Тридесет и четвърто ревю: детски книжки

Здравейте, книжни приятели!
Дойде краят на февруари, а аз още не съм качил книжно ревю за втория месец. С новогодишните ми желания и обещания си бях поставил за цел всеки месец да пиша по едно ревю. Януари месец си го изпълних още в началото, за февруари хващам последния влак и ви изпращам днешното ревю. :) Е, знаете, че при мен е така - не качвам година и след това се появявам с цели 4-5 ревюта за една седмица.
Днес ще поразчупя малко нещата и ще представя един друг тип литература, за който не бях писал, от заглавието сте разбрали, че става въпрос за  детската литература.
И хубавото е, че няма да включа само една книга, а цели две :) - "През води и гори" на Емилиян Станев и "Стас и Нели" на Хенрик Сенкевич.

Как реших да го направя ли? Ами повестта съм я чел като дете, но  реших да участвам в един проект и си припомних творбата. Реших, че ще бъде интересно да разкажа за нея, защото може би имате деца, а може би вие сте деца или пък сте големи и обичате детските книжки. "Стас и Нели" отново прочетох във връзка с този проект. Тук различното бе, че като малък съм си закупил хартиеното издание, но не го бях прочел по една причина, която ще разберете, ако прочетете останалата част от ревюто.

Да не губя време в излишни приказки, да започваме с произведение №1 - "През води и гори" - автор: Емилиян Станев.

Сюжетът на творбата представя невероятните премеждия на двамата най-добри приятели - таралежът Бързоходко и костенурката Повлекана. Другарите отиват да живеят в слога, където обаче трябва да се борят за територия със змията - страшната Червена уста. Когато я  побеждават с помощта на мравките, бедите ги сполетяват. Високо от небето скалният орел забелязва Повлекана и желае да нахрани малките си с нея. Бързоходко рискува живота си, за да спаси своята приятелка, но усилията му са напразни и двамата са високо в небесата в плен на страшната птица. За техен късмет, друг орел забелязва плячката и започва борба кой да ги занесе в гнездото си и така двамата герои се озовават долу на земята, но на непознато място - в блатото. Следват куп забавни моменти и истории - лош воден плъх, който яде яйцата на птиците, група патици, които създават вълни, стадо чапли, които пазят територията си. Но най-интересното се случва в гората, когато приятелите се разделят. Защо се случва това и успяват ли да намерят пътя до слога? Това няма да ви го кажа, за да ви бъде интересно.

Кратичко ревю, но за детска книжка няма какво повече да разкажа. Моето мнение е, че повестта е интересна, искрено се забавлявах с премеждията на двамата герои, хареса ми силната им връзка на приятелство и как обединявайки силите си, побеждаваха трудностите. Има доста остарели и непознати думи, тъй че ако я чете вашето дете, може да се наложи да обяснявате значенията им. Въпреки това, хареса ми и я препоръчвам, защото разтоварва читателя, а и е хубаво да четеш за такава силна връзка, независимо, че е между животни.

Ако трябва да оценя книжката, то оценката би и била:
4.5/6

Време е и за втората книжка - "Стас и Нели" на Хенрик Сенкевич. Участието  в проекта ми помогна да се запозная с това уникално произведение. Ще ви призная, че книжката я имах още от 3-4 клас, тогава ни е била в препоръчителна  или задължителна литература. Купил съм я, започнал съм я и съм спрял на тридесета страница. Ако и вие сме млад читател, може би сте в сходно положение и се чудите дали да я довършите, или не.
Е, да, самият сюжет е твърде различен от обичайните детски книжки с принцове и принцеси, деца със свръх сили. Авторът е предал историята на невероятните Стас и Нели, които живеят заедно с бащите си в Египет. Когато господин Раулисън и мистър Тарковски обаче заминават, за да проверят и осъществят контрол върху проектите, в които участват, недобронамерената Фатма задейства своя план за отвличането на двете деца чрез Гребхъри и Хадис. Тук идва трудният момент в книгата - фанатизма и религията. Признавам си, когато съм бил 3-4 клас не съм имал познания в тази област и темата ми е била много странична. Заради това съм изоставил и книжката непрочетена.
Фанатизмът е ключов в сюжета, не толкова самата религия дори, защото авторът по никакъв начин не я осъжда, но пък е твърдо против крайните и проявления, изразяващи се във фанатизъм и опити за държавен преврат.
Умният Стас и сладката Нели са отлечени от Гребхъри и Хадис по нареждане на Фатма с цел разменянето им за нейният съпруг и изпълнението на други нейни намерения.
Сюжетна линия в творбата разглежда отвличането на децата, пътуването им през пустинята, срещите в планината, страховитите животни, с които се срещат.
Книгата може да се води детска, но всеки възрастен може да намери много дълбок смисъл в нея. Героят Стас претърпява толкова голямо развитие, че кара читателя да му се възхищава и да получи мотивация за промяна и развитие. Достойни за уважение са неговата жертвоготовност, смелост и знания. Ако разкажа още малко се страхувам, че ще ви издам едни от най-интересните моменти. Ще подскажа само, че в произведението място намират лъвове, слонове, маймуни, а за любителите на по-динамичните действия, има стрелба, има бягство. Ако пък най-много Ви привлича промяната на човека - от тази книга може да направите много добри изводи, и за радост, няма да бъдете отвлечени и завлечени в пустинята :)
Препоръчвам Ви силно тази книга. Просто и дайте време. До 40-50 страница може и да не ви допадне, но ви гарантирам, че следващите 400 ще ви впечатлят силно.

Оценка:
5.75/6
Намалих с малко оценката, защото знаете, че имам други любими детски книжки. А и темата за фанатизма е трудна и тежка и е за по-възрастни читатели, не толкова за деца, макар и те да са страшно умни и да следят събитията по света. Въпреки това, книгата "Стас и Нели" е едно страхотно четиво, което аз бих препоръчвал на приятели и техните деца и дори след години може да намери място и в моята класация за любими книжки :)

Благодаря Ви за вниманието и отделеното време! Очаквам Вашите коментари, мнения и съвети! 

Тридесет и трето ревю: Уилям Уортън - "Пилето"

Здравейте, книжни приятели!
Днес на Вашето внимание ще представя една книга, за която със сигурност много се е писало и с още по-голяма сигурност, ще продължава да се пише. Моля, приветствайте "Пилето" на Уилям Уортън.
Това книжно ревю ще бъде разделено на две части: в първата ще се опитам обективно да предам част от сюжета на книгата, а във втората най-субективно ще представя своите впечатления и емоции, с които съм останал.

Какъв е сюжетът на творбата? - Творбата на Уортън проследява съзряването на две момчета - Ал и Пилето, които в резултат на една нелепа ситуация се превръщат в неразделни приятели. Именно техните различия в характера и външни вид, прави тези отношения особени, чудни, неочаквани. Докато Ал е популярен спортист в училище, известен бройкаджия, авантюрист, Пилето, чието истинско име така и не се разкрива до последната страница, е по-спокойна натура, която съществува в нормалния свят, ала живее в свой собствен, където темите, които го вълнуват далеч не са момичета, партита и спорт, а велосипеди, гълъби, канарчета.
Сюжетът започва със случка, която е в тогавашното настояще. Ал е призован на свиждане на Пилето в психиатрията. Последният, след участието му във войната, е приет в психиатрично заведение, където го лекуват заради склонността му да възприема себе си като пиле и да извършва всички свои физиологични нужди по техния тертип. Следват многобройни ретроспекции, предавани чрез преразказите на Ал как двамата са прекарвали дните си, за приключенията им до морето, за потъването в замръзналото езеро, за работата им с кучета през лятото. Освен тях, в отделни глави, авторът запознава читателят със същността на Пилето и какво вижда той от живота. Същият, както споменах, има собствен светоглед и намира много по-дълбок смисъл в това да опознае животните и то най-вече птиците, за да научи нещо много по-важно от математика или биология, а именно как да се научи да лети. С годините на съзряване, страстта на Пилето към животните и летенето все повече се засилва. Дори читателят може да остане с впечатление, че Пилето не вижда смисъла в човека, не вижда полза от съществувнето му. Многократно той сравнява индивидът с птица в клетка и колко са ограничени възможностите и, как тя губи от способностите си и се нагажда към средата.
Авторът е описал цели глави с информация, предадена на читателя чрез Пилето какво представляват птичките, какви са навиците им, поведението им, техният език, как той успява да ги направи свои приятели и напълно им се отдава, че освен своето будно състояние, им подарява и сънищата си, в който се превръща в птица.
Разказах Ви голяма част от сюжета, ала това далеч не е всичко. Много по-динамични са ситуациите и съдържат напрежение, което читателят изпитва, съпреживявя. Уортън майсторски е създал образът на Пилето, който макар толкова смахнат, успява да стане симпатичен.

Втора част: С какви впечатления останах?

Ще подскажа на тези, които имат книгата на хартиен носител, че няма как да се превърна в най-добър приятел на Захари Карабашлиев. За тези, които не разбраха тази моя шега, ще обясня, че на задната корица има негово мнение, че преди е определял кой му е приятел според това какво мнение има за книгата. Казано е със сигурност в кръга на шегата, та и аз реших да се пошегувам.

Признавам си, в началото никак не тръгна добре. Като видях тези преразкази, кавички, липса на пряка реч, зле ми стана. Но книгата не е толкова обемна, едва 346 страници и реших, че си заслужава да опитам. В началото, докато се подредят определени събития, докато се подреди пъзелът, читателят събира и събира информация, за която в един момент се пита защо му е нужна и какво общо има с началото?
Единственият спасителен пояс, за да не се откажа, бе това, че авторът има заинтригуващ стил на писане, който тъкмо вземе да ти омръзне и се впечатлиш, презареждаш батериите и продължаваш.

Освен това, самата история си е меко казано особена, странна, причудлива. Чудех се аз на Мураками за неговите лятящи риби, говорещи котки, отношения между роднини, а в "Пилето" - любов към птиците и в буквален, и в преносносен смисъл. Това както ме стъписа, така и привлече вниманието ми, защото кога друг път ще прочета за безкрайната любов към птиците. Да, препоръчвам Ви, ако ви се чете любовен роман между хора, да бягате от тази книга. Тук любовта е в някакъв друг коловоз, твърде нетипична е, за да бъде сравнявана с каквато и да е друга и твърде истинска, за да я определим като увлечение. Не искам да издавам от сюжета, но любимите ми части от книгата, които прочетох с най-голямо удоволствие, бяха, когато Пилето сънуваше и в съня си можеше да бъде, това, което желае да бъде. Там той бе щастлив, бе себе си, тогава истински успя да живее. Най-тъжни бяха сцените, разбира се, след това.

Няма да пропусна да изразя и възхищението си от двете основни заложени идеи - за силата на приятелството и за отдадеността към това, което обичаш. В книгата са развити по блестящ начин и стоплят сърцето, дори те карат да се позамислиш имаш ли такива приятели, които те приемат безрезервно, а също така и дали си намерил своята страст в живота, дали има дейност, която искаш да я вършиш по цял ден и да присъства и в сънищата ти и да ти носи винаги наслада. Ако не за друго, заради тези 2 идеи, книгата си заслужава да се прочете. Ако пък обичате и нетрадиционните истории, тогава трябва моментално да се запътите към най-близките книжарници! :)

Какво обаче не ми хареса? Най-вече това структуриране на текста, не знаеш кое се казва, кое се мисли, хубаво е, че поне шрифтовете бяха различни, че да знаеш кой го казва.
Освен това, в повече ми бе цялата енциклопедична информация за канарчетата.
Трето, пряката реч за мен е отражение за майсторството на автора. В творбата бе в твърде малки размери.
Четвърто, финалът не бе това, което аз очаквах. Исках подробно обяснение, а не лаконично измъкване.

Смятам, че тази информация е достатъчна, за да имате обща представа за книгата и за моето преживяване, докато я четох. Ще се радвам да споделите своите мнения и коментари. А сега пристъпвам към последната част, оценяването.

Книгата "Пилето" от Уилям Уортън получава:
5, 2 /6

Тридесет и второ ревю: Габриел Гарсия Маркес - "Спомен за моите тъжни проститутки"

Ревю N32 Габриел Гарсия Маркес - "Спомен за моите тъжни проститутки"

Здравейте, книжни приятели!

Много ми се искаше да публикувам поне едно книжно ревю преди да сложим край на 2018 година, но литературата, която чета, е по-скоро нехудожествена, в някои случаи доста специализирана и няма как да направя ревю. Много бях щастлив, че някои от вас ми писаха, че очакват ревю на някоя нова книга, която съм прочел.  По една чиста случайност вчера бях в една от големите книжарници и си направих коледни подаръци - книги. Именно една от тях бе тази, която днес ще ви представя.

Знам, че заглавието е леко плашещо, скандализиращо и си мислиш, че ще е пълно с вулгарности. Е, от части сте прави, описани са доста от преживяванията на главния герой, но определено не е на степен Буковски и дори си има литературен чар.

Накратко, сюжетът на творбата ни запознава с посрещането на 90-тата годишнина на един бележит журналист, който от години, непрестанно пише за известен вестник и рубриката му се следи с голям интерес. Същият, достигнал тази достолепна възраст, прави анализ на живота си, преживените събития, постигнатите резултати, както и причините довели до тях. В него напира желанието да бъде с девствено момиче, малолетно. (Знам, че е наказуемо, и аз не го одобрявам, но все пак тук става въпрос за художествена измислица) За да осъществи това свое желание му помага неговата добра познайница Роса Кабаракас. Тук започва и развръзката на сюжета, намирането на момиче, което да отговаря на тези условия не е лесно, но именно това я прави специално.
Творбата представя една истинска любов, лудо влюбване - от страна на един стар мъж, който все още има силите да живее, а не просто да съществува. В "Спомен за моите тъжни проститутки" е представена една истинска любов, колкото и абсурдно да звучи, тъй като тя не оставя безразличен главния герой. Той преминава през радости, преживява тежки катарзиси, изправен е пред трудни дилеми и прави тежки избори. Любовта в книгата не е онази обичайната, която виждаме в ежедневието си, защото тя не е въобще консумирана, защото и така не става ясно какви са чувствата на момичето. Да, споделих ви доста от сюжета и ключови моменти, но това не е важно, до тези изводи се стига още на 10-20-та страница и в последствие се затвърждават. Но следват и редица куп въпроси, които читателят си задава - споделена ли е любовта, какво е нейното бъдеще, може ли тя да възкреси някого като феникс? Всеки трябва да отговори сам за себе си, вярвам, че тази книга, прочетена от 100 човека, ще се възприеме по 100 различни начина, защото всички имаме различен стаж в любовта, различно виждане за живота и различни идеали, пред които се възхищаваме и ни водят напред.

Извод: Определено книгата не е на нивото на "Сто години самота" и "Хроника на една предизвестена смърт" и според мен изданието не оправдава цената си от 15 лева за 106 страници. Наясно съм, че литературата и изкуството не се теглят и мерят, понякога и 1 изречение може да ти донесе по-голяма наслада от 800 страници глупости, но все пак, цената за мен е твърдв висока.
Препоръчвам я на тези, които харесват Маркес и искат да се запознаят с още негови произведения. Но преди прочитането е необходимо да оставите настрана чувството си за осъждане на другия и да разбирате, че четете едно художествено произведение.
Категоричен съм, че ако не сте чели нищо от Маркес, това не трябва да бъде първата негова книга, защото не може да разкрие гениалното му майсторство.
Аз лично не съжалявам, че я прочетох, смятам, че тази книга ще ме държи няколко дни и ще си задавам въпроси на самия себе си. Надявам се да е "трудна хапка" и за сметка на бързото прочитане, да оставя вкус за много по-дълго време и ако се наложи дори да я препрочета, за да попия още мъдрост от великия Маркес!

Ако трябва да дам някаква оценка по шестобалната система, би била:
4,5/6

Ще се радвам да споделите под публикацията своите коментари, впечатления, прочели ли сте творбата, допаднала ли ви е, какво не ви е харесало. :)

използвани снимки: helikon.bg & ozone.bg

Двадесет и девето ревю: Робърт Джеймс Уолър - "Мостовете на Медисън"

Книжно ревю N6 за 2018 година

Здравейте, книжни приятели!

Днес ще ви представя ревю на една изключително известна книга и не по-малко популярен филм, а именно "Мостовете на Медисън". Авторът на творбата е Робърт Джеймс Уолър, а режисьор на филма е Клинт Истуд, който също така влиза и в образа на главния герой Робърт Кинкейд.

Накратко как стигнах до тази книга. Заглавието е познато за всички ни, чували сме го многократно. Препоръчвана е неведнъж като книга за силната любов, за чистата любов, за отношенията в пълния смисъл на думата. Постоянно отлагах закупуването ѝ, но когато я видях на Алея на книгата в град Пловдив тази година, сметнах, че е време да се сдобия с нея, а когато ѝ дойде времето и да я прочета. Е, намерих свободно време и това се случи. А почти веднага след това изгледах и филма, ще напиша и няколко думи за него. Книгата е на издателство Лабиринт и е едва 165 страници.

Какъв е сюжетът на този любовен роман? Робърт Кинкейд е самотен фотограф, който отдавна във времето е имал съпруга, която го изоставя зарази неговата страст по снимането и липсата на страст и развитие в отношенията им. Отдаден на работата си, той обикаля различни красиви, диви и необичайни места, за да се запознае с културата на това място, но най-вече да твори, като запази мига за цяла вечност в своите снимки. Воден от красотата и чувството на един творец, Робърт Кинкейд приема задачата от списание National Georgaphics да заснеме 7-те моста на Медисън. Тъй като мястото му е непознато, той търси помощ от обитателите на първата къща, която намира - а именно от Франческа Джонсън - жена на фермер и майка на две деца. Италианка по произход, била е учителка, но заради семейството си тя си превръща в домакиня, както и помага на съпруга си да ръководи и управлява фермата. 

Двамата, макар дистанцирани един от друг, бързо опознават себе си, разбирайки, че в душите им има едни и същи мисли и че в сърцата им бие една и съща любов. Книгата наистина представя една изневяра към съпруга, но читателят е склонен да я прости. Защото в действителност Франческа винаги е принадлежала и ще принадлежи на Робърт. Любовта не се изразява само и единствено във физическото себеотдаване, а много повече в психическото и емоционалното.

Какво е моето мнение за творбата? - Хареса ми, макар че очаквах много повече. Мислех, че ще има някакви силни цитати, които да ме карат да спирам, да анализирам и да се самоанализирам. Не мога да кажа, че стилът на писане е на най-високо ниво. Но за сметка на това красивата история и идеята в нея компенсират. Препоръчвам ви тази малка книжка, ако искате нещо красиво, макар и противоречащо на нагласите на обществото. Смятам, че такава любов, изживяна дори като читател само, е едно страхотно преживяване.

Относно филма - Мерил Стрийп е изиграла страхотно ролята си - със стил, финес, чувство. Аз може би имам някакъв проблем с Клинт Истуд, но поне не ми беше реалистичен в играта си. За мен той не влезе напълно в образа, описан в книгата. Определено с друг актьор смятам, че филмът би бил по-достоверен. Заснемането му е отдавна, заради това не очаквайте блестящи декори, ефекти и изобщо чудесата на новото кино. За сметка на това ще сте възнаградени с умението на старите режисьори да ви допуснат в компанията на актьорите и действията им да изглеждат все едно се случват на сантиметри от вас.

И тъй като винаги правим сравнение между книга и филм, мога да кажа, че и тук има малка разлика, но тя никак не влияе на основната история, тъй че се забелязва от по-наблюдателните.

Това беше моето ревю - за пръв път върху книга и върху филм. Надявам се то да ви е допаднало, да ви е провокирало да прочетете творбата на Робърт Уолър или пък да гледате филма на Истуд. А ако не съм бил толкова убедителен, поне да сте ги поставили в списъците си за бъдещо четене/гледане! Благодаря за вниманието! :)

Двадесет и седмо ревю: Анди Андрюс - "Проницателят"

Здравейте, книжни приятели!



Първо, как достигнах до тази книга? Отново чрез групата Какво четеш. Забелязвам, че "Проницателят" се споменава в два случая. 1-вият е, когато някой сподели, че я чете и отдолу следват коментари колко им е допаднала и 2-рият, когато някой помоли за помощ коя книга да препоръча на приятел, който е в трудно положение, застой, криза. Доста читатели я препоръчват и това породи моя интерес. Знаете, все повече хора изпадат в тези притеснителни състояния и се нуждаят от подкрепа, да знаеш как да постъпиш - какво да им препоръчаш да слушат, да гледат. Потърсих книгата в интернет и установих, че книжното ѝ издание е едва 167 страници - приблизително 3-4 часа спокойно четене. Още повече, че шрифтът е голям, има и празни страници и спокойно за 3 часа се чете, освен ако не желаете да спирате и да премисляте всяко изречение и история. Това вече си е читателски избор и зависи как сте свикнали. Аз помня по-добре нещата, когато вървят плавно и не губя нисшата.

За какво се разказва в книгата? - Макар че се води роман, за мен по-скоро е сборник с разкази, в които участва един главен герой. Книгата винаги я свързвам с последователност, с ясен и структуриран сюжет, с плавен преход между главите. Докато в "Проницателят" се започва 30 години назад, после 30 напред, после уж в настоящето, но то се разтегля и имам чувството, че се отива в бъдещето. Но това не е фатално, де, просто на мен ми направи лошо впечатление.

Главният герой Джоунс е възрастен мъж, който е известен сред всички жители на града със своята добрина, отзивчивост и че е бил най-добрият им приятел в най-трудните за тях моменти. Така започва и книгата - как помага на героя Анди, който в повечето от главите се води разказвач, но в някои липсва, а пак се предава история и поне това мен ме подразни.
Героят Анди е загубил родителите си и прави редица лоши решения, които водят до неговия крах. Губи къщата си, колата, парите си. Изправен пред това огромно изпитание, той прави някакви опити за живот под моста на кея, обитава гаражи на богаташи, без те да разберат и почасово почиства лодки, яхти и уловите от морето. Въпреки това той е загубил смисъла в своя живот и не намира сили да излезе от калта, а просто плува, за да се задържи на повърхността.
Ключова роля изиграва Джоунс с въпросите, които задава и отношението към младото момче. Той го насочва да промени своя поглед към света, да има нова гледна точка. Учи го, че трябва да се научи да е позитивен, за да е желан и да има възможности. И най-важното - той му дава материалите чрез които да се промени. А какви са те? Ами книжното богатство, разбира се - при всяка среща му носи по три биографични книги на известни личности, от които младото момче да попие мъдрост и да не допуска направените от тях грешки. Това е може би главната история в творбата.

Следващите разказват истории отново за Джоунс, пак в същия град, но с други герои. Джоунс помага на хора, различни като характери и проблеми - на семейна двойка да не се развежда, на изоставен мъж да не се самоубие, на стара жена, за да се почувства значима, на млади деца относно въпросите в брака и личните отношения, на подъл инвеститор. Може да се каже, че в книгата е обхванат широк каталог житейски проблеми.

С какви впечатления останах? - Ами да си призная, и положителни, и отрицателни. През цялото време, докато я четох не знам защо, но ми напомняше на "Монахът, който продаде своето ферари" на Робин Шарма. Може би защото бившият адвокат се завръщаше с мъдрост, която да предава на останалите. И тук има възрастен човек, който учи на доброта, на честност, на вяра в себе си и е мотиватор за развитие напред.
Няма как да не призная, че има доста истини. И всички ние ги знаем, но не ги прилагаме. Няма как да отрека обаче, че си има и клишета. Кой в този свят ще качи непознат човек в колата си? Кой ще слуша как му говори за живота и му казва, че греши. Може би трябва да си изпаднал до такова положение, че напълно си се отказал от себе си и рискуваш и не те интересува какво ще се случи. Друго логично обяснение нямам.
Освен това, тази успеваемост от 100%? Трудно ми е да повярвам, че всеки би се променил за миг и да стане нов човек.

Като обобщение мога да кажа, че не е литература от най-висок клас, но може би и самият автор не претендира да е такава. Тя е едно развлекателно четиво, с което може да прекараш приятно едни 3-4 часа. Аз бих я препоръчал и още днес ще я дам на приятел, който не се чувства много добре.
Харесвам доброто и искам да се пише за добро. Макар и твърде идеализиран, Джоунс ми допадна. И не желая да влизам в неговата роля, но пък книгата ме накара да се старая да бъда по-добър и да я популяризирам, пък може някой точно в този момент от това да се нуждае.

#анди #андрюс #андиандрюс #проницателят#джоунс #книжно #ревю #книжноревю #роман#andi #andrews #andiandrews #book #Johnes

Двадесет и шесто ревю: Малкълм Гладуел - "Изключителните"

Книгата, за която искам да ви разкажа е "Изключителните. История на успеха." на Малкълм Гладуел. Книгата я засичах няколко пъти в групата "Какво четеш", но честно казано ми се струваше, че е от тези книги, които нямат особена приложимост. Реших да не си правя заключения, без да съм прочел и ред, и да я потърся в книжарница, за да прочета страница-две и да си изградя мнение.

Започнах със задната корица и хилядите суперлативи, които се казваха по адрес на Гладуел. Притеснявах се дали тази шумна реклама не е димна завеса за слабо качество на творбата? Ами не - не беше. Книгата "Изключителните" се оказа едно доста приятно четиво, което ти дава по-различен поглед над нещата и те увлича с разказаните житейски истории. Няма идеализиране на нещата, а се показват такива, каквито са.

За какво се разказва в книгата? На кратко, книгата изследва пътя към успеха. И най-вече таланта. Талантът ли е ключовата част за постигане на успех? Гладуел доказва, че талантът е важен, но за да се радваш на успех, трябва да си готов да се отдадеш на това, с което искаш да се занимаваш и да натрупаш 10 000 часа в изучаването му, в практикуването и развиването му. В началото говори и за подбора на играчи в спортни отбори и как масово са родени в началото на годината и как са имали шанс да се развият по-бързо от тези, родени през декември. Това, да си призная, не ми бе интересно, защото не съм фен на спорта и не следя за статистики, закономерности и разни подобни. Но имам приятели, на които спортът им е страст и ще им го разкажа, възможно е да проявят желание да прочетат книгата.
Историята на Бил Гейтс намира място в творбата на Гладуел. Няма да разказвам нищо за нея, за да ви бъде интересно, само ще кажа, че всички ние виждаме края на процеса - постигнатия успех и неговата грандиозност, но не се замисляме, че зад него стоят куп часове работа и пропуснати възможности.

В книгата намира място и темата за гениалността - че макар качество и способност, на която останалите простосмъртни се прекланяме, тя не винаги е гаранция за успех. Може да си гениален, но когато не си силен, уверен и решителен, тази гениалност няма да намери широко проявление, няма да те забележат, няма да бъдеш полезен за човечеството. Без практическа интелигентност - да знаеш какво и кога да кажеш на някого, за да има максимален ефект - нещата не се получават.

Обхванати са и въпросите за семейната среда и възпитание и връзките, които създаваме през нашия живот. Честно да си призная, винаги съм отдавал огромно значение на човешкия характер и че едва ли не човек се ражда с него. Но книгата малко или много ме убеди, че част от нас си е лично наша, но друга част е формирана от средата, в която се намираме. Харесвам книги, които ми казват нещо, с което не съм съгласен. :D

В заключение - книжни приятели, аз обичам да чета за истински житейски истории на успели хора и пътя им до върха. Заради това мога да кажа, че "Изключителните" ми хареса, дори след това прочетох и други книги на Гладуел. Препоръчвам ви я, ако сте чели цяла година художествена литература и сега желаете да направите рязък завой. Това е вашата книга. А и няма какво да се лъжем - всеки иска да стане по-добър в сферата си. Възможно е чрез книгата да получите ценен съвет. Аз смятам, че времето, отделено за прочитането на тази книга, се включва в тези 10 000 часа развитие до успеха, тъй като личното ми усещане е, че ме обогати малко или много. Ще се радвам, ако някой от вас я е прочел и има мнение по въпроса. Свободни сте да харесвате, коментирате, споделяте :)

Надявам се книжното ми ревю да ви е харесало! Приятен ден! :)

#книжно #ревю #книжноревю #малкълм #гладуел#малкълмгладуел #изключителните #книга#развитие #билгейтс #успех

Двадесет и първо ревю: Арчибалд Кронин - "Дървото на Юда"

Градината на Островът на книгите е пълна с красиви дървета. Кое от кое по-голямо, по-изящно, с по-зелени листа и по-красиви цветове. Но винаги има място за още едно. Идеално допълнение  би било Дървото на Юда. За да се впише в красивата обстановка, на Островът пристигат Арчибалд Кронин и "Дървото на Юда".

Двадесет и първо ревю: Арчибалд Кронин - "Дървото на Юда"

Накратко: Да, заслужава си да я прочетеш. Историята е завладяваща, интересна, на моменти си мислиш, че е предвидима, но събитията те изненадват. Лично за мен е първата среща с Кронин и не мога да я сравня с други негови творби, но едно мога да кажа - няма да загубите, ако я прочетете.
(Това резюмиране на моето мнение е за тези, които имат интерес да прочетат книгата и търсят информация за нея, но в същия момент се страхуват да не научат твърде много и в последствие четенето да им бъде безинтересно.)

Заглавие: Дървото на Юда
Автор: Арибалд Кронин
Издателство: Отечествен фронт
Превел от английски: Златко Попзлатев
Година на издаване: 1985
Корична цена: 2,55 лева (Аз я купих за 1 лев)








Здравейте, книжни приятели!
В това свое ревю аз ще разкажа за първата си комуникация с Арчибалд Кронин - един автор, за когото бях чувал много хубави неща и заради това допълних библиотеката си с някои негови произведения, ала други книги ги изпреварваха и все отлагах. Благодаря на Пламена Асенова, която сподели във фейсбук страницата Островът на книгите, че "Дървото на Юда" е може би най-хубавата книга на Кронин. Това ме амбицира допълнително това да бъде една от книгите, които да пътуват с мен на почивка.

1.Кой е Арчибалд Кронин?

Арчибалд Кронин

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Арчибалд Кронин
Арчибалд Кронин през 1939 г.
Роден	19 юли 1896 г. Кардрос, Шотландия
Починал	6 януари 1981 (на 84 г.) Монтрьо, Швейцария
Професия	писател, лекар
Националност	Шотландия,  Великобритания
Активен период	1931-1978
Жанр	драма
Известни творби	"Цитаделата"
Награди	Оскар
Съпруга	Агнес Мари Гибсън
Деца	Винсънт Кронин (р.1924), Патрик (р.1926), Андрей (р.1937)
Уебсайт	Страница в IMDb
Арчибалд Кронин в Общомедия

Арчибалд Джоузеф Кронин (19 юли 1896 г. - 6 януари 1981 г.) е шотландски писател известен най-вече с романа си "Цитаделата", който е екранизиран и е носител на наградата Оскар.

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в село Кардрос, Шотландия, Кронин е единствено дете на майка протестантка Джеси Кронин и баща католик Патрик Кронин. На ранна възраст той става студент в академията в шотландския град Дъмбартън и печели много състезания залитература. Благодарение на изключителните си способности Кронин получава стипендия за специализиране на медицина в Университета в Глазгоу. Именно там той се запознава с бъдещата си съпруга Агнес Мари Гибсън. През 1919 г. той завършва с отличие. Кронин работи като лекар в няколко болници преди да стане хирург в Кралския флот по време на Първата световна война. След войната Кронин се установява в минодобивната част на Южен Уелс в град Тредегар и през 1924 г. е назначен за медицински инспектор в мините. Впоследствие се мести в Лондон. По време на пътуване в шотландските планини Кронин написва първия си роман „Замъкът на шапкаря“, който пожънва незабавен успех. В края на 1930 г. Кронин се мести в САЩ с жена си и трите им сина. Зеселва се в щата Кънектикът. По-късно се завръща в Европа и последните двадесет и пет години от живота си прекарва в Люцерн и Монтрьо, Швейцария, където продължава да пише до своята смърт на 6 януари 1981 г.

2.За какво се разказва в творбата?

В началото авторът ни представя богаташът Дейвид Мъри в своето имение в Швейцария. Много растителност, единствени и уникални дървета и цветя, верни прислужници, деца на съседи. Идилия в мястото, което си е създал Мъри. И няма как толкова влиятелна личност да не бъде канена по събития. На един от приемите Дейдвид отива с неговата съседка, ала там чува едно име от неговото минало и спомените му нахлуват в съзнанието, разстройва се и напуска.

Следва ретроспекция, в която авторът ни прави съпричастни към миналото на Дейвид Мъри. Оказва се, че той не винаги е бил толкова богат, а напротив. Още като малък е останал пълен сирак и е бил изгледан от свои близки, но винаги се е чувствал, че им е бил в тежест. С течение на времето започва да изучава медицина и полагайки големи усилия и старание, успява да се издигне професионално, като печели уважението на мнозина лекари.

Една разходка с мотор и последвал инцидент го запознава с младата и притеснителна Мери. Същото това момиче, което работи на гарата, не може да остане безучастно към раните на Дейвид и го води в дома си, където го запознава със семейството си и годеника си. Дейвид Мъри успява да спечели симпатиите на някои от членовете на семейството, но най-важното е, че сърцето на Мери му принадлежи. (не буквално :D)

Следва една любовна история с много истински чувства, с хиляди обещания и с много положени усилия за общото благо.

Когато Дейвид Мъри се установява професионално, неочаквано, той заболява и лекарите му налагат лечение. За да бъде ефективно, той трябва да пътува из света по море. Младият медик е изправен пред дилема какво да избере - любовта или здравето. Решението му дава Мери, която е готова да се жертва и да чака, стига любимият ѝ да бъде наред.

Авторът представя пътуването на Дейвид Мъри, който с очарованието си печели симпатиите на всички на кораба, но най-важната му среща е с богата възрастна двойка и тяхната дъщеря. Достатъчно силна ли е любовта, за да се справи с влиянието на парите? Достатъчно силни ли са чувствата между Мъри и Мери? И всичко в живота ли може да бъде простено? И ако да - с цената на какво?

Ако искате да научите тези отговори, трябва да прочетете книгата, гарантирам ви, че предстоят обрати и много изненадващи събития!

3.С какви впечатления останах от книгата?

Да си призная, в началото ми беше трудно да свикна със стила на писане на Кронин. Не знам и аз какво съм очаквал - и как въобще да имам очаквания от автор, с когото не съм се срещал?

След първите 40 страници обаче бях пленен от историята и следях с интерес всяко действие.

Книгата като сюжет изглежда лека, но ако се вглъбиш в историята осъзнаваш колко е тежка и колко актуална. Писана през 1965 година и вместо да накара хората да се засрамят от алчността и любовта към парите, засилва още повече тези страни.

Деградацията на Дейвид Мъри не е оправдана, поне според мен. Героят сам убеждава себе си, че представените му нови шансове са отплата за отминалия живот. Но поне аз не знам да има някой, който да ни води сметки колко сме страдали и колко сме били щастливи и накрая да има изравняване. Всяко събитие в живота ни е отделно само по себе си и не бива да гледаме на него като възмездие или като награда.

И именно заради това, много трудно е да се прецени кой път от живота да захванеш - шансовете и възможностите не ти идват с обяснение какво ще те чака на финала - дали ще е радост, любов и веселие, или пълен провал. Именно заради това всеки човек, когато прави избор, трябва да е готов да понесе отговорността за действията си, които съзнателно е направил.

Моментът с осъзнатата грешка и искането на прошка бе много силен за мен. Да, всеки греши и по този начин може да съсипе чужд живот, но пък духовното израстване и търсенето на опрощение е също толкова силно. Но такава ли е съдбата на Дейвид Мъри? Има ли кой да му прости? И лесно ли се получава прошка за съсипан живот, за неизпълнени мечти, за непреживяни трепети?

При Дейвид Мъри пътят към Ада е осеян с добри намерения. И решението, което взима на кораба е съдбоносно - то го тласка по пътя за Ада и не му позволява да избяга от него, колкото и да иска.

4.Любими цитати:

За жалост, само едно нещо ми хареса:

"Щастлив - повтори Ули, като че ли разсъждаваше върху думите му. - Когато казваш това, не мислиш ли единствено за себе си? Такъв един живот няма дял в нашата работа. Щастието никога не трябва да се счита като цел само за себе си - човек го намира само в абсолютното отсъствие на грижа за себе си."

5.Оценяване 

Време е за оценяването и сега ще покажа колко лош мога да бъда. Шегувам се естествено, посочих какво ми е харесало книгата, отразих единствения цитат, който ме впечатли и трудното ми встъпване в творбата. Както може и да се досетите, книгата няма да попадне в моя ТОП и няма да се настани в Двореца, но съм избрал интересно кътче:

Избирам една малка къщичка, с голяма градина, където може да бъде посадено Дървото на Юда!

6.Използвани източници:

За да съставя това ревю и да изглежда то по-интересно, използвах ресурси от:

- Снимка на корица - chitanka.info

- Информация за Кронин - Уикипедия

- Снимка на къща и градина - www.countrygardenhouse.com

Осемнадесето ревю: Харуки Мураками - "Спутник, моя любов"

Книжките на Островът на книгите са прекрасни създания, които се нуждаят от много любов. Те не могат и не трябва да останат сами. Но любовта и привързаността са доста силни и на моменти необясними чувства и е добре да има някой, който да спомогне разбирането и осъзнаването им. За да ни помогне за тази задача на Островът пристига "Спутник, моя любов" на Харуки Мураками.

Осемнадесето ревю: Харуки Мураками - "Спутник, моя любов"

Накратко: Да, заслужава си да я прочетеш. Даже мога да кажа, че ако не си чел Мураками, то това трябва да е първата книга, с която трябва да се запознаеш. Ще ти бъде интересна и ще те накара да потърсиш и другите му творби. А те определено са много по-абстрактни и с повече символика. Тази бих я определил като преходът от "приетата" литература и "Мураками".

(Това е за тези, които се колебаят дали да прочетат книгата и искат да получат отговор от книжното ревю, но едновременно с това се притесняват да не научат твърде много и да развалят удоволствието си от четенето.)

Автор: Харуки Мураками

Заглавие: Спутник, моя любов

Издателство: Colibri

Година: 2014

Страници: 208

Здравейте, книжни плъхчета!

Днес ще ви представя една много интересна книга - "Спутник, моя любов" на Харуки Мураками. Както ви бях споменавал в ревю 16, веднага след прочитането на "Кафка на плажа" посегнах към нея, защото силно се нуждаех от още Мураками. С какви впечатления останах - ще разберете веднага.

1.Кой е Харуки Мураками?

 Повече за личността му може да откриете в Шестнадесето ревю: Харуки Мураками - "Кафка на плажа" 

2.За какво се разказва в книгата?

Главни герои в романа са мъж - учител, чието име не се посочва; Сумире - младо момиче, което също е следвало за учител, но се е отказало, за да стане писателка и по-възрастната от нея Миу, която се занимава с внос на италиански и френски вина за Япония.

Учителят и Сумире започват приятелството си още през университета и дори след прекъсването на следването на Сумире, двамата продължават да контактуват и да си споделят. Смело може да се заяви, че Сумире е тази, която споделя, без да се притеснява. Учителят е по-скоро неин отдушник, който въз основа на начетеността си дава съвети за живота. Любими на младата девойка са разговорите в 3 през нощта, когато ходи до телефонната кабина в неугледен вид, за да му се обади.

И ако сте останали с впечатление, че Сумире е лудо влюбена по учителя, то грешите. Точно обратното - той е влюбен в Сумире, докато тя изпитва сексуално желание към по-възрастната от нея Миу, с която се запознават на сватба и изненадващо за Сумире, намират общ език.

Миу предлага работа на Сумире и последната приема. В резултат на новото начинание момичето се променя из основи и оставя на заден план писателската си дейност. Тя се отдалечава и от своя приятел, с когото до скоро е споделяла всичко.

Сумире е силно привлечена от Миу, но това важи ли и в обратната посока? Ето това няма да ви кажа, за да ви бъде интересно да прочетете книгата.

Ще споделя още, че действието в романа не се развива само и единствено в Япония, но също и във Франция, Италия и Гърция.

Отново се извинявам, че резюмето не е на най-висок стил и така прочетено изглежда безинтересно, но да знаете, че вината е на Мураками - трябва да почнете сами да го четете, за да ви се разкрие. Когато някой ви го преразказва, той крие своите тайни.

3.С какво впечатление останах аз от творбата?

Време е да посоча, че тук отново си дадох време, за да помисля. 2-3 дни ми бяха достатъчно, за да събера мислите си и да мога да напиша някакво сносно ревю.

Ако бях послушал инстинктите си и бях започнал да пиша ревю веднага след прочитането на книгата, то искам да ви кажа, че щеше да надделее чувството ми на критик и Мураками щеше да отнесе много негативни думи. Добре, че обикновено довършвам книгите късно вечер и след това трябва да лягам, иначе нямаше да има книги в Двореца на Островът на книгите.

Сега сериозно, "Спутник, моя любов" е преходът между "нормалната" литература и "Мураками". Аз съм свикнал да чета Мураками, който говори за смъртта, за сънищата, за говорещи котки, за въображаеми приятели. Тук нямаше такива фантастични елементи, освен един, който може би ме впечатли най-много - с виенското колело. Книгата би била идеална за запознанство с творчеството на Мураками. Но след като аз имам някакъв опит с неговите произведения, очаквам пак нещо разтърсващо и невероятно, нещо фантастично, нещо непредвидимо.

Ами тук не го открих. Книгата мисля, че е писана 2002 година и тогава любовта между две жени е била тема табу, докато през 2016 не е нещо странно. Времената се менят, ние също, тъй че ако необичайната любов е била  предвидена за най-скандалното нещо в романа, то за съжаление мен не ме скандализира.

Какво ми хареса? Ами много неща ми харесаха. Отново онзи стил на писане на Мураками, който е нещо средно между магическо, фантастично, реалистично, оптимистично и философски. Има от всичко по малко, тъй че да задоволи всички желания на читателите.

За пореден път - книга, която ти помага да се откриеш, да се опознаеш и дори да се поправиш.

Главната тема - любовта - е нещо, от което нито един човек не може да избяга, колкото и да му се иска. Ние сме социални животни и се нуждаем от любов, от комуникация, независимо под каква форма и по какъв начин. Всеки се стреми към това и ако не го признава, то аз съм готов да споря, че във всяко едно сърце има скрита любов, която е или нещо красиво и съкровенно и не искаш да я споделиш с останалите хора, за да не ти я отнемат, или е нещо притеснително и невъзможно, което не искаш да разгласиш, защото няма да получиш от отсрещната страна.

И в унисон със заглавието на творбата - нечия любов може да бъде самотен спътник и да обикаля около сърцето ти, а другата, която е най-желана, се състои от два спътника, които заедно обикалят и не се разделят.

4.Любими цитати от книгата:

Ще споделя само някои от тях:

"Така живеем живота си сега, всеки сам за себе си. Независимо колко дълбока и непредотвратима загуба сме преживели, колко скъпо ни е било онова, което ни е отнето - изтръгнато направо от ръцете ни, - дори впоследствие да сме се променили дотолкова, че от нас, каквито сме били преди, да е останала само кожата, ние продължаваме все така, без излишен шум, да следваме съдбата си. Простираме ръце и се вкопчваме все по-силно в отпуснатото ни време, а после, разбирайки, че сме останали с празни ръце, гледаме как то се отдалечава от нас в посока към миналото. Повтаряме това отново и отново, като привична, рутинна работа, често твърде умело. И никога не ни напуска чувството за чудовищна пустота."

"Какво е самотата? Тя е като чувството, което те обзема, когато в дъждовна вечер стоиш при устието на голяма река и дълго гледаш как водните потоци се вливат в морето. Някога случвало ли ти се е? Да застанеш при устието на голяма река и да наблюдаваш тя как се влива в морето?"

"Малкото разпръснати по небосклона звезди бяха неподвижни, като заковани. Затворих очи, вслушах се в тишината и се замислих за потомците на онзи първи "Спътник", които продължаваха да обикалят около Земята, привързани към нея единствено по силата на гравитацията. Самотни метални души, безпрепятствено браздящи космическия мрак, те се срещат, разминават се и се разделят завинаги. Не си казват нищо. Не си дават никакви обещания."

"Защо хората трябва да са така самотни? Какъв е смисълът? Толкова хора по света очакват, надяват се, разчитат на другите да ги направят щастливи и все пак остават безкрайно самотни. Защо? Дали въртенето на Земята не се подхранва от човешката самота?"

"Всеки човек получава някакъв специален дар от съдбата само в определен момент от живота си. То е като малко пламъче. На неколцина внимателни хора, хора с късмет, се удава да го опазят, да го поддържат, да раздухат от него голям пламък и да го понесат като факел, който да осветява пътя им. Но огънят изчезва завинаги, щом угасне."

5.Оценка:

Много ми е трудно да оценя тази книга. Определено като усещане ме завладя, извадих си любими цитати, но в сравнение в останалите на Мураками ми идва по-слаба. Може би не съм я открил в правилния момент, може би не е писана за мен. Хипотези - много.

Настанявам книгата в ето тази къща:

Красива, изискана, модерна - перфектна за Сумире, Миу и учителят. А Мураками вече е в Двореца с две свои други книги.

6.Използвани източници:

За да изготвя това ревю си служих с материали от:
- снимка на корицата - colibri.bg
- снима на къщата -artnmeal.com