Четенето ме промени или си промених четенето?

Четенето ме промени или си промених четенето?

Здравейте, книжни плъхчета!
Как сте? Отдавна не съм публикувал нещо по-различно от ревю на книга или пък ретроспекция на прочетените книги. Но днес имам огромно желание да пиша, да чета, да коментирам.
Тази сутрин се замислих колко много съм се променил като читател. Вярно, че практиката ми не е много голяма - около 15 години съм читател, от 10 по-страстен читател, а от 3-4 маниак. И книгите ми не са впечатляваща бройка, със сигурност има хиляди, които са прочели повече от мен. Но въпреки това, много нещата не са такива, каквито бяха в началото. Ето най-съществените промени, които отчитам:

1.Започнах да подчертавам любимите си цитати

Настръхнахте ли от ужас? Вие сте от тези читатели, които искат книгата им да остане винаги като нова, да няма нито една драскотина? За да я запазите я обвивате във вестник или в новите красиви дрехи за книги?
Е, преди и аз бях от вашия отбор. Но смених лагерите. ;) Коренно промених отношението си. Книгата не е само и единствено онова книжно тяло, онзи сбор от страници. Книгата е самата история, дарбата на писателя да те заведе в нов свят. Тъй че отбелязването по страниците не съсипва постиженията на автора, не разрушава въображаемия свят. Винаги, когато пожелаеш можеш да отидеш там отново и преживяването няма да бъде различно.
Още нещо ми повлия - подчертавайки любимите си моменти, мога по всяко едно време да ги намеря, да ги прочета, да ги споделя и разпространя.Много по-лесно е.
Двигателят на промяната обаче е един въпрос, който си зададох. Ако един ден напиша собствена книга, тогава дали ще искам читателите да подчертават и драскат в книгата? И отговорът, който си дадох, бе положителен. Бих желал читателите да задраскват нещата, с които не са съгласни, да протестират срещу тях, да подчертават любимите си цитати. Най-страшното нещо не е да не ти хареса книга, а една книга да ти бъде безлична!

2.От моногамен в полигамен

Не се плашете, става въпрос за традицията ми преди това да чета само и единствено 1 книга. Преди да съм приключил книгата, да видя задната корица, не започвах нова книга. Дори и не го избирах, за да не се разконцентрирам.
Огромна, изключителна грешка. Но ето, че с времето я поправих. Сега в библиотеката си имам доста книги, с които съм се снабдил и чакат реда си да бъдат прочетени.
Още нещо - в момента чета "Изворът" на Айн Ранд, а "Яж, моли се и обичай" съм я оставил на пауза, заедно с "Калуня-каля" на Георги Божинов. И за да е по-интересно, на моменти чета по няколко страници от Юнг. Какво по-хубаво от това да си почиваш от книги с книги?

3.Кучешките ушички станаха книгоразделители

Тези, които се ядосаха на 1-ва точка сега могат да ми простят от части провинението. Престанах да отбелязвам прогреса си със страниците със сгъване на страницата, а започнах да поставям книгоразделители. Много от книгоразделителите ми са тези, които се подаряват със самата книга. Други пък са импровизирани и направени от мен - имам всякакви малки картички с котенца и пожелания за рожден ден, валентинки във формата на сърце и може би най-забавният книгоразделител ми е с героите от Замръзналото кралство.

4.Мъглата изчезна и времето е ясно

Е, като всеки читател и аз в началото се лутах. Взимах книги на различни автори, четях, без да се съобразявам с поредици, водех се по корица и резюме. И много често намирах шедьоври и още по-често се разочаровах. Просто защото действах на принципа на проба-грешка.
Сега мога да кажа, че знам какво ми се чете - класическите книги ми допадат най-много. Имам си и любими автори и с времето ще се постарая да прочета всички техни произведения, които са издадени на български.

5.По-любопитен към книгите

Любопитството ми към книгите ми рязко се засили. Преди не обичах да чета книжни ревюта, за да не си разваля удоволствието от книгата, а сега се ровя, интересувам се, търся цитати, за да преценя дали този стилът на автора е за мен. И още една промяна, която съзря в мен след един разговор наскоро - трябва преди да прочета книгата да знам нещо повече за автора, за живота му, за времето, когато е писана книгата. Ще се постарая да го правя, мисля, че само може да ми помогне в опознаването на книгите и преживяването им.



6.Книжни предизвикателства

Да, преди бях много против тези предизвикателства - колко книги ще прочетеш за една година, колко страници ще има книгата, за колко време ще прочетеш една книга. Последното все още го смятам за малоумно. Но към първото предизвикателство ми се промени отношението. Човек винаги се нуждае от цел, за която да се бори. Ако дадено число го мотивира и го кара да се развива, то тогава нека се поставят и изпълняват повече книжни предизвикателства.
През 2015 година си бях поставил 2 предизвикателства - 1 да не купувам книги преди да прочета поне 10 и то бе напълно неуспешно. Второто ми донесе куп хубави емоции - на страницата си във Фейсбук споделях свои любими цитати от избрани книги.
Самият аз представя книжните си предизвикателства за 2016 година. На мен са ми интересни, вярвам, че и на вас ще ви допаднат. Много ще се радвам, ако участвате в тях.

Книжна 2015 година V част

Книжна 2015 година V част

Последната част на Книжна 2015 година... Ако сте чели предните части, значи сте наясно, че този път ще ви представя големите разочарования за годината. Искам да кажа нещо важно - искам, много искам да не сте съгласни с мен, искам да изкажете своето мнение, ако имате ревюта да ги публикувате. Яд ме е, че не ми харесаха тези книги. Искам да погледна и през нечия друга гледна точка.

1."И изгрява слънце /Фиеста/" на Ърнест Хемингуей - Първият ми допир с Хемингуей. Очакванията ми бяха огромни, може би защото той е име в литературата. Но аз просто не усетих неговото майсторство. Думите не бяха достатъчно силни, за да ме потопят в историята, да ме накарат да съпреживявам събитията. Аз бях един много далечен наблюдател. Между другото, самият сюжет на моменти много ми напомняше на "Триумфалната арка" на Ремарк. След като потърсих в интернет, разбрах, че "И изгрява слънце" е написана по-рано от "Триумфалната арка" и сега въпросът е дали Ремарк се е вдъхновил и е развил идеята. Ако е така, поздравления, определено неговият резултат ми допада повече от на Хемингуей.
За финал мога да кажа, че няма да е последната ми среща с Хемингуей. Ще му дам още един шанс, вече няколко човека ми препоръчват "Старецът и морето" и ми казват, че би ми допаднала. Тъй че много е вероятно след година-две да пиша ревю за "Старецът и морето".

2."18 процента сиво" за Захари Карабашлиев - Второто ми ревю в блога:

http://ostrovatnaknigite.blogspot.bg/2015/08/blog-post_27.html

Кратко и ясно - не ми хареса. Подведох се от коментарите в "Какво четеш" и си я купих. А и точно тогава бях решил, че ще чета българска литература, че искам да се запозная със стила на съвременните български автори и ми бе необходимо само едно мнение, което я възхвалява. Грешка или не?
Никоя книга според мен не може да се нарече грешка. Но истината е, че поне от 18% сиво аз не получих нищо. Не се обогатих културно, интелектуално, не ме накара да се замисля, не се забавлявах.
Дали бих я препоръчал на приятел? Може би да, за да разбера какво е неговото мнение и дали само на мен ми е толкова слаба.

3."Закуска в Тифани" на Труман Капоти - В анотациите на книгата пишат, че тази книга била достатъчна, за да се определи Капоти като уникален и велик и че е дал достатъчно на читателите с нея. Егоистично от моя страна, но аз не получих и прашинка от геният му.
Хубавото на книгата е, че е кратка и се чете за 1 ден. Тъй че и да я прочетеш и да не си впечатлен, не си изгубил много.
Защо не ми допадна на мен? Вероятно, защото не успях да обикна главната героиня и да се впечатля от нея. Вероятно, защото не съм отразил и времето, в което е писана книгата. Вероятно, защото разглеждам събитията с очите на съвременен човек.

Е, хареса ми и едно нещо - котаракът без име и причината за това.

4. "Великият Гетсби" на Ф,Скот Фицджералд - Е, това е книгата, която ми се стори най-слаба през 2015 година. Прочетох я в самото начало и разочарованието не ме напусна до края ѝ. Очаквах, че с времето ще намеря някаква красота, че ще искам да препрочета някакви отделни абзаци, но... не.
И нея я започнах с огромно вълнение. Очаквах шедьовър, очаквах красиви думи и истории. Не ги получих.
Докато в останалите книги мога да кажа какво не ми е харесало, тук ми е много трудно. Да, героите са слаби характери, дори бих казал посредствени. /С изключение на Гетсби/ Да, сюжетът е скучен и не впечатлява с нищо. Но сякаш има и някаква друга, по-дълбока причина, която ме отблъсква.
Говорил съм с приятели и колеги много за тази книга. Някои споделят моето мнение, други я харесват, а за трети е безразлична. Едно момиче, което учи Филология и вече я е разглеждала, ми обясни, че трябва да чета книгата и да я оценявам спрямо времето, когато е писана. И че сюжетът и героите, които не ме впечатляват, са точно с такава цел представени. Целта била да се изобличи американското общество и посредствените и фалшиви отношения в него.
Много искам да чуя и вашето мнение точно за тази книга!
И все пак, ще дам шанс на Фицджералд. Дори вече съм си взел "Нежна е нощта", само си чака времето.

5."Планината Грей" на Джон Гришам - Преди да си взема книгата обръщах внимание само на коментарите, че Джон Гришам няма как да не допадне на адвокатите. А аз като бъдещ такъв, трябваше да съм сред впечатлените.... Между трябваше и щеше и съм има три морета разлика.
Книгата си я купих на почивката си във Велинград. В един от дните исках да релаксирам с трилър и се откри невероятната възможност да стане с книга на Гришам.
Е, книжарят ми я препоръча като най-новата му, много се взимала... Бях тотално разочарован от очаквания финал, знаех как точно ще се развият отношенията. Не бях изненадан от нищо. Нямаше кулминация.
В последствие по форумите прочетох мнение и на други книжни плъхчета, че тази книга му е най-слабата и вероятно не е писана от самия Джон Гришам.
Както и да е, един ден ще преглътна разочарованието си и ще посегна към негови книги отново. Може би проблемът е в конкретната книга, а не в автора.

6."Спасителят в ръжта" на Селинджър - Вече ви разказах, че за тази книга и "Стъкленият похлупак" на Плат се борих с буря и все пак огромното ми желание да чета различни автори победи.
От книгата си харесах точно 2 цитата - за това кои автори би искал да ти бъдат приятели и мисията на спасител в ръжта.
Останалото - слабо. Книгата се води израз на бунта, на недоволството, на непримиримостта, на израстването. За Бога, аз забелязах само и единствено хленченето на едно дете.
Дали нея бих я препоръчал на приятел? - Не. Дори аз не мисля да чета повече произведения от този автор.

Приключих.. Почти в края на февруари приключих с ретроспекцията от 2015 година. Като извод мога да изведа, че беше една страхотна книжна година, прочетох много  и различни автори, надминах всичките си рекорди по прочетени книги и най-важното - създадох си страница и сайт, в които мога свободно да говоря за книги!

Единадесето ревю: "Чуй ме" - Маргарет Мацантини

Единадесето ревю: "Чуй ме" - Маргарет Мацантини

14-ти февруари е. За някои ден на влюбените, за други празник на виното. Ако на някой му липсва любов, то мога да му помогна. В книгите има много, а и за всеки. Именно книга за любовта е и "Чуй ме" на Маргарет Мацантини. Любов, но не обичайната, а много различна и непредвидима.

Единадесето ревю: "Чуй ме" - Маргарет Мацантини

Накратко: Да, заслужава си да я прочетеш! Ако за пръв път се "сблъскваш" с Мацантини - ще те впечатли, ако си прочел невероятната "Да дойдеш на света" - "Чуй ме" ще ти се стори една идея по-слаба в сравнение с нея.
(Това е за тези, които се интересуват от книгата и искат да научат нещо повече, но едновременно с това и се страхуват да не прочетат най-интересните моменти и да развалят удоволствието от четенето си.)

Заглавие: Чуй ме
Автор: Маргарет Мацантини
Издателство; Colibri
Година на издаване: 2006
Превод: Бояна Петрова
Страници: 242
Цена: 14 лева













Няма да ви представям биография на Мацантини, тъй  като вече съм го направил в ревюто на "Да дойдеш на света". Направо преминавам към това, което са ни издали от издателството за книгата:

"В един дъждовен есенен ден петнайсетгодишната Анджела се подхлъзва с мотопеда си и пада лошо на улицата. Линейката я откарва в болницата, където баща й работи като хирург. Изтръпналият от тревога Тимотео, който от години живее удобно като уважаван професионалист, изведнъж се изправя пред своя истински образ на егоист и насилник. Животът преминава пред очите му и той го възкресява пред дъщеря си, а и пред себе си в напрегнатата болнична тишина. С хирургическа прецизност разкрива всяка своя погрешна стъпка и голямата си тайна, която времето сякаш е забулило..."

(Снимката е от екранизацията по книгата, и е със заглавие "Don't move", преведено на български - "Не мърдай")

А ето и моето впечатление от книгата:

Първо, да обясня защо толкова забавих ревюто на тази книга. На първо място - нямах много свободно време, а когато имах такова се отдавах на четене. Освен това ми хрумна идеята да представя тази книга подробно именно на 14-ти февруари. Аз обичам символиката, връзката между нещата и първата асоциация, която направих с любовта бе именно "Чуй ме" на Маргарет Мацантини. А защо съм направил тази връзка? Ще разберете по-долу!

Преди не обичах да срещам и използвам определението "истинска". Какво значи една книга да е истинска? И не е ли всяка една книга истинска? Изключение от това са разбира се фантастиките, но самият жанр си го подсказва.
В това ревю аз ще използвам безкрайно много определението "истинска" книга. Защото "Чуй ме" е именно такава и няма друго определение, което да опише по-точно обстановката, героите и отношенията.

Книгата е напълно различна от "Да дойдеш на света". Кланям се пред Мацантини! Въпреки че в тази книга отново има война,  тя е по-различна. Не се води на територията на някоя държава, а  в сърцето на хирурга Тимотео. Нека не ви изглежда лигаво и клиширано. Нищо такова. Просто в монолога на Тимотео любовта получава различни образи - от бащинската любов към споделената любов, от страстната и изгаряща любов до любовта по навик, от невъзможната любов към законната любов, от умната и правилна любов към неправилната и глупава. Аз бях смаян колко любов може да има в себе си, а и да получава един обикновен човек.
Да призная от сега - главният герой - Тимотео не ми допадна. Не открих сходства между мен и него. С това искам да обясня, че просто не се припознах в образа му и не се чувствах като главен герой, а като страничен наблюдател. Вероятно и на мнозина от вас няма да ви допадне - грубиян, грешник, егоист, предател и какво ли още не. Мнозина биха го укорили за поведението му. По време на четенето дори и аз го направих. Едва ли някой търси жена/мъж с неговите черти. Но тук идва майсторството на Мацантини, която ти влиза в душата и в сърцето и те убеждава, че и самият ти си човек и един ден можеш да допуснеш грешка. И че трябва да се научиш да прощаваш и да приемаш нещата, когато резултатът от тях е, че помъдряваш. И той е толкова истински и неподправен. Осъзнава и признава миналото си пред себе си и пред дъщеря си (света) в катарзис. Точно както аз, както вие и човекът навън. Трябва нещо, което да те разтърси из основи, за да си направиш равносметка. Толкова човешко и истинско!
Допускам, че тези, които са чели книгата и прочетат ревюто ще се замислят дали сме попаднали на една и съща книга, но... Аз не искам да бъда дребнав и да гледам на историята само като изневярата на Тимотео с Италия. За мен е много повече от това! За мен е събитие, което поставя само началото на един много дълъг период, през който един уважаван човек разкрива себе си, през който осъзнава силните и слабите си страни, през който трябва да избере между разума и сърцето, през който се бори с невъзможното, за да достигне до момента, в който да порасне, да осъзнае грешката си и да понесе наказанието си.

Имайте търпение с тази книга. Не е от книгите, които бързо се асимилират, не е от книгите, които се четат за часове. Но не е и необходимо. Тя е от книгите, които остават в съзнанието ти дълго време и препоръчваш на хората около теб.

Ето и някои от любимите ми цитати:

"Помислих си, че нищо не може да ни спаси от нас самите, че прошката е плод, който пада на земята вече червив."

"През предното стъкло наблюдавах двете им неподвижни и мълчаливи глави. За какво си мислеха? Може би за смъртта, лесно е да мислиш за смъртта неделя вечер. Или за живота, за нещо, което трябва да се купи, нещо за ядене? За този живот, който накрая се превръща само в лакомия. Човек взима непрекъснато и постепенно престава да чувства желание да даде нещо в замяна."

"Чудно е, Анджела, че понякога успяват да ни разберат тъкмо тези, за които най-малко бихме го допуснали."

"Всеки от нас, Анджела, мечтае за нещо, което ще разкърти вратите на монотонния му свят. Бленуваш за него, разположил си се в дивана си, улегнал сред все новите удобства, които животът ти поднася всеки ден. В някой миг, изведнъж, тласнат от някакво смешно желание за бунт, потърсваш същината на човека, който би искал да бъдеш. Но за свое нещастие си увит в бинтове от тлъстини, предназначени да те пазят от острите ръбове и от мръсните номера, с които от време на време си се сблъсквал."

Дойде и време за оценяване. Ще изненадам сам себе си. Обичам Мацантини, харесвам Мацантини, искам да чета още неща от Мацантини. И субективно или не, тя ще бъде първият автор, който влиза в Двореца с цели две книги. Ето и къде ще живее "Чуй ме" на Островът на книгите:

Използвани източници:
- снимки на Версайския дворец - pochivka.com ; chudesatanasveta.com
- снимки на корицата на "Чуй ме" - helikon.bg
- резюме на книгата - colibri.bg
- корица на филма - wikipedia.org

Книжна 2015 година IV част

Книжна 2015 година IV част

Интересен факт, който забелязвам още преди да съм започнал да пиша. В книгите от четвъртата, предпоследна част на Книжна 2015 година, съм включил 7 книги, които не са успели да ме впечатлят достатъчно. Цели 4 от тях обаче са получи ревю.

1."Десетте деца, които госпожа Мин никога не беше имала" на Е.Е.Шмит

Линк за ревюто: http://ostrovatnaknigite.blogspot.bg/2016/02/blog-post.html

Може би се сещате за тази книга? Да, аз я представях съвсем наскоро. Мисля да не се повтарям, за да не ставам скучен и ще кажа само, че книгата ми хареса, приятна е, определено има какво да се научи от нея. Със сигурност обаче не може да се мери с шедьоврите, които посочих в 1-ва и 2-ра част и които ми предстои да прочета.

Препоръчвам ви я, ако искате кратко, леко и приятно четиво, което да не е губене на време, но и да не ви натоварва.

2."Незабравима разходка" на Никълъс Спаркс - Феновете на Спаркс, позволявам ви да ме критикувате остро. Вероятно го заслужавам.

Ако трябва да бъда искрен, хубави неща за тази книга не мога да кажа. Взех си я от любопитство, интересен ми бе авторът, бях чувал много за него, преди време съученичките ми си купуваха негови книги и си ги разменяха.

Да, това е трябвало да ми подскаже, че аз не съм част от аудиторията, за която пише книгите си. Но срещнах някъде едно ревю, в което се казваше, че "красотата на думите му си заслужава четенето, а освен това получаваш много истинска и трогателна история." И се подведох.

Съгласен съм, че историята е истинска - да, никой човек не е застрахован, че няма да се разболее. Още по-малко пък, че ще се влюби. Но просто ми беше предвидима, още от резюмето аз знаех как ще завърши историята, знаех дори и трудностите, през които ще преминат героите. А красотата на езика - ами не я открих.

И така, аз оставам не особено очарован от книгата. Не успях да се намеря в нея, не съпреживявах сюжета. Но може би на друг би му харесала.

3."Дневният живот на нощните пеперуди" на Деница Дилова

Линк за ревюто:

http://ostrovatnaknigite.blogspot.bg/2015/08/blog-post_25.html

Първото ревю, което написах. Толкова много се старах, толкова много пъти спирах и започвах, изтривах, редактирах, прибавях.

И интересно защо след като съм я прочел ми е допаднала? Сега съм на малко по-различно мнение за нея.

Определено оставам очарован от някои цитати, особено от тези за книгите. Но самата история? Самият сюжет? Ами не.. от дистанцията на времето мога да кажа, че сюжетът не е нещо невероятно. Да, малко по-разчупена история е, по-скоро разглежда лутането в професионален план, а не вечната тема за любовта.

Честно казано, не съжалявам, че съм чел книгата. Тя е кратка и се чете бързо. Трябваха ми само 4-5 часа.

Ако трябва да ви съветвам дали да си я вземете, или не - мисля, че има много други книги, които заслужават да бъдат прочетени преди нея.

4."И страж да бди на пост" от Харпър Ли

Линк към ревюто:

http://ostrovatnaknigite.blogspot.bg/2015/11/blog-post_15.html

Голямо разочарование изпитах, след като прочетох тази книга. Не очаквах нещо подобно, струваше ми се невъзможно.

Както предполагам знаете, тази книга бе преведена и пусната в продажба в края на 2015 година в България, а в САЩ през април същата година.

И съответно, тъй като не съм специалист по езиците, изчаках да бъде преведена и разпространена.

Още с пускането на пазара се сдобих с книгата и с огромно вълнение започнах да я чета. Минаваше страница след страница, а аз не намирах удоволствието от четенето. Струваше ми се слаба. Постоянно я сравнявах с "Да убиеш присмехулник". И така до края на книгата. Много се притеснявах как ще напиша книжното ревю, което бях обещал. Толкова хора също са любопитни за нея. А ако на тях би им харесала, а се подведат от моето мнение?

Въпреки това, написах и споделих впечатленията си. Към днешна дата мога да кажа, че не съжалявам, че съм я прочел, тъй като тя също ми отне малко време - 1 ден. Но също така тази книга няма да влезе в списъците ми с книги за препрочитане. Не е достатъчно силна, а и не мисля, че мога да извлека нещо ново от нея.

5."Стъкленият похлупак" на Силвия Плат - С купуването на тази книга имам много интересна история. Нея и "Спасителят в ръжта" си ги взех буквално преди една страшна буря в Пловдив. Тогава се състезавах с природата и беше нещо наистина страшно. Не беше дъжд, а порой, чистачките на стъклата едва се справяха, движението беше затруднено... И това го преживях заради ината си да отида до Пловдив и да си взема нови книги, напук на прогнозата за времето.

Книгата не мога да я определя нито като слаба, нито като силна. При всеки би имала различно влияние. Искам да предупредя обаче - не я давайте на близък, който е в депресия и може да посегне на себе си! И вие самите, ако сте в подобно състояние, не си я взимайте!

Как да я опиша? Хм, ами като подготовка за самоубийство. Погледнах живота през очите на човек, на който първо му се живее страшно много, а след това, започва да губи това желание, защото не може да постигне целите си и да оправдае очакванията. Най-важното, което извлякох от тази книга е, че максимализмът никога не е полезен! Крайностите никога не водят до щастлив финал. Всяко нещо, което е прекалено няма да те направи щастлив. И най-вече - поискаш ли да имаш всичко, няма да можеш да имаш нищо, заради страха ти да не загубиш останалите неща.

Като крайна оценка - положителна, но пак предупреждавам, много внимавайте на кого я давате.

6."Наръчник на оптимиста" на Матю Куик

И тук не мога да кажа много неща, поради простата причина, че не извлякох нито нови изводи, нито ново виждане за нещата. Нито пък представеното в книгата съвпада с моето.

Ако трябва да съм честен, безлична книга. Нито героите са силни, нито промяната им ме възхити. Просто наблюдавах. Имаше моменти, в които се забавлявах, в други пък скучах. Но най-често очаквах, че всеки момент нещо важно ще се случи и ще се промени развоят на събитията. И просто очакванията ми не се оправдаха.

Моята оценка за книгата е по-скоро отрицателна. Допускам, че може би съм се срещнал книгата в неправилен момент, а може би и не е писана за мен, всичко е възможно.

7."Роман без заглавие" на Димитър Димов

Линк към ревюто:

http://ostrovatnaknigite.blogspot.bg/2015/09/blog-post_21.html

"Тютюн" ми беше сред любимите български книги, които изучавахме в училище. Лятото, когато я четох, се запознавах също и с "Железният светилник" на Талев и "Тютюн" изпъкна.

И заради любопитството към автора, а и промоцията от 50%, която имаше, аз се сдобих с тази книга. Също повлия, че бях чул много добри отзиви за нея, беше класирана сред любимите книги на мои познати.

Ами... поне в моята класация няма да влезе. Никакъв, ама никакъв шанс.

Аз съм от читателите, които обичат определеността - да е ясно мястото, да е ясно времето, колкото е възможно повече факти да са изяснени, за да мога да си създам цялостна картина. А тук тези неща ги нямаше.

Героите - аз обичам силни образи, а тук не намерих такива и следователно не се впечатлих.

Извод: Ако ви се чете книга на Димитър Димов, вземете си "Тютюн". Ако пък сте негов голям почитател, тогава прочетете и тази, но не мога да ви дам гаранция, че ще ви хареса.

Книжна 2015 година III част

Книжна 2015 година III част

Ето, че стигнахме и средата на тази моя ретроспекция. Тази част и следващата ви показвам книгите, които са ми харесали, но има и още какво да се желае. В последната ще ви запозная и с разочарованията ми за годината. Но да не губя време, а да започвам с кратките ми резюмета:

1."Чичо Томовата Колиба" на Хариет Бичър Стоу - Дааа, прави сте, ако си мислите, че съм закъснял с 10-15 години с прочитането на тази книга. И сам го знаех, но въпреки това исках да я прочета. Знаех основната идея на автора, но въпреки това исках да преживея историята в нейната цялост, красота и на моменти отвратителност.

Чудите се защо казвам красота ли? Ами заради този човешки дух, за който говоря непрекъснато. Чичо Том го притежава, проявява и дори раздава на хората около себе си, без да се страхува и притеснява. И това ми харесва, волният и свободен роб. Оксиморон? 12-токласници, честито, ако сте забелязали това, няма защо да се притеснявате за бъдещите матури!

В заключение мога да кажа, че книгата си заслужава. Ако все още не сте я прочели, включете я в своя списък. Допускам, че не се класира в моя топ, тъй като времената, в които живеем са много по-демократични и въобще не отговарят на описаните отношения в книгата. Но пък вярвам, че и невероятната книга е допринесла за тази промяна.

2."Хиляда сияйни слънца" на Халед Хосейни - Първа среща с този автор. Препоръчаха ми го от книжарницата, докато си търсех нещо интересно за четене.

Тази книга я свързвам най-вече с мястото, където я четох - във Велинград. Беше ми едно от четивата през почивката.

Със сигурност книгата ми допадна, не мога да кажа, че съм се забавлявал, защото самата история не ти позволява да се смееш, а по-скоро те подтиква да съпреживяваш. Отново звуча абсурдно - мъж да съпреживява съдбите на две жени, но го казвам от гледна точка на случващото се в момента и крайността на една от религиите.

Смятам, че всяко човешко същество, независимо от религия, пол, националност и т.н, трябва да се приема само и единствено като човешко същество, а не като роб или предмет.

Хосейни е представил интересна история, няма спор. Това, което ми липсва е, че можеше още малко да се наблегне върху вътрешния свят на Мариам. Но да оправдаем Хосейни с това, че е мъж и колкото и добър разказвач да е, да разказваш от погледа на жена е трудно.

Знам, че от автора има и други преведени произведения на български, тъй че когато дойде и тяхното време, и тях ще прочета.

3."Жени" на Буковски - :D Вървя по тънка лайсна, може би някои ще ме нарекат циник? Други идиот, а трети пък ограничен към хубавата литература?

На мен тази книга ми допадна. Стори ми се различна, тъй като аз не чета българските еквиваленти на Буковски и този стил ми бе непознат.

Да, алкохолът и сексуалните партньорки бяха в повече, но пък беше забавно.

Буковски е циничен, груб, но трябва да се признае, че е и мъдър. Спрете ли да гледате на произведението като обида за женския пол и изобличаване на мъжете, може би ще откриете и красотата на "Жени".

4."Баба праща поздрави и се извинява" на Фредрик Бакман - спомняте ли си ревюто за нея? Нека ви припомня:

http://ostrovatnaknigite.blogspot.bg/2015/12/blog-post.html

Накратко, книгата е добра. Получаваш една невероятна носталгия по близките хора, най-вече бабите. Признавам си, че след прочитането на книгата, станах с една идея още по-добър към моите прекрасни баби.

Историята е приятна, няма как да не си припомниш детските години или някоя конкретна случка.

Основните критики - гооооляяямо продуктово позициониране. Няма да казвам марките, защото четете ли книгата, няма как да не ви издразнят.

5."Още въздух" на Джордж Оруел - А това ревю спомняте ли си го? Нека не ви изпитвам, ще споделя линка отново:

http://ostrovatnaknigite.blogspot.bg/2015/09/blog-post_24.html

Аз съм огромен фен на Оруел! Обожавам 1984 и Фермата на животните! След тези два романа бях тотално премазан, разбит, съкрушен, впечатлен, влюбен и въодушевен! Тези антиутопии ме подтикнаха да търся още качествена литература. Но беше трудно.. защото именно те дигнаха много нивото.

Много исках да прочета още произведения на Оруел, но разбрах, че друга преведена негова книга е с изчерпан тираж и не може да се намери нито по книжарници, нито в интернет.

Докато не разбрах, че на пазара има "Още въздух". Голяма моя грешка бе, че очаквах нещо толкова добро, колкото другите четени романи на Оруел. И не го получих.

Тази книга е първата му, тоест с нея все още се е изграждал като автор, пробвал е кое се получава и кое не, кое се харесва и кое не. Може ли да го обвинява човек, след като след "Още въздух" е написал и шедьоврите "1984" и "Фермата на животните"? Не, разбира се!

Препоръчвам я за истинските фенове на Оруел. Ако искате да опознаете още от неговия свят, а споменатите вече няколко пъти книги не са ви достатъчни, вземете "Още въздух".

6."Аз съм пратеникът" на Маркъс Зюсак - От Зюсак съм чел известната "Крадецът на книги". Спомням си, че я прочетох за 1 уикенд, историята тотално ме погълна. И бях с много добри впечатления.

А "Аз съм пратеникът"? Хм, със сигурност е нива под "Крадецът на книги".

Историята е приятна и разказва за един неудачник, който няма цел в живота и не знае какво да прави. След като предотвратява банков обир, започва да получава карти по пощата кои хора да посети и как да им помогне. Героят се впуска в приключение с напълно непознати и решава проблемите им, докато се опитва да реши и своите.

Огромен минус на тази книга е начинът на писане. Скучни изрази, може би, защото и самите герои не блестят с някакви специфични качества.

Ако трябва да съм честен, прочетете я само, ако сте големи фенове на Зюсак или пък имате много свободно време.

Десето ревю: "Десетте деца, които госпожа Мин никога не беше имала" - Ерик Еманюел Шмит

Десето ревю: "Десетте деца, които госпожа Мин никога не беше имала" - Ерик Еманюел Шмит

На Островът на книгите властва онова блаженство, за което всеки си мечтае - спокойствие, красота и мъдрост. Кой ли не иска да живее в такава обстановка? Всеки, предполагам. Но най-хубав е престоят, когато е с близки. Тази чест получават  госпожа Мин и десетте деца, които никога не беше имала, заедно с Ерик Еманюел Шмит.

Десето ревю: "Десетте деца, които госпожа Мин никога не беше имала" - Ерик Еманюел Шмит

Накратко: Книжката се чете бързо, но ви препоръчвам да ѝ отделите повече време, за да може да я разберете по-добре. Интересна е  и ще допадне на тези, които не търсят на всяка цена напрегната история.
(Това е за тези, които се колебаят дали да прочетат книгата, или не и едновременно с това не искат да разберат нещо от сюжета, което ще развали удоволствието от четенето.)

Здравейте, книжни плъхчета!

Липсвах ли ви? На мен лично вие много ми липсвахте. Знам, че направих една много дълга почивка, но ми се налагаше. Хубавото е, че през цялото това време, през което не си комуникирахме, или пък си комуникирахме малко, аз четох книжки. И дойде време да ви разкажа нещо повече за тях, за да прецените вие дали да влязат във вашите списъци за четене.

"Десетте деца, които госпожа Мин никога не беше имала" - Ерик Еманюел Шмит

страници: 106

издателство: Lege Artis

цена: 9 лева

А по традиция, началото на ревюто винаги започва с биография на автора. Нека и този път е така:

Ерик-Еманюел Шмит е роден на 28 март 1960 г. в Сент-Фуа-ле-Лион, Франция. Двамата му родители са учители по физическо възпитание. Израства в Савой като атеист, а в последствие приема християнството. Като дете се увлича по музиката, като от 9-годишен свири на пиано и иска да стане композитор. 

През 2001 г. Шмит е удостоен с Голямата награда за театър на Френската академия.

Освен като драматург, писателят е известен и с редица успешни романи. Първият му роман „Сектата на егоистите“ от 1994 г. получава награда за най-добър дебют от университета „Д`Артоа“

.Произведенията на писателя са преведени на повече от 40 езика и са публикувани или играни в повече от 50 страни по света.

Ерик-Еманюел Шмит живее от 2002 г. в Брюксел и от 2008 г. е натурализиран белгийски гражданин. От януари 2012 г., заедно с актьора Бруно Мецгер и режисьора Франсис Ломбре, е ръководител на театър „Рив Гош“ в Париж.

От 9 юни 2012 г. е академик (стол № 33) в Кралската академия за френски език и литература на Белгия.

За какво се разказва в книгата?

Както си личи и в заглавието, главната героиня в книгата е госпожа Мин. Тя е една много приятна жена, по професия пишдама. Да, наистина странна и обидна професия тук в България, но в Китай далеч не се гледа с насмешка на нея. Или пък просто госпожа Мин ѝ придава тази тежест. Другият главен герой е търговският посредник, който обикаля в света, за да сключва важни сделки. Млад, ерудиран, с богати познания за езиците, но и много любопитен към хората. И именно един случаен разговор, проведен с госпожа Мин по време на почивка между водени преговори. Историята се развива главно на едно място - в  мъжката тоалетна на "Гран Хотел" в Юнхай.

Това, което вълнува читателят, е включено още в заглавието. Има ли тези деца госпожа Мин, или не? Излъгал ли ни е авторът, или ни е казал истината? Възможно ли е да се изправиш срещу законите, които ти забраняват да имаш повече от 1 дете?

 А какво разбрах аз от историята и дали ми допадна?

Цялостното ми мнение за книгата е положително, но имам и някои забележки.

Първата забележка ми е малкият обем. Да, разбирам, че това е разказ, а не роман, но ми се струва, че това е история, която може да се разгърне много повече. В книгата имаше някои моменти, които минаваха твърде бързо, а на други се отделяше неоправдано повече внимание.

Втората ми забележка е доста смешна, но... ще я кажа. Книгата е много малка и не мога да я подредя в библиотеката си.

Така, време е да почвам и с хвалбите. Книжката е наистина малка по обем, но за сметка на това много силна. Това е една истинска история, която отразява ограниченият човешки дух. Но едновременно прославя и силата на този дух, непримиримостта му, несъгласието с наложените граници.

Като човек, който учи "Право" в момента, мисля, че се подразбира, че съм за спазването на законите и всякакви правила, записани в нормативни актове. Но като човек... аз  съм за свободата на духа, всеки да може да прави това, което го кара да се чувства щастлив.

При госпожа Мин обаче това не е някакво хоби, а най-скъпото - децата. Именно забраната от законодателя я кара да премине границите на този свят и да си създаде свой. В който може да има всичко, което иска. И най-вече - деца.

Но колко може да просъществува такъв свят, ако си сам в него? Ако единствен ти си истински, а всичко друго е измислица? Няма да е за дълго.

Но ето тук идва и любимата ми част от книгата - невероятната подкрепа, която дават близките.

Лъжата е лошо нещо. Но не и благородната лъжа. Понякога се налага да излъжеш, за да можеш да запазиш друг щастлив и спокоен. Тогава тя е оправдана. Защото най-важното, което имаме на този свят са близките ни и трябва да правим всичко, което ни е по силите, за да бъдат щастливи.

Ето и някои от  цитатите, които ми харесаха:

"Вместо човек да се оплаква от тъмното, по-добре да запали светлина."

"Да върши човек забележително дело е по-важно, отколкото да бъде забелязан."

"Да надминеп целта, не значи да я постигнеш."

Дойде време и за оценка. Трудно ми е да я оценя. Не е литературен шедьовър, но пък за сметка на това е истинска история. Заради това избирам една малка, но красива къща. Мисля, че приляга и идеално на разказа на Шмит:

Използвани източници:

Снимка на къща - CLICK

Снимка на корица - ozone.bg

Снимка на книгата с останалите книги - от невероятната фейсбук страница "Зад ъгъла" - FACEBOOK PAGE - CLICK

Снимка на автора и биография - Уикипедия