Двадесето ревю: Уинстън Грум - "Форест Гъмп"

Островът на книгите се нуждае от някой, който е добър във всичко, но не го осъзнава. Винаги още един забавен и приятен жител е добре дошъл. Мисля, че в пейзажа страхотно би се вписал Форест Гъмп от едноименната книга на Уинстън Грум.

Двадесето ревю: Уинстън Грум - "Форест Гъмп"

Накратко: Да, заслужава си да се прочете. Изключително забавна и разтоварваща книга, съдържаща много сериозни истории по завладяващ начин, който няма как да не те накара да се засмееш. Идеалната книга за лятно време. Препоръчвам ви я!
(Това е за тези, които искат да прочетат книгата и преди това искат да научат нещо повече, но се притесняват от ревюто да не разберат всичко и след това четенето да се превърне в безинтересно.)

Книгата я прочетох на таблета си, изтеглих я от 4eti.me, тъй че в това ревю няма как да ви дам информация относто издателство, страници и цена.

Здравейте, книжни плъхчета!

Днес ще ви представя една страхотна книга, за която, когато и да се сетя, ми става смешно. По телевизиите често пускат филма, който носи същото заглавие, но не мога да ви кажа дали като сюжет си съвпадат, или разликите са фрапантни. Преди време мислех да го изгледам, ала беше около 2 вечерта и потърсих информация в интернет. От Гугъл разбрах, че има книга и разбира се, аз предпочетох да прочета книгата пред филма. И така.. да започваме със същинската част на ревюто:

1.Кой е Уинстън Грум?

За жалост, единствената информация за Грум е тази:

Уинстън Грум

Романист

Роден: 23 март 1943 г. (възраст 73), Вашингтон, САЩ

Филми: Форест Гъмп, Огнени птици

Номинации: „Пулицър“ за нехудожествена литература

2.За какво се разказва в книгата?

Книгата "Форест Гъмп" е една своеобразна биография на измисления Форест Гъмп. Сюжетът обхваща периодът от неговото раждане, но не приключва с неговата смърт, за радост на читателите. Форест Гъмп със сигурност още е жив и преживява хиляди приключения.

Трябва да се направи едно уточнение - Форест Гъмп се определя като "идиот", тъй като лекарите са му поставили такава диагноза. Той не възприема света по начина, по който го възприема средностатистическия човек. Това дали е недостатък? Не мисля!

Форест е загубил баща си, още когато е бил много малък и живее само с майка си. Ходи на училище, където останалите деца му се подиграват и му се налага да се премести в клас за изостанали деца.

Историята на живота на Форест е толкова невероятна и непредвидима - докато се прибира към дома си го среща треньор по футбол и го включва във футболен отбор, макар че младежът не разбира нищо от правилата на играта. След  поредица от неуспехи, отива в армията и участва в битка във Виетнам. И ако си мислите, че палитрата от истории се изчерпва само с тези невероятни преживявания, грешите - следват спасяване на стария японски/китайски император, срещи с президента, участие на турнири по пинг понг, свирене в  музикална група, победи на турнир по шах и три много забавни, които няма да ви разкривам, защото искам и вас да изненадат и вие да се посмеете на преживяванията на страхотния Форест.

Въпросът за любовта също не е пропуснат - Форест още от училище се влюбва в красивата Джени Къран. Дали всички тези преживявания са съвместими с любовта обаче?

Нямаше страница, която да не ме зарадва, усмивката ми беше на лицето през цялото време, изключително зареждаща книга.

3.С какви впечатления останах от книгата?

С ръка на сърцето - изцяло положителни. Ето, даже и сега се смея като си припомням отделни моменти. Уинстъм Грум е блестящ - създал е едновременно толкова сериозен роман, а историята те развеселява.

Казвам, че романът е сериозен, защото положението на децата с психически проблеми е голяма болка за родителите и интегрирането и вписването в средата на тъй наречените "нормални" е трудно и почти непостижимо. Такива хора обикновено се приемат за обречени, което е много неправилно становище. И образът на Форест Гъмп, дори и измислица, го доказва. Аз вярвам, че някъде в пространството има един Форест Гъмп, който се е родил с "дефекти", но въпреки това съдбата е на негова страна. Той може да не разбира света по начина, по който го разбираме ние, но това означава ли, че неговото възприятие не е правилното? С какво Форест Гъмп е по-малко човек от останалите футболисти? - С нищо, даже постъпките му в последните глави на творбата доказват обратното. Форест Гъмп е и плюс това изключително талантлив - гений по математика и химия, корифей в шаха и бог на музиката. Колко ли от нормалните хора притежават всички тези качества вкупом?

Моля само да не ме разбирате погрешно, че критикувам хората, които са се родили в отлично здраве - не, няма такова нещо. Просто се възхищавам пред образа на Форест и уменията му да възприема и преживява ситуациите и реализацията му в живота. Възхищавам се на философията му за света и вярата в себе си и доброто.

Уинстън Грум, благодаря ти, че чрез живота на Форест Гъмп ми позволи да изживея толкова забавни истории, да отида на толкова непознати за мен места и да видя света по друг начин.

Тази книга ще я препорчета след време... много ми хареса. Надявам се до тогава да има на пазара нов тираж и да си я закупя на книжен носител.

4.Любими цитати

Имам само един:

"И какво от това? Може да съм идиот, но почти през цялото време се мъчех да постъпвам правилно - а мечтите са си просто мечти, нали? Така, че независимо от всичко си викам, че винаги мога да си припомня миналото и да си кажа, че поне не съм водил скучен живот."

5.Оценяване

Няма две мнения по въпроса - "Форест Гъмп" и Уинстън Грум ще бъдат настанени в Двореца на Острова на книгите. Аз обичам философските книги и ми е любимо да си подчертавам цитати, а тук имам само един любим цитат, но това е без значение, защото книгата, също както героя е различна. Дойде при мен в правилния момент и ми направи по-весели дните.

Заради това, мога само да кажа: Приятно прекарване, Форест!

6.Използвани източници:

За да изготвя това ревю, използвах ресурси от следните места:
- Снимка на Форест Гъмп - cinemafish.bg
- Информация за Уинстън Грум - Гугъл
- Снимки на двореца Версай - използвах от предишни ревюта, там съм посочил линкове

Четенето ме промени или си промених четенето? Втора част

 Здравейте, книжни плъхчета!

Юли месец е страхотен, а аз съм свръх активен в сайта и в страницата си. Невероятен месец за книги, за четене, за забавление, за релакс. Ех, да можеше цялата година да е като юли месец. И това го четете от пръстите на човек, който не обича морето и жегите, а умереното време и планината. Може би книгите са виновни, те са променили светоусещането ми. Тези книги... държиш в ръцете си куп хартия, а в теб стават чудеса.

Февруари месец написах първата част на "Четенето ме промени или си промених четенето?" и сега е време да разберем 5 месеца по-късно дали няма нови актуализации:

1.Започнах да пия кафе

Чудите се защо го споделям и какво общо има с книгите ли? Ами голяма е връзката! Всичко започна покрай страницата ми във Фейсбук - Островът на книгите. За да поздравя за утрото книголюбителите, харесали страницата ми, често публикувах снимки на сутрешно кафе с книжки. И от привърженик на чая, реших да пробвам добра ли е комбинацията кафе + книга. Страхотна е, препоръчвам ви я горещо. Обикновено минутите, отделени за кафе са някак си лични, не ти се комуникира, тъкмо си станал, събуждаш се. Е, да знаете,че с кафето идеално си пасва онази книжка, която трябва да дочетете или пък онази, която мислехте да започнете. Не се чудете, а още утре опитайте и вие - така ще откраднете и малко лично време, и ще заситите отчасти желанието за четене.

2.Станах по-организиран

Започват сметките - 6 часа в университета, 2 часа път, 7 часа сън, 5 часа четене, 2 часа ядене... Ех, защо не направят деня 30 часа или пък един ден в седмицата само за четене? Така ще бъде в пъти по-лесно!
Но докато чакам тази промяна, ми се наложи да стана по-организиран и от преди (даже не подозирах, че може и повече). И така, определям си дни за четене, определям си и часове, изключвам телефона и потъвам между страниците. Лично мое си време. С нетърпение го очаквам и с нежелание затварям книгата, но това е най-добрият вариант.
Не си мислете, че съм някой непукист и че някой потърси ли ме за помощ отказвам - не, просто измествам времето за четене малко по-късно. Обикновено от това страда времето за сън, но пък нали започнах да пия кафе?

3.Не се нуждая от нощно шкафче, когато имам книги

Около леглото ми бях разположил две нощни шкафчета, но едното го премахнах. Изчезна. Не ми е необходимо. Защо ли? Ами защото си имам идеалните заместители - книгите. Разбира се, тях си ги подреждам в библиотеката, но винаги има 5-6, които са ми до леглото и искам да ги прочета, да ги започна, да ги приключа. И така, те представляват една много красива и висока купчина, на която спокойно мога да си оставя телефона.

4.Телевизорът е в голям платен отпуск

Когато метеоролозите казваха, че времето ще е лошо, ще има гръмотевични бури и силни ветрове, аз изключих телевизора от контакта и цифровия приемник. След това пътувах и не го включих. И мисля, че измина повече от седмица или две. Забравил съм колко.
Очаквах приятели да дойдат на гости и се опитах да включа телевизора. Никакъв резултат. Пробвам отново - няма реакция. Проверих кабелите и какво да видя - стоят си изключени.
Какво да се прави - намерих книгите и те ми дават много повече, отколкото телевизията. При тях аз сам съм си режисьор и нямам съмнения, че някой ми вменява своето собствено мнение. Пък и историите са толкова различни, докато по телевизията се търси скандалното, грубото и комерсиалното.

5.Дали пък да не си купя четец за книги?

Да, един от най-яростните привърженици на хартията започва да се замисля. Дали пък да не си купя четец? Приятели казват, че усещането било същото, нямало разлика, не вредяло на очите. Но пък било много по-удобно при пътуване, а аз непрекъснато пътувам. Защо да нямам 1000 книги в себе си, вместо да нося само 2?
Аргументите в полза на четеца все повече надделяват и някой ден ще ви изненадам със снимка на избрания от мен модел. Пък и не ми е чак толкова чуждо това устройство, имам и използвам таблет, и там съм чел някои книги.
Гадно ще ми бъде, че ще предавам хартиените приятели, но пък може да действам така - да чета книгите и ако ми харесват да си ги купувам, за да ги имам и в хартиен вариант.


Това беше от мен, книжни приятели! Очаквам вашите мнения, а защо не и да споделите по какъв начин сте се променили като читател с годините! Желая ви всичко най-добро!

И за да направя статията малко по-интересна, използвах снимков материал от:

Снимка 1: www.hercampus.com
Снимка 2:amvsmlm.com
Снимка 3:www.bg-mamma.com
Снимка 4:tradepaperbacks.wordpress.com
Снимка 5:goodereader.com

Девето ревю: Фредрик Бакман - "Баба праща поздрави и се извинява"

Девето ревю: Фредрик Бакман - "Баба праща поздрави и се извинява"

На Островът на книгите всички книги живеят заедно в мир и разбирателство. Но е нужна една по-специална връзка. Не е достатъчно да са  в приятелски отношения, необходимо е да се приемат за семейство. А най-добре ще им помогне за това "Баба праща поздрави и се извинява" на Фредрик Бакман.

Девето ревю: Фредрик Бакман - "Баба праща поздрави и се извинява"

Накратко: Да, заслужава си четенето. Предупреждавам, че е със страхотна идея, но като стил на писане не е литературен шедьовър. Ако искаш около Коледа да си починеш с книжка, определено тази би била добра възможност.
(Това е за тези, които се интересуват от книгата и историята, но се колебаят дали да я прочетат. Едновременно с това не искат и да разберат твърде много, за да не си развалят емоцията.)

"Баба праща поздрави и се извинява"

автор: Фредрик Бакман

издателство: CIELA

година: 2015

страници: 418

цена: 15 лева








Здравейте, книжни плъхчета!

Как сте? Четете ли книжки? Тези, които посещават страницата ми във Фейсбук, знаят, че последно време съм много ангажиран и оставям на заден план книжните си задължения. Но определено не съм ги забравил и не смятам да пропусна да се реванширам. Дори с нетърпение чакам тези дни, когато ще си седна удобно на топло и те си чета цял ден. Може би това ще се случи около празниците. Така още повече ще ги оценя. :) Книгата, която ще ви представя, я прочетох отдавна - преди повече от седмица, но не исках директно след прочита да пиша, исках малко да ми поулегне историята. След това пък нямах време. Но това няма значение, щом четете това, значи вече съм си изпълнил задачата.

Първо, по традиция ви представям кратка биография на автора. Днес обаче не мога да го направя, няма информация на български език за Бакман. Единственото, което се казва за него е, че е популярен шведски блогър и писател, авторът на "Човек на име Уве". От профила му в goodreads мога да ви информирам, че е роден в Стокхолм на 2-ри юни 1981 година.












За какво се разказва в "Баба праща поздрави и се извинява"?

Основните герои в книгата са Елса, която е почти на 8 и нейната баба, която е на седемдесет и седем. И до тук се приключва с нормалността. Нито Елса е типичният образ на почти 8-годишно дете, нито пък бабата. Те са пълни противоположност на образите, които най-често срещаме - смиреното дете и тихата, бавна и спокойна баба.
Бабата на Елса е най-добрата ѝ приятелка, тъй като в училище тя е тормозена и не може да намери приятели. За да помогне на Елса да преодолее подигравките, баба ѝ избира хиляди щури занимания, които често завършват с посещение в полицията. Това естествено, дразни майката на Елса, тоест дъщерята на баба ѝ. Но въпреки това интересните занимания не престават. Тук се включват замерване на полицаи с пръст, влизане късно вечерта в зоологическа градина, сушене на телефон в микровълнова/тостер, каране на старата кола на баба - Рено и още хиляди лудости.
Но както всички хубави неща в живота, и тази невероятна история има край. Бабата на Елса умира. Преди това обаче изпраща Елса на първите мисии да посети приятелите на баба от блока, в който живеят всички. Малкото момиче научава неща, които никога не е знаела за баба си, за обитателите, за живота им, за опасностите, които я грозят.
Действието се развива на две места - в Швеция и в царството-на-почти-будните. Второто е място създадено от бабата на Елса, където двете живеят безкрайно щастливо.


А ето и с какви впечатления съм от книгата:

Първо, книгата се чете страшно бързо. Прочетох я за около четири дни. Вярно, тя не е много обемна, едва 400 страници е, но шрифта е едър и  страничките си минават неусетно. Стилът на писане на Бакман, поне за мен, може да се определи като нормален език за комуникация. Той е този, който срещаш всеки ден в интернет, който можеш да чуеш сред приятели. Определено не може да претендира ни най-малко за силна литература. Това не е шедовър, който ще остане във времето и ще се помни с векове. То едва ли това е било и основната идея на автора, но това е отделна тема.

Издразни ме честата употреба на думи като "идиот", "идиотски", "глупаво", "глупав" и т.н, тоест думи които са меко казани неблагозвучни, а и някак развалят красотата на езика. Разбирам, че тук целта е била да се търси най-близка връзка с действителността, но все пак... Тази книга в началото си мислех, че би била идеална да се предостави на децата в тинейджърските им години. Сега не съм толкова сигурен. Да, те са много по-наясно с този език, използват го, но не ми се иска да им се показва, че този език вече се използва в книгите.

Следващото, което не ми допадна е голямата реклама, която се прави на марки и продукти - айфон, айпад, рено, киа, ауди, фанта и т.н и т.н. Е стига де! Много е неприятно. Има едни моменти, в които се твърди, че едва ли не, ако нямаш някое ай-, тогава си задръстен. Страхотно внушение, просто идеално! Та и това ми уби леко удоволствието от четенето. Все съм чел книги, ама такова продуктово позициониране рядко съм срещал, признавам си.

Какво ми хареса? Ами хареса ми мнооого идеята. Обожавам историите за връзките между хората. Обожавам да се пише за връзката с възрастните хора, с нашите родители, с нашите корени.

Историята, предадена по-горе като резюме, се отличава мнооого от това, което ще почувствате при четенето. Няма как да не докосне сърцето ви, ако е имало или все още имате баба, която е давала/дава всичко за вас. Аз съм от тези късметлии, които си имам баба и докато четох книгата си мислех за нея. Осъзнах колко голяма е ролята на бабата и как тя пренебрегва себе си, за да даде всичко на внука. И моята баба, като бабата на Елса би искала да я взема на война, убеден съм. И моята е правила всичко, за да ме накара да забравя проблемите си. Мисля, че да имаш такава баба, дядо, вуйчо, чичо, леля, майка, баща или какъвто и да е роднина, е най-голямото богатство, за което може да си мечтае човек. Реално погледнато, кое струва повече от това? Най-важни на този свят са хората и това трябва да го осъзнаем рано, а не когато стане прекалено късно и ги загубим.

Царството-на-почти-будните ме плени. То е символ на другия свят, който ти създават близките хора, за да се справиш проблемите. Когато не си достатъчно силен, може спокойно да отидеш там и да се върнеш, когато се почувстваш готов. Бабата на Елса е много креативна, защото е създала един магически свят. Докато четох и аз поживях в него. Честно казано, много ми се иска той да е реален и по-често да го посещавам.

Тази книга смятам, че би била отлична причина и основание да изразите чувствата и мислите си към близките. Изпитвали ли сте истински чувства, няма как да не си помислите за този човек. Ето в това е магията ѝ, че ще те накара да мислиш и да чувстваш. А това е много ценно.

Сюжетът ми хареса, с изключение на някои неща, които споделих вече по-горе. Мисиите, които изпълнява Елса са много показателни и за нас като хора и за това какво знаем за света. Едва ли има някой на този свят, който е преживял, знае и може всичко. Не вярвам и някой да знае и най-малките подробности за човека до себе си. Винаги има какво да научиш. И по-добре, защото в противен случай бихме си станали скучни. Но тук има и още нещо - не трябва да съдим хората, преди да влезем в обувките им и да извървим пътя им. А как това се изразява в книгата, ще разберете, ако я прочетете.

Любими цитати: /не са много, но ето все пак някои/

"Страховете са като цигарите, казваше баба: не е трудно да спреш проклетниците, трудно е да не ги почнеш пак."

"Най-голямата сила на смъртта не е, че кара хората да умират, а това, че кара другите, които остават след тях, да поискат да умрат."

И дойде време за оценката. Ще бъда напълно обективен. Идеята е великолепна, заради това заслужава голяма къща. Но пък не ми харесаха някои изрази, продуктовото позициониране. Поради това, ще настаня Елса и баба ѝ в блок:

Надявам се на Елса, на баба ѝ, на Брит-Мари, чудовището, приятелят и останалите да им харесва!

Използвани източници: helikon.bg - снимка на корица

Осмо ревю: Харпър Ли - "И страж да бди на пост"

Осмо ревю: Харпър Ли - "И страж да бди на пост"

На Островът днес е тихо и спокойно. Слънцето огрява с лъчите си цялата територия. Книгите са щастливи и доволни. Но предусещат, че днес ще се случи нещо ново, нещо вълнуващо. Очакват нов обитател. А той е именно "И страж да бди на пост" на Харпър Ли.

Осмо ревю: Харпър Ли - "И страж да бди на пост"

Накратко: Много ми е трудно да кажа накратко дали трябва да се чете, или не. Ако сте големи привърженици на "Да убиеш присмехулник", тази няма да ви впечатли толкова. Ясно ми е, че в момента ще е голяма лудница около тази книга, но ви съветвам да не я почвате с големи очаквания. Аз бях с очаквания, но не ми се оправдаха.
(Това е за тези, които се колебаят дали да прочетат, или не книгата и търсят отговор в ревюто. В същия момент не желаят да прочетат нещо важно, което би убило интереса им по време на четене.)

 
"И страж да бди на пост"

автор: Харпър Ли

издателство: БАРД, 2015

страници: 272

цена: 18 лева 

корици: меки





Здравейте, книжни плъхчета, как сте?

Радвам се, че успях да изпълня обещанието си, а именно - да пиша по повече от 1 ревю на месец. Този месец за момента се отчитам с второ, надявам се да има поне още 1.
Днес ще представя ревю на една книга, която излезе на българския пазар буквално преди часове. Става въпрос за дългоочакваната "И страж да бди на пост" на Харпър Ли. Като за начало, нека да започна с малко информация за автора:

Харпър Ли е родена и израства в Монровил, по време на Голямата депресия. Сред предците ѝ е генерал Робърт Лий, победеният командир на армията на Юга в американската Гражданска война. Като дете е близка приятелка със съученика си и съсед Труман Капоти. Още от 7-годишна възраст Ли се опитва да пише.

След като завършва държавното училище в Алабама, Харпър Ли тръгва по стъпките на баща си, местен адвокат, и се записва да учи право. Напуска юридическия факултет на 29 г. и отива в Ню Йорк, за да започне писателска кариера.

В Ню Йорк се издържа като чиновничка в самолетна компания. Ли пише няколко разказа преди да се захване с „Да убиеш присмехулник“. Тя преработва повече от две години романа, въпреки че е одобрен от един издател. На 34 г. Ли публикува романа. Издателството не възлага много надежди на книгата, но творбата веднага постига невероятен успех. През 1961 г. писателката е удостоена с наградата Пулицър В следващата година по книгата ѝ е направен едноименен филм, с участието на Грегъри Пек.

На 5 ноември 2007 г. Харпър Ли е наградена с „Президентски медал на свободата“ за приноса си към литературата.

За какво се разказва в книгата?

"И страж да бди на пост" е първоначалната версия на "Да убиеш присмехулник". С нея Харпър Ли отива при редактор и там забелязват нейния талант. Нужни са две години с постоянни редакции, за да се извърши тази метаморфоза.

Разказаната история, чисто времево, може да се разглежда като продължение на "Да убиеш присмехулник", тъй като малката Скаут вече е 26-годишна жена, а баща ѝ Атикус е на седемдесет и две години.

Книгата започва с пътуването на Джин-Луиза(Скаут) от Ню Йорк до Мейкоб, Алабама. На гарата не я посреща Атикус, а приятелят ѝ Ханк/Хенри. Между тях има отношения, които се разглеждат в сюжета.

Джин-Луиза е заминала от Мейкоб след смъртта на брат си Джем. Тя не се чувства част от малкото градче. Атикус я е разбрал и за да бъде щастлива, я е пуснал да отиде там, където може да се почувства на място.

Въпреки че не е живяла с тях, те все пак са си кореспондирали. Джин-Луиза остава изненадана от всички промени, които са настъпили - живеят в нова къща, на мястото на старата има заведение за сладолед, леля ѝ Александра живее заедно с баща ѝ. Но най-сюрпризиращото е коренната промяна, която намира в своя баща - Атикус. И тук не става въпрос за болестта му, нито за старостта му, а за нещо много по-дълбоко и важно - промяната във възгледите му. Атикус е променил обкръжението си, общува с хора, с които преди не би, гледа на делата си по различен начин.

Това обърква Джин-Луиза и тя се впуска в битка с разгадаването на тези мистерии. Как се справя с това и до какви изводи стига, ще разберете, ако прочетете книгата.

Какво разбрах аз и с какви впечатления останах?

Има много какво да разкажа за „И страж да бди на пост”. Може би ще започна от далече и ще спомена вълнението си от факта, че ще излезе втора книга на Харпър Ли. „Да убиеш присмехулник” я прочетох преди около година и ми допадна много.  Лесна за четене книга, с увлекателен сюжет. Най-много ми хареса, че е свързана с моята страст – правото. Любимо ми е  онова посвещение в началото, че всички адвокати също някога са били деца.

Препоръчвал съм я многократно на мои познати като книга, която е еднакво разтоварваща и еднакво ангажираща. Ако се замисли човек, темата, която разглежда е дори и в момента актуална, въпреки че книгата е публикувана през 1960 година. Да, може би не в същите мащаби, но все пак расизмът никога няма да се изкорени. Това, което я кара да не те натоварва е стилът на писане и воденето на сюжета. Думите на невръстната Скаут са по детски мъдри и поучителни.

И след „Да убиеш присмехулник” очаквах много. Вълнувах се много. За пръв път чакам да излезе някоя книга. Повечето автори, които чета са класици и те вече не са измежду живите, книгите им са на пазара и не е възможно да издадат нещо ново. А Харпър Ли има само 1 книга и възможността да прочета още една, силно ме зарадва. Уви, не е хубаво човек да има големи очаквания за нещата, защото така разочарованието е много по-голямо.

Тоест, моите очаквания към „И страж да бди на пост” не бяха оправдани.

Първо, искам да изкажа съмнението си, че това въобще не е първоначалната версия на книгата. Не искам да търся никаква конспирация, просто аз останах с такова впечатление. „И страж да бди на пост” е пълна противоположност на „Да убиеш присмехулник” като идея. И идеята, която иска да внуши, настроението, отношението, всичко, ми изглежда крайно политическо нагласено. Не обичам, когато литература и политика се сливат в едно. Чудя се след колко ли време и тази книга ще бъде редактирана? След колко ли време ще се премахнат думите „негър”, „чернокож” и т.н? Защото в момента се съдържат. Думите, термините, те ме карат да си мисля, че нещо не е наред. Как е възможно да се редактира Агата Кристи, Астрид Линдгрен, а в същия момент в новоиздадена книга да се разрешат?

Ако не разсъждава толкова много човек, и приеме на сляпо, че това е писано от Харпър Ли, е, тогава поздравления и преклонения заслужават редакторите. Ако има редактор, който от „И страж да бди на пост” може да направи „Да убиеш присмехулник”, то тогава той е истински професионалист, магьосник и писател. Това ме препраща и към ранния Оруел и неговата „Още въздух”. В нея са само отбелязани основните му идеи, основните му борби, отправните му точки. Но те не са толкова разгърнати и впечатляващи, както в „1984” и „Фермата на животните”. Ето това отново ме накара да разсъждавам. Първото произведение, което пише един автор трябва ли да се критикува? То не е ли само за негово самочувствие, да се отпусне и да започне да твори нови и нови неща? Не е ли, за да натрупа рутина и да се разгърне? И имам ли аз право да критикувам Харпър Ли, защото „И страж да бди на пост” е книга, която може да напише всеки посредствен автор? Или съм толкова критичен, защото първата книга ми е харесала много?

Втората критика, която имам е към издателството. И аз съм човек, който обича всичко да му е организирано и подредено, но трябва ли между всички части да има по 2-3 празни страници? Необходимо ли е? Защо книгата трябва да изглежда по-обемна, когато тя не е? Тя се води 272 страници, но реално историята обхваща не повече от 240.

Относно самият начин на разказване, героите, както и сюжета:

Първо, не ми допадна начинът на водене на повествованието. Непрекъснатата промяна от 1 лице, единствено число към неутралния разказвач. Това особено се набива в очи в моментите, в които  Джин-Луиза яде сладолед. Първо е аз, после е тя, и изведнъж си загубил нишката.

Също така, обичам когато авторът прави ретроспекция, за да ни запознае с важни факти от миналото, но обичам, когато те са отчетливо отделени – дали с глави, части или друго. Тук често се случваше в една глава да се говори за миналото, а след това да се върне с диалог в настоящето и накрая да се представят мислите, които е имала Джин-Луиза някога.

Когато говорим за героите, повечето или поне основните, са познати от „Да убиеш присмехулник”. Този път обаче не са онези симпатични персонажи, които знаем.

Скаут не е любопитната сладка мъжкарана, която  се вълнува от съседа си, не участва в хиляди мисии. В момента тя е бунтуваща се жена. Но сякаш и тя не знае срещу какво се бунтува. Дори като се замисля, не знам дали действията ѝ могат да се определят като бунт, или като хленчене. Докато четях се сетих и за главния герой в „Спасителят в ръжта”. Него също го определят като символ на бунта, но по мое мнение той е нищо друго от един хленчещ тинейджър. Но нека не засягам други произведения. В случая Скаут /Джин-Луиза  иска да има позиция за нещата, но не е сигурна дали е правилно да я има, дразни се защо другите я нямат. Дори моето мнение за нея е, че не е чак толкова широко скроена, както се опитва да изглежда. Тя даже не е никак отворена за чуждата позиция, затворена е в себе си и през крепостните страни не пропуска никого. В   azcheta.com много често задават въпроса дали е възможно да прочетеш книга, въпреки че героите те дразнят. Според мен при литературните герои има два вида дразнене. Едното е провокиране, другото е несъгласие и неприемане. Уви, Скаут за мен е от вторите. Въпреки това, аз ще си я запомня с образа  ѝ от детството.

Атикус е загубил ореола си, който Скаут му бе дала в „Да убиеш присмехулник”.  В „И страж да бди на пост” той е в нова среда, изповядва други интереси, бори се за други каузи. Не участва в такива тежки и трудни процеси, не се бори за предишната истина.  Но въпреки това, той си остава най-симпатичният за мен персонаж и в двете книги. От една страна, че е адвокат и толкова дебелокож, а от друга, че толкова лесно преживява нещата. Впечатлява и с  трезвата оценка и за разбирането на отношението на Джин-Луиза към него и околните.

Относно самия сюжет - жалко, че не е при мен "Да убиеш присмехулник". Имам чувството, че има несъответствие в историите. Не си спомням точно как завършваше процеса в "Да убиеш присмехулник". Имам бегли спомени, че Атикус губеше делото и мъжът отиваше в затвора. В "И страж да бди на пост", ако се визира същата история, мъжът получава оправдателна присъда.

Творбата обаче си има и хубави страни, нека не оставате с впечатление, че нищо не ми е допаднало, след като изкритикувах и причината за писане, и стилът, и героите. :D Хубавото е това, че книжката е малка, отне ми не повече от 6-7 часа, за да я прочета. Не е имало момент, в който да ми е доскучала. По-скоро се дразних на героите и  другото, което вече споменах – дали тази книга не се пуска в този момент с някаква конкретна политическа цел.

Искам да посоча и още нещо хубаво - че  едва сега разбирам смисъла на корицата. На нея се вижда влак и в началото може да си помислиш, че става въпрос за самото пътуване от Ню Йорк до Мейкоб. Ако прочетеш книгата и след това започнеш да разсъждаваш, ще откриеш, че въпреки че героите стоят в 1 град, те постоянно пътуват. Особено Джин-Луиза. Това е пътуването ѝ към самата себе си, към опознаването си. Определено тук съм впечатлен. 

Ще си позволя да дам един съвет на тези, които ще я прочетат. Просто… недейте да я сравнявате с „Да убиеш присмехулник”. Недейте да имате очаквания, недейте да се впрягате излишно във фактите. Четете я като самостоятелна книга, а не като предшестваща или следваща друга. Така ще я оцените много повече.

Време е и да ви посоча любимите си цитати от книгата:

“Като студент братовчедът Джошуа учел и разсъждавал твърде усърдно; всъщност с четене се докарал дотам, че изгубил представа в кой свят живее. Носел допотопен тренчкот и кавалерийски ботуши с шпори, изработени от местния ковач по негов собствен проект.”



„Джин-Луиза поклати глава. Вече беше достатъчно порасла, за да не протестира срещу неправдите на живота, но все още твърде млада, за да приеме болестта на баща си без опит за борба.”

"Плахо докосна вчерашния ден и се отдръпна. Не бива да мисля за него сега, преди да се е отдалечил. Странно, помисли си, трябва да е като телесната болка. Казват, че когато стане непоносимо, тялото се отбранява само - припадаш и вече не чувстваш нищо, Господ никога не ти праща повече, отколкото можеш да издържиш..."

"Ако някой ви каже: "Това е истината" и му повярвате, а после откриете, че казаното не е истина, той ви разочарова и вие внимавате повече да не се хванете на въдицата.
Но когато един човек е живял за истината, а вие сте вярвали в онова, за което живеете - когато такъв човек ви разочарова, той ви отнема всичко."

И дойде времето за оценка:

Мисля, че от ревюто разбрахте, че тази книга няма как да влезе в моя топ 20 и да се настани в Двореца. За нея съм отредил:

И за изготвянето на това ревю използвах източници от:

helikon.bg - за кориците
биография на Харпър Ли - Уикипедия
снимка на Харпър Ли - novinar.bg
изображение цитат - alfars.net
снимка на къща - www.cinemablend.com

Седмо ревю: Маргарет Мацантини - "Да дойдеш на света"

Седмо ревю: Маргарет Мацантини - "Да дойдеш на света"

Книжките на Островът на книгите са добри, гостоприемни и приятни. Те не желаят нищо лошо на никого. Но все пак, трябва да умеят да се защитават. Трябва да са подготвени, ако пристигнат техни врагове. Поради тази причина, на Островът пристига "Да дойдеш на света" на Маргарет Мацантини.

Седмо ревю: Маргарет Мацантини - "Да дойдеш на света"

Накратко: Абсолютно си заслужава да я прочетеш! Но и се приготви, защото не е лека книга, историята е тежка и може лесно да те разстрои.
(Това е за тези, които се колебаят дали да си вземат книгата, или не, но в същия момент се страхуват да не би и да научат прекалено много от ревюто и да им стане безинтересно!)

"Да дойдеш на света" - Маргарет Мацантини

издателство: Colibri

страници: 538

цена: 16 лева












     Здравейте, книжни плъхчета! 
Как сте? Искам да ви се извиня, че не съм публикувал от близо месец и за октомври съм се отчел само с една книга. Наистина имам много други ангажименти и ми е трудно да се справя с всичко. Радвам се поне, че успявам да споделям в страницата си във Facebook.  Там е далеч по-лесно да комуникираме.
Тези от вас, които са харесали страницата на Островът на книгите, вероятно знаят колко дълго време ми отне , за да прочета тази книга. Може би около месец. Да, имаше едни, в които не успявах да прочета повече от 2-3 страници, а последният буквално погълнах 250. Тази книга е на второ място по най-дълго четената от мен, след "Въведение в психоанализата" на Фройд, която ми отне над месец и половина.
Но въпреки дългият период, в никакъв случай не съжалявам, че съм я прочел. Впечатленията си от книгата ще ви разкажа малко по-надолу. Сега, по традиция, започвам с информация за автора:

Маргарет Мацантини е родена в Дъблин. Живее в Рим със съпруга си Серджо Кастелито и четирите им деца. Завършила е Академията за драматично изкуство в Рим и е изиграла множество роли в театъра, киното и телевизията. Но истинската й страст е писането. Печели популярност още с първите си книги „Корито от цинк“ (1994) и „Манола“ (1999). Следва романът „Чуй ме“ (2001), преведен на над 30 езика, увенчан с престижните отличия „Стрега“, „Гринцане Кавур“, „Рапало Каридже“, приза на град Бари и европейската награда „Цептер“. По него Серджо Кастелито заснема филм с Пенелопе Крус в главната роля. През 2008 г. излиза световният бестселър „Да дойдеш на света“, удостоен с „Кампиело“ и екранизиран от съпруга й отново с участието на Пенелопе Крус.

През 2011 г. Маргарет Мацантини поднася поредното доказателство за таланта си да създава бестселъри. Романът „Никой не се спасява сам“ се продава в огромни тиражи, получава авторитетното отличие „Флаяно“ и е преведен на десетки езици. Серджо Кастелито го претворява на големия екран с участието на Рикардо Скамарчо и Жасмин Тринка.

Литературният триумф на италианската писателка не секва. Романът й „Утринно море“ (2011) е носител на наградите „Павезе“ и „Матеоти“. Най-новата й творба, „Блясък“, е публикувана през 2013 г.

Резюме на историята:

Главни герои в историята са Джема, Диего (съпругът ѝ), Пиетро (синът им) и Гойко (приятел от Сараево). Повествованието се води от името на главната героиня - Джема. Тя е италианска гражданка, която се занимава първоначално с литература. Заради едно свое изследване на босненски автор, тя посещава Сараево, където се запознава с Гойко - един изключително колоритен образ, който също прави опити да пробие в поезията. По време на обиколките и опитите да изпълни проекта си, тя се запознава и с Диего. Той е с няколко години по-малък от нея, от Генуа е, фотограф и е много слаб, прилича на дете. Двамата се харесват, дори преспиват заедно в къщата на Гойко, въпреки че Джема има годеник.

И тъй като за истинската любов няма граници, Джема се разделя със съпруга си, за да постави началото на отношенията си с Диего. Тяхната връзка не е от онези стерилни и рамкирани отношения. Тяхната е истинска - със скандали, с раздели,  с несъгласия, но и с много и истинска любов. Джема и Диего са страшно нестандартни и ако трябва да ги оцениш чрез обществените критерии, те определено не биха се нарекли здраво семейство. Но старите разбирания са демоде, те живеят и се радват на живота си.

Естественото продължение на любовта им е дете. Но тук героите не успяват от първия опит. Именно този семеен проблем ги довежда до Сараево отново - мястото, където е започнала любовта им. И ако тогава Сараево е било началото, сега може да се превърне в край. Защото точно тогава избухва босненският конфликт, продължаващ над 44 месеца. Могат ли войната и любовта да съществуват едновременно? Не се ли изключват? Ако е така, кое е по-силното? Ако прочетете книгата, то определено ще разберете.

Какво аз разбрах и с какви впечатления съм?

Така, ще започна с критиките, защото имам съмнения, че мога да ги забравя заради хилядите хвалебствия, които имам да кажа. Първите 60 страници от книгата определено не са интересни. Трудно е да те грабне. Изисква се упорство, твърдост и желание, за да продължиш. Радвам се, че ги имах, защото последните 470 пък са уникални.

Втората ми критика е, че много често се сменя времето в книгата. Веднъж е сега, след това е преди 15 години, след това в близкото минало. И няма някакво отграничаване със звездички, точки и т.н. Единствено има по-големи интервали, но не е достатъчно ясно.

И наред са суперлативите:

УНИКАЛНА КНИГА!!!! Просто не е реално. Едва повярвах, че все още жив писател, съвременен писател е написал нещо толкова силно и неподправено. Това е една истинска история. Това е нещо, което всеки от нас би могъл да преживее и да изпита по този начин. Историята не е от напудрените с буржоазно общество и изискани маниери, а напротив - с хора от народа.

Джема и Диего, въпреки тяхната нетипичност, лесно биха могли да са погълнат себе си някои от чертите на младите хора. Диего е нестандартен, обича изкуството, обича децата, вижда красивата страна на нещата. Джема пък е раздразнителна към света, не приема закостенялото мислене, не вярва в някакви недостижими идеали. И това е, те имат характери, типични за нормалните хора. Те се отличават от тълпата, когато са заедно. Тогава стават единствени.

Какво толкова ме впечатли? Ами най-вече болката, която ти предава историята. Ти преживяваш с Джема и Диего събитията. Ти слушаш за детеродните им проблеми, чакаш с тях видеозонът да покаже дали има пулс бебето, а след това се спасяваш от снарядите и снайперистите. Заедно с тях се бориш да оцелееш.

В момента живеем в сравнително спокойно време, въпреки че във всеки момент не е изключено да се породи някакъв конфликт. Аз не съм преживявал война, не съм виждал разрухата, не съм градил от нулата, но сега го преживях и го изпитах. Изпитах и онзи страх на хората, че може би всичко е измама. Че войната веднъж започнала, никога не приключва. Изпитах и онова отвращение, че страдат незаслужилите, а заслужилите да умрат трупат почести и слава. Изпитах и онзи гняв, че съм безсилен пред системата.

Силна е! Тази книга освен, че е истинска е и силна. Тя ти представя положението от твоята гледна точка - на обикновения човек. Има сигурно стотици книги за действията на командири, генерали и т.н във войните. Някои ще ги възвеличаят излишно, други няма въобще да признаят успеха им. Тази книга възвеличава само ЧОВЕКЪТ и НЕГОВИЯТ ДУХ. Несломимият човешки дух, който въпреки всичко, не се предава. Защото той се чувства длъжен да се защитава, да защитава семейството си, да защитава приятелите си.

Предупреждавам ви, че има много тежки картини. Те оставиха отпечатък завинаги в моето съзнание, но честно казано - не съжалявам. Винаги ще имам едно на ум какво мога да очаквам.

И ето малка част от любимите ми цитати:

"Надеждата принадлежи на децата. Ние, възрастните, вече сме се надявали и почти винаги сме били губещите."
"- Оказа се по-лесно да бягаш под бомбите, отколкото след това да вървиш върху развалините."
"Колкото до мен, аз съм като повечето хора, вярвам в Бог от време на време, когато се боя от нещо."
" - Как успяваш да си винаги толкова щастлив?- Много просто, гади ми се от тъгата."
"... И бях разбрала, че епицентърът на експлозията е терзание, зараждащо се дълбоко в нас и постепенно разяждащо ни. И че оттам тръгват пукнатините, като по счупено стъкло, задържащо се в рамката. Не остаряваме ден подир ден, а внезапно, в гърлото застава горчива буца. Разкривена мълния, която ни поразява и обгаря... разпръсква горчилото по лицата ни."
" - Вярно е, аз съм глупак! Поетите са глупави, като мухи срещу стъкло. Блъскат глави в невидимото, за да си извоюват късче небе!"
" Риби - помислих си, - ние не сме нищо друго освен риби... хриле, които се разпускат и се свиват.... а после долита чайка, която ги сграбчва от високото и докато ни разкъсва, ние летим, може би това е любовта."
" Двойка младежи, скочили от надлез. Прочетох го във вестника. Собственикът на една от онези каравани, които продават сандвичи, ги видял последен. Били спокойни, даже весели. Хапнали хляб и резени печено свинско и пили бира. Имало облаци по небето, струпвали се отвъд планините. Човекът ги предупредил, че следобеда ще вали, а онези двамата се усмихнали, гледайки небето, дъжда, който никога нямало да ги застигне.Може би това е любовта, достигнала своя връх. Опиянена като алпинист, който се е катерил и е стигнал, а по-нависоко от това не може да се отиде, защото нататък е небето. Така, че гледаме разредения пейзаж през прозореца, света, от който сме тръгнали, за да започнем изкачването, сега той изглежда толкова отдалечен.... Ние сме сами и нависоко, на покорения от нас връх."
"Такава е войната. Всичко да бъде превърнато в своето отрицание, обществен клозет и манастир в един и същ куп развалини, мъртвият човек, проснат до мъртвата котка."

И това са ми цитатите едва от първите 210 страници. Представете си колко още имам... Но няма да ви издавам какво се случва. Трябва да прочетете сами.

Време е за оценки. И този път ще бъда щедър. Споменах, че имам забележки, но пък какво са на фона на останалите похвали? Тази книга се нарежда без никакво съмнение в топ 20 на моите любими книги, а в края на годината, в класирането, което ще направя, очаквам да е поне в челната 5-ца за 2015 година. Имам нужда да я преосмисля, да си чета цитатите. Не е изключено и лидер да бъде. И "Да дойдеш на света" ще обитава уютния и красив дворец на Островът на книгите!

Използвани източници: colibri.bg