарчета"

Накратко: Да, заслужава си да я прочетеш. Ако си дете от поколенията на 60-те, 70-те, 80-те и ранните 90-те, предупреждавам, че може да те налегне меланхолията, защото ще си припомниш детството и неговата красота. Ще си припомниш детския поглед над нещата и интересът, в който се впускаше в приключения.
Много по-различна от "451 градуса по Фаренхайт" като сюжет, но пък също толкова впечатляваща и завладяваща. Определено ще потърся продължението на "Вино от глухарчета" и ще го прочета.

(Това резюме на книжното ревю е за тези, които се интересуват от книгата и искат да я прочетат, но се притесняват, че прочитайки ревюто ще разберат много важна и съществена информация и след това ще се разочароват при прочита.)

Заглавие: Вино от глухарчета
Автор: Рей Бредбъри
Издателство: Бард
Година на издаване: 2008 година
Страници: 320
Корична цена: 14,99 лева













Здравейте, книжни приятели!
Дойде време да прочета и "Вино от глухарчета" - една книга, към която винаги съм проявявал интерес, но все ми се изплъзваше от ръцете. Докато се готвех да я прочета дори се запознах с "451 градуса по Фаренхайт". След последните страници на книгата бях убеден в едно - определено няма да е единственото, което ще прочета от Бредбъри. И така дойде времето за "Вино от глухарчета".  Никак не е случайно периодът, в който се запознах с творбата. От резюмето в сайта на Бард се разбира, че е книга за лятото на братята Том и Дъглас и техните преживявания през лятната ваканция. Не ми се искаше да я прочитам в началото на юни или юли, защото тогава лятото едва започва. Не ми се искаше и да я оставям за края на август, началото на септември или на октомври, защото лятото си е отишло и пак няма да изпитам цялата емоция, която носи творбата. Заради това си я оставих за началото на август / написването на ревюто е на 1-ви август/ и съм избрал правилния момент- точно средата между началото и края. По този начин едновременно усещам и вълнението от началото на лятото и се страхувам и притеснявам от края му. Но анализите и преживяванията ми из страниците ще прочетете малко по-долу.

1.Кой е Рей Бредбъри?

ТУК МОЖЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ПОВЕЧЕ ЗА НЕГО

2.За какво се разказва в книгата?

Творбата представя летните преживявания на Том и Дъглас Споулинг през лятната ваканция, както и историите на отделни жители на малкото градче в Индианополис. Началото на книгата е и началото на лятото - първия ден на лятната ваканция и чувството за свобода, желанието за приключение. Авторът разказва за лятото най-вече посредством историите на Дъглас и неговия по-малък брат Том. Предадени са техните очаквания, техните намерения и техния поглед над света и над живота.
Водейки си статистика и опитвайки се да превърнат това лято в най-красивото и запомнящо се за всички времена, героите трябва да се справят с различни изпитания, да науча много житейски уроци и да се сблъскат с много други житейски съдби. Това лято, без да осъзнават, Том и Дъг съзряват. За тях смъртта и раздялата преди са били нещо абстрактно и не са си ги обяснявали, но именно през лятото те порастват и виждат, че тези две събития са неизменна част от живота на всеки един човек и трябва да ги преодолее.
И въпреки тези тежки моменти, книгата съдържа и много, които водят до асоциация с детското. Ожулени колене, счупени фигурки, нови обувки. Докато четох изпитах силна меланхолия, защото си припомних и своето детство, когато не бях обременен и най-големите ми проблеми бяха дали съм гладен и дали съм победил на народна топка.
Малките впечатляват със собствена философия - че старите винаги са били стари, че двамата винаги ще останат малки и ще се подкрепят, че когато почине човек си отиват и всички хора и преживявания през живота му, че всичко в света започва от кухнята на баба му.
Прекрасна и трогваща е връзката във семейството и спазването на традициите. Нещо, което в наши дни е трудно, да не кажа и невъзможно да се изпълни. Скъсани са повечето връзки, забравени са повечето близки. А колко е хубаво да кажеш, че този опит, тази традиция е завещан от прапрадядоти, на когото си кръстен.
Семейство Споулинг съхранява своята традиция и стожера на това е дядото на Дъг  и Том - той всяко лято прави вино от глухарчета, което консумират през зимните дни, за да си върнат или пък за да запазят спомена за лятото горещ. В семейство Споулинг през цялата година е лято, благодарение на чудното вино от глухарчета.

3.С какви впечатления останах от книгата?

Вероятно след дългото резюме сте разбрали, че аз съм вече привързан към тази книга. Не само заради хубавата история - да, аз наистина подчертах множество цитати. Не, връзката е по-скоро емоционална. Не се е намирала скоро книга, която да ме накара да се върна в детството си. Аз предпочитам по-сериозна литература и това е разбираемо, но "Вино от глухарчета" е не по-малко сериозна литература, но с едно специално въздействие.Аз се пренесох във времето на своето детство и сравнявах преживяванията на Том и Дъг със своите някога. И да, имаме толкова общо, но и се отличаваме много. И аз си спомням хвърлянето на тежките обувки, носенето на леки, обиколките по улиците до късно, играта с деца. Също като Том и Дъг. Страшните истории, които си разказваш с приятели, от които може да ти настръхне косата, но въпреки това ти е интересно и продължаваш да слушаш.
Благодаря на Бредбъри, че е запаметил това време. Книгата му е своеобразно вино от детството. Вече разбрах, че когато ми се прииска, винаги мога да я прочета и пак да бъда дете, да гледам на света с онези очи и тепърва да изучавам непознатите за мен неща. Намерих си своето бягство от реалността.
И тъй като много споменавам как представя детството и колко е детски погледа - нека направя едно уточнение. Да, книгата е писана през светогледа на все още малчуганите Том и Дъг, но това не означава, че сериозният елемент липсва. Напротив, какво по-сериозно от смъртта, изоставянето и болестите?
Книжни приятели, в книгата е засегнат въпросът и с първите наченки на технологиите. Дъг поставя като задача на един от жителите на градчето да създаде машина на щастието и последния с охота приема. След като почти разрушава семейните си връзки и прави нещастни съпругата и децата си, изобретателят осъзнава, че няма машина, която да ти създаде щастие. Щастието е в хората. И всички трябва да го разберат, защото обикновено много късно стигат до този извод. Иска ми се този лозунг да се пусне по хората, те да го разпространят и най-вече осъзнаят. Но едва ли... не ми се вярва. Всичко е техника, включително и начинът на комуникация в момента помежду ни.
Но както и да е, не искам да бъда нито тъжен, нито скептичен. Искам да запазя очарованието и възхищението от "Вино от глухарчета". Тази книга ще бъде мой подслон, когато изпитам нужда. Препоръчвам я горещо и на вас! Няма да съжалявате!

4.Любими цитати:

Имам доста, но няма да споделя всички сега, а само няколко. Останалите - през годината във фейсбук страницата.

"И той стоеше, поклащаше се леко, а в здраво стиснатите му, изпънати ръце беше събрана цялата гора - тежка, натегнала от сладък сок. Искам да почувствам всичко, което може да се чувства, казваше си той. Нека да се уморя, оставете ме да се изморя. Не бива да забравям,, аз съм жив, зная, че съм жив, не бива да забравям това нито тази вечер, нито утре, нито пък в други ден."

"Тежките моменти в живота, какви са те, питаше се той, докато караше колелото - раждане, съзряване, остаряване, смърт. Първият трудно можеше да бъде променен, ала останалите три?"

"Нима и тя долавяше тази смътна заплаха, това присягане откъм мрака, тази готова да скочи върху им, спотаила се долу злина? Нима пораствайки, човек не ставаше по-силен? Нима зрелостта не донасяше успокоение? Нима животът не предлагаше убежище? Нима не съществуваше цитадела от плът, достатъчно устойчива срещу заплахите на нощната тъма? Съмненията го попариха."

"Разбира се, че всички хора са така: всеки човек в себе си е сам. Едно единство, една единица от общността, но винаги уплашен. Както тук, сега, застанал на ръба."

"- Някои хора униват твърде млади - каза той. - Причина като че ли няма, просто, изглежда, такива се раждат. Уязвяват се по-лесно, уморяват се по-бързо, разплакват се от малко, мъчно забравят и, както вече казах, опечаляват се на по-ранна възраст, отколкото всички останали на този свят. Зная го, защото аз съм един от тях."

5.Оценяване:

Едва ли ще ви изненадам. Двадесет и трето ревю - предполагам от първото изречение усещате каква оценка ще дам. Разбира се, толкова силна книга не може да обитава друго място освен  Двореца на Островът на книгите. Честито, Бредбъри, ти също ще обитаваш с две книги най-престижното място!

6.Използвани източници

За да бъде това ревю по-цветно и интересно, съм използвал ресурси от следните места:

- Снимка на корица - www.momichetataotgrada.com

-Сники на Версайския дворец- от предишни ревюта, а там съм посочил източника

Двадесет и първо ревю: Арчибалд Кронин - "Дървото на Юда"

Градината на Островът на книгите е пълна с красиви дървета. Кое от кое по-голямо, по-изящно, с по-зелени листа и по-красиви цветове. Но винаги има място за още едно. Идеално допълнение  би било Дървото на Юда. За да се впише в красивата обстановка, на Островът пристигат Арчибалд Кронин и "Дървото на Юда".

Двадесет и първо ревю: Арчибалд Кронин - "Дървото на Юда"

Накратко: Да, заслужава си да я прочетеш. Историята е завладяваща, интересна, на моменти си мислиш, че е предвидима, но събитията те изненадват. Лично за мен е първата среща с Кронин и не мога да я сравня с други негови творби, но едно мога да кажа - няма да загубите, ако я прочетете.
(Това резюмиране на моето мнение е за тези, които имат интерес да прочетат книгата и търсят информация за нея, но в същия момент се страхуват да не научат твърде много и в последствие четенето да им бъде безинтересно.)

Заглавие: Дървото на Юда
Автор: Арибалд Кронин
Издателство: Отечествен фронт
Превел от английски: Златко Попзлатев
Година на издаване: 1985
Корична цена: 2,55 лева (Аз я купих за 1 лев)








Здравейте, книжни приятели!
В това свое ревю аз ще разкажа за първата си комуникация с Арчибалд Кронин - един автор, за когото бях чувал много хубави неща и заради това допълних библиотеката си с някои негови произведения, ала други книги ги изпреварваха и все отлагах. Благодаря на Пламена Асенова, която сподели във фейсбук страницата Островът на книгите, че "Дървото на Юда" е може би най-хубавата книга на Кронин. Това ме амбицира допълнително това да бъде една от книгите, които да пътуват с мен на почивка.

1.Кой е Арчибалд Кронин?

Арчибалд Кронин

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Арчибалд Кронин
Арчибалд Кронин през 1939 г.
Роден	19 юли 1896 г. Кардрос, Шотландия
Починал	6 януари 1981 (на 84 г.) Монтрьо, Швейцария
Професия	писател, лекар
Националност	Шотландия,  Великобритания
Активен период	1931-1978
Жанр	драма
Известни творби	"Цитаделата"
Награди	Оскар
Съпруга	Агнес Мари Гибсън
Деца	Винсънт Кронин (р.1924), Патрик (р.1926), Андрей (р.1937)
Уебсайт	Страница в IMDb
Арчибалд Кронин в Общомедия

Арчибалд Джоузеф Кронин (19 юли 1896 г. - 6 януари 1981 г.) е шотландски писател известен най-вече с романа си "Цитаделата", който е екранизиран и е носител на наградата Оскар.

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в село Кардрос, Шотландия, Кронин е единствено дете на майка протестантка Джеси Кронин и баща католик Патрик Кронин. На ранна възраст той става студент в академията в шотландския град Дъмбартън и печели много състезания залитература. Благодарение на изключителните си способности Кронин получава стипендия за специализиране на медицина в Университета в Глазгоу. Именно там той се запознава с бъдещата си съпруга Агнес Мари Гибсън. През 1919 г. той завършва с отличие. Кронин работи като лекар в няколко болници преди да стане хирург в Кралския флот по време на Първата световна война. След войната Кронин се установява в минодобивната част на Южен Уелс в град Тредегар и през 1924 г. е назначен за медицински инспектор в мините. Впоследствие се мести в Лондон. По време на пътуване в шотландските планини Кронин написва първия си роман „Замъкът на шапкаря“, който пожънва незабавен успех. В края на 1930 г. Кронин се мести в САЩ с жена си и трите им сина. Зеселва се в щата Кънектикът. По-късно се завръща в Европа и последните двадесет и пет години от живота си прекарва в Люцерн и Монтрьо, Швейцария, където продължава да пише до своята смърт на 6 януари 1981 г.

2.За какво се разказва в творбата?

В началото авторът ни представя богаташът Дейвид Мъри в своето имение в Швейцария. Много растителност, единствени и уникални дървета и цветя, верни прислужници, деца на съседи. Идилия в мястото, което си е създал Мъри. И няма как толкова влиятелна личност да не бъде канена по събития. На един от приемите Дейдвид отива с неговата съседка, ала там чува едно име от неговото минало и спомените му нахлуват в съзнанието, разстройва се и напуска.

Следва ретроспекция, в която авторът ни прави съпричастни към миналото на Дейвид Мъри. Оказва се, че той не винаги е бил толкова богат, а напротив. Още като малък е останал пълен сирак и е бил изгледан от свои близки, но винаги се е чувствал, че им е бил в тежест. С течение на времето започва да изучава медицина и полагайки големи усилия и старание, успява да се издигне професионално, като печели уважението на мнозина лекари.

Една разходка с мотор и последвал инцидент го запознава с младата и притеснителна Мери. Същото това момиче, което работи на гарата, не може да остане безучастно към раните на Дейвид и го води в дома си, където го запознава със семейството си и годеника си. Дейвид Мъри успява да спечели симпатиите на някои от членовете на семейството, но най-важното е, че сърцето на Мери му принадлежи. (не буквално :D)

Следва една любовна история с много истински чувства, с хиляди обещания и с много положени усилия за общото благо.

Когато Дейвид Мъри се установява професионално, неочаквано, той заболява и лекарите му налагат лечение. За да бъде ефективно, той трябва да пътува из света по море. Младият медик е изправен пред дилема какво да избере - любовта или здравето. Решението му дава Мери, която е готова да се жертва и да чака, стига любимият ѝ да бъде наред.

Авторът представя пътуването на Дейвид Мъри, който с очарованието си печели симпатиите на всички на кораба, но най-важната му среща е с богата възрастна двойка и тяхната дъщеря. Достатъчно силна ли е любовта, за да се справи с влиянието на парите? Достатъчно силни ли са чувствата между Мъри и Мери? И всичко в живота ли може да бъде простено? И ако да - с цената на какво?

Ако искате да научите тези отговори, трябва да прочетете книгата, гарантирам ви, че предстоят обрати и много изненадващи събития!

3.С какви впечатления останах от книгата?

Да си призная, в началото ми беше трудно да свикна със стила на писане на Кронин. Не знам и аз какво съм очаквал - и как въобще да имам очаквания от автор, с когото не съм се срещал?

След първите 40 страници обаче бях пленен от историята и следях с интерес всяко действие.

Книгата като сюжет изглежда лека, но ако се вглъбиш в историята осъзнаваш колко е тежка и колко актуална. Писана през 1965 година и вместо да накара хората да се засрамят от алчността и любовта към парите, засилва още повече тези страни.

Деградацията на Дейвид Мъри не е оправдана, поне според мен. Героят сам убеждава себе си, че представените му нови шансове са отплата за отминалия живот. Но поне аз не знам да има някой, който да ни води сметки колко сме страдали и колко сме били щастливи и накрая да има изравняване. Всяко събитие в живота ни е отделно само по себе си и не бива да гледаме на него като възмездие или като награда.

И именно заради това, много трудно е да се прецени кой път от живота да захванеш - шансовете и възможностите не ти идват с обяснение какво ще те чака на финала - дали ще е радост, любов и веселие, или пълен провал. Именно заради това всеки човек, когато прави избор, трябва да е готов да понесе отговорността за действията си, които съзнателно е направил.

Моментът с осъзнатата грешка и искането на прошка бе много силен за мен. Да, всеки греши и по този начин може да съсипе чужд живот, но пък духовното израстване и търсенето на опрощение е също толкова силно. Но такава ли е съдбата на Дейвид Мъри? Има ли кой да му прости? И лесно ли се получава прошка за съсипан живот, за неизпълнени мечти, за непреживяни трепети?

При Дейвид Мъри пътят към Ада е осеян с добри намерения. И решението, което взима на кораба е съдбоносно - то го тласка по пътя за Ада и не му позволява да избяга от него, колкото и да иска.

4.Любими цитати:

За жалост, само едно нещо ми хареса:

"Щастлив - повтори Ули, като че ли разсъждаваше върху думите му. - Когато казваш това, не мислиш ли единствено за себе си? Такъв един живот няма дял в нашата работа. Щастието никога не трябва да се счита като цел само за себе си - човек го намира само в абсолютното отсъствие на грижа за себе си."

5.Оценяване 

Време е за оценяването и сега ще покажа колко лош мога да бъда. Шегувам се естествено, посочих какво ми е харесало книгата, отразих единствения цитат, който ме впечатли и трудното ми встъпване в творбата. Както може и да се досетите, книгата няма да попадне в моя ТОП и няма да се настани в Двореца, но съм избрал интересно кътче:

Избирам една малка къщичка, с голяма градина, където може да бъде посадено Дървото на Юда!

6.Използвани източници:

За да съставя това ревю и да изглежда то по-интересно, използвах ресурси от:

- Снимка на корица - chitanka.info

- Информация за Кронин - Уикипедия

- Снимка на къща и градина - www.countrygardenhouse.com