Единадесето ревю: "Чуй ме" - Маргарет Мацантини

Единадесето ревю: "Чуй ме" - Маргарет Мацантини

14-ти февруари е. За някои ден на влюбените, за други празник на виното. Ако на някой му липсва любов, то мога да му помогна. В книгите има много, а и за всеки. Именно книга за любовта е и "Чуй ме" на Маргарет Мацантини. Любов, но не обичайната, а много различна и непредвидима.

Единадесето ревю: "Чуй ме" - Маргарет Мацантини

Накратко: Да, заслужава си да я прочетеш! Ако за пръв път се "сблъскваш" с Мацантини - ще те впечатли, ако си прочел невероятната "Да дойдеш на света" - "Чуй ме" ще ти се стори една идея по-слаба в сравнение с нея.
(Това е за тези, които се интересуват от книгата и искат да научат нещо повече, но едновременно с това и се страхуват да не прочетат най-интересните моменти и да развалят удоволствието от четенето си.)

Заглавие: Чуй ме
Автор: Маргарет Мацантини
Издателство; Colibri
Година на издаване: 2006
Превод: Бояна Петрова
Страници: 242
Цена: 14 лева













Няма да ви представям биография на Мацантини, тъй  като вече съм го направил в ревюто на "Да дойдеш на света". Направо преминавам към това, което са ни издали от издателството за книгата:

"В един дъждовен есенен ден петнайсетгодишната Анджела се подхлъзва с мотопеда си и пада лошо на улицата. Линейката я откарва в болницата, където баща й работи като хирург. Изтръпналият от тревога Тимотео, който от години живее удобно като уважаван професионалист, изведнъж се изправя пред своя истински образ на егоист и насилник. Животът преминава пред очите му и той го възкресява пред дъщеря си, а и пред себе си в напрегнатата болнична тишина. С хирургическа прецизност разкрива всяка своя погрешна стъпка и голямата си тайна, която времето сякаш е забулило..."

(Снимката е от екранизацията по книгата, и е със заглавие "Don't move", преведено на български - "Не мърдай")

А ето и моето впечатление от книгата:

Първо, да обясня защо толкова забавих ревюто на тази книга. На първо място - нямах много свободно време, а когато имах такова се отдавах на четене. Освен това ми хрумна идеята да представя тази книга подробно именно на 14-ти февруари. Аз обичам символиката, връзката между нещата и първата асоциация, която направих с любовта бе именно "Чуй ме" на Маргарет Мацантини. А защо съм направил тази връзка? Ще разберете по-долу!

Преди не обичах да срещам и използвам определението "истинска". Какво значи една книга да е истинска? И не е ли всяка една книга истинска? Изключение от това са разбира се фантастиките, но самият жанр си го подсказва.
В това ревю аз ще използвам безкрайно много определението "истинска" книга. Защото "Чуй ме" е именно такава и няма друго определение, което да опише по-точно обстановката, героите и отношенията.

Книгата е напълно различна от "Да дойдеш на света". Кланям се пред Мацантини! Въпреки че в тази книга отново има война,  тя е по-различна. Не се води на територията на някоя държава, а  в сърцето на хирурга Тимотео. Нека не ви изглежда лигаво и клиширано. Нищо такова. Просто в монолога на Тимотео любовта получава различни образи - от бащинската любов към споделената любов, от страстната и изгаряща любов до любовта по навик, от невъзможната любов към законната любов, от умната и правилна любов към неправилната и глупава. Аз бях смаян колко любов може да има в себе си, а и да получава един обикновен човек.
Да призная от сега - главният герой - Тимотео не ми допадна. Не открих сходства между мен и него. С това искам да обясня, че просто не се припознах в образа му и не се чувствах като главен герой, а като страничен наблюдател. Вероятно и на мнозина от вас няма да ви допадне - грубиян, грешник, егоист, предател и какво ли още не. Мнозина биха го укорили за поведението му. По време на четенето дори и аз го направих. Едва ли някой търси жена/мъж с неговите черти. Но тук идва майсторството на Мацантини, която ти влиза в душата и в сърцето и те убеждава, че и самият ти си човек и един ден можеш да допуснеш грешка. И че трябва да се научиш да прощаваш и да приемаш нещата, когато резултатът от тях е, че помъдряваш. И той е толкова истински и неподправен. Осъзнава и признава миналото си пред себе си и пред дъщеря си (света) в катарзис. Точно както аз, както вие и човекът навън. Трябва нещо, което да те разтърси из основи, за да си направиш равносметка. Толкова човешко и истинско!
Допускам, че тези, които са чели книгата и прочетат ревюто ще се замислят дали сме попаднали на една и съща книга, но... Аз не искам да бъда дребнав и да гледам на историята само като изневярата на Тимотео с Италия. За мен е много повече от това! За мен е събитие, което поставя само началото на един много дълъг период, през който един уважаван човек разкрива себе си, през който осъзнава силните и слабите си страни, през който трябва да избере между разума и сърцето, през който се бори с невъзможното, за да достигне до момента, в който да порасне, да осъзнае грешката си и да понесе наказанието си.

Имайте търпение с тази книга. Не е от книгите, които бързо се асимилират, не е от книгите, които се четат за часове. Но не е и необходимо. Тя е от книгите, които остават в съзнанието ти дълго време и препоръчваш на хората около теб.

Ето и някои от любимите ми цитати:

"Помислих си, че нищо не може да ни спаси от нас самите, че прошката е плод, който пада на земята вече червив."

"През предното стъкло наблюдавах двете им неподвижни и мълчаливи глави. За какво си мислеха? Може би за смъртта, лесно е да мислиш за смъртта неделя вечер. Или за живота, за нещо, което трябва да се купи, нещо за ядене? За този живот, който накрая се превръща само в лакомия. Човек взима непрекъснато и постепенно престава да чувства желание да даде нещо в замяна."

"Чудно е, Анджела, че понякога успяват да ни разберат тъкмо тези, за които най-малко бихме го допуснали."

"Всеки от нас, Анджела, мечтае за нещо, което ще разкърти вратите на монотонния му свят. Бленуваш за него, разположил си се в дивана си, улегнал сред все новите удобства, които животът ти поднася всеки ден. В някой миг, изведнъж, тласнат от някакво смешно желание за бунт, потърсваш същината на човека, който би искал да бъдеш. Но за свое нещастие си увит в бинтове от тлъстини, предназначени да те пазят от острите ръбове и от мръсните номера, с които от време на време си се сблъсквал."

Дойде и време за оценяване. Ще изненадам сам себе си. Обичам Мацантини, харесвам Мацантини, искам да чета още неща от Мацантини. И субективно или не, тя ще бъде първият автор, който влиза в Двореца с цели две книги. Ето и къде ще живее "Чуй ме" на Островът на книгите:

Използвани източници:
- снимки на Версайския дворец - pochivka.com ; chudesatanasveta.com
- снимки на корицата на "Чуй ме" - helikon.bg
- резюме на книгата - colibri.bg
- корица на филма - wikipedia.org

Седмо ревю: Маргарет Мацантини - "Да дойдеш на света"

Седмо ревю: Маргарет Мацантини - "Да дойдеш на света"

Книжките на Островът на книгите са добри, гостоприемни и приятни. Те не желаят нищо лошо на никого. Но все пак, трябва да умеят да се защитават. Трябва да са подготвени, ако пристигнат техни врагове. Поради тази причина, на Островът пристига "Да дойдеш на света" на Маргарет Мацантини.

Седмо ревю: Маргарет Мацантини - "Да дойдеш на света"

Накратко: Абсолютно си заслужава да я прочетеш! Но и се приготви, защото не е лека книга, историята е тежка и може лесно да те разстрои.
(Това е за тези, които се колебаят дали да си вземат книгата, или не, но в същия момент се страхуват да не би и да научат прекалено много от ревюто и да им стане безинтересно!)

"Да дойдеш на света" - Маргарет Мацантини

издателство: Colibri

страници: 538

цена: 16 лева












     Здравейте, книжни плъхчета! 
Как сте? Искам да ви се извиня, че не съм публикувал от близо месец и за октомври съм се отчел само с една книга. Наистина имам много други ангажименти и ми е трудно да се справя с всичко. Радвам се поне, че успявам да споделям в страницата си във Facebook.  Там е далеч по-лесно да комуникираме.
Тези от вас, които са харесали страницата на Островът на книгите, вероятно знаят колко дълго време ми отне , за да прочета тази книга. Може би около месец. Да, имаше едни, в които не успявах да прочета повече от 2-3 страници, а последният буквално погълнах 250. Тази книга е на второ място по най-дълго четената от мен, след "Въведение в психоанализата" на Фройд, която ми отне над месец и половина.
Но въпреки дългият период, в никакъв случай не съжалявам, че съм я прочел. Впечатленията си от книгата ще ви разкажа малко по-надолу. Сега, по традиция, започвам с информация за автора:

Маргарет Мацантини е родена в Дъблин. Живее в Рим със съпруга си Серджо Кастелито и четирите им деца. Завършила е Академията за драматично изкуство в Рим и е изиграла множество роли в театъра, киното и телевизията. Но истинската й страст е писането. Печели популярност още с първите си книги „Корито от цинк“ (1994) и „Манола“ (1999). Следва романът „Чуй ме“ (2001), преведен на над 30 езика, увенчан с престижните отличия „Стрега“, „Гринцане Кавур“, „Рапало Каридже“, приза на град Бари и европейската награда „Цептер“. По него Серджо Кастелито заснема филм с Пенелопе Крус в главната роля. През 2008 г. излиза световният бестселър „Да дойдеш на света“, удостоен с „Кампиело“ и екранизиран от съпруга й отново с участието на Пенелопе Крус.

През 2011 г. Маргарет Мацантини поднася поредното доказателство за таланта си да създава бестселъри. Романът „Никой не се спасява сам“ се продава в огромни тиражи, получава авторитетното отличие „Флаяно“ и е преведен на десетки езици. Серджо Кастелито го претворява на големия екран с участието на Рикардо Скамарчо и Жасмин Тринка.

Литературният триумф на италианската писателка не секва. Романът й „Утринно море“ (2011) е носител на наградите „Павезе“ и „Матеоти“. Най-новата й творба, „Блясък“, е публикувана през 2013 г.

Резюме на историята:

Главни герои в историята са Джема, Диего (съпругът ѝ), Пиетро (синът им) и Гойко (приятел от Сараево). Повествованието се води от името на главната героиня - Джема. Тя е италианска гражданка, която се занимава първоначално с литература. Заради едно свое изследване на босненски автор, тя посещава Сараево, където се запознава с Гойко - един изключително колоритен образ, който също прави опити да пробие в поезията. По време на обиколките и опитите да изпълни проекта си, тя се запознава и с Диего. Той е с няколко години по-малък от нея, от Генуа е, фотограф и е много слаб, прилича на дете. Двамата се харесват, дори преспиват заедно в къщата на Гойко, въпреки че Джема има годеник.

И тъй като за истинската любов няма граници, Джема се разделя със съпруга си, за да постави началото на отношенията си с Диего. Тяхната връзка не е от онези стерилни и рамкирани отношения. Тяхната е истинска - със скандали, с раздели,  с несъгласия, но и с много и истинска любов. Джема и Диего са страшно нестандартни и ако трябва да ги оцениш чрез обществените критерии, те определено не биха се нарекли здраво семейство. Но старите разбирания са демоде, те живеят и се радват на живота си.

Естественото продължение на любовта им е дете. Но тук героите не успяват от първия опит. Именно този семеен проблем ги довежда до Сараево отново - мястото, където е започнала любовта им. И ако тогава Сараево е било началото, сега може да се превърне в край. Защото точно тогава избухва босненският конфликт, продължаващ над 44 месеца. Могат ли войната и любовта да съществуват едновременно? Не се ли изключват? Ако е така, кое е по-силното? Ако прочетете книгата, то определено ще разберете.

Какво аз разбрах и с какви впечатления съм?

Така, ще започна с критиките, защото имам съмнения, че мога да ги забравя заради хилядите хвалебствия, които имам да кажа. Първите 60 страници от книгата определено не са интересни. Трудно е да те грабне. Изисква се упорство, твърдост и желание, за да продължиш. Радвам се, че ги имах, защото последните 470 пък са уникални.

Втората ми критика е, че много често се сменя времето в книгата. Веднъж е сега, след това е преди 15 години, след това в близкото минало. И няма някакво отграничаване със звездички, точки и т.н. Единствено има по-големи интервали, но не е достатъчно ясно.

И наред са суперлативите:

УНИКАЛНА КНИГА!!!! Просто не е реално. Едва повярвах, че все още жив писател, съвременен писател е написал нещо толкова силно и неподправено. Това е една истинска история. Това е нещо, което всеки от нас би могъл да преживее и да изпита по този начин. Историята не е от напудрените с буржоазно общество и изискани маниери, а напротив - с хора от народа.

Джема и Диего, въпреки тяхната нетипичност, лесно биха могли да са погълнат себе си някои от чертите на младите хора. Диего е нестандартен, обича изкуството, обича децата, вижда красивата страна на нещата. Джема пък е раздразнителна към света, не приема закостенялото мислене, не вярва в някакви недостижими идеали. И това е, те имат характери, типични за нормалните хора. Те се отличават от тълпата, когато са заедно. Тогава стават единствени.

Какво толкова ме впечатли? Ами най-вече болката, която ти предава историята. Ти преживяваш с Джема и Диего събитията. Ти слушаш за детеродните им проблеми, чакаш с тях видеозонът да покаже дали има пулс бебето, а след това се спасяваш от снарядите и снайперистите. Заедно с тях се бориш да оцелееш.

В момента живеем в сравнително спокойно време, въпреки че във всеки момент не е изключено да се породи някакъв конфликт. Аз не съм преживявал война, не съм виждал разрухата, не съм градил от нулата, но сега го преживях и го изпитах. Изпитах и онзи страх на хората, че може би всичко е измама. Че войната веднъж започнала, никога не приключва. Изпитах и онова отвращение, че страдат незаслужилите, а заслужилите да умрат трупат почести и слава. Изпитах и онзи гняв, че съм безсилен пред системата.

Силна е! Тази книга освен, че е истинска е и силна. Тя ти представя положението от твоята гледна точка - на обикновения човек. Има сигурно стотици книги за действията на командири, генерали и т.н във войните. Някои ще ги възвеличаят излишно, други няма въобще да признаят успеха им. Тази книга възвеличава само ЧОВЕКЪТ и НЕГОВИЯТ ДУХ. Несломимият човешки дух, който въпреки всичко, не се предава. Защото той се чувства длъжен да се защитава, да защитава семейството си, да защитава приятелите си.

Предупреждавам ви, че има много тежки картини. Те оставиха отпечатък завинаги в моето съзнание, но честно казано - не съжалявам. Винаги ще имам едно на ум какво мога да очаквам.

И ето малка част от любимите ми цитати:

"Надеждата принадлежи на децата. Ние, възрастните, вече сме се надявали и почти винаги сме били губещите."
"- Оказа се по-лесно да бягаш под бомбите, отколкото след това да вървиш върху развалините."
"Колкото до мен, аз съм като повечето хора, вярвам в Бог от време на време, когато се боя от нещо."
" - Как успяваш да си винаги толкова щастлив?- Много просто, гади ми се от тъгата."
"... И бях разбрала, че епицентърът на експлозията е терзание, зараждащо се дълбоко в нас и постепенно разяждащо ни. И че оттам тръгват пукнатините, като по счупено стъкло, задържащо се в рамката. Не остаряваме ден подир ден, а внезапно, в гърлото застава горчива буца. Разкривена мълния, която ни поразява и обгаря... разпръсква горчилото по лицата ни."
" - Вярно е, аз съм глупак! Поетите са глупави, като мухи срещу стъкло. Блъскат глави в невидимото, за да си извоюват късче небе!"
" Риби - помислих си, - ние не сме нищо друго освен риби... хриле, които се разпускат и се свиват.... а после долита чайка, която ги сграбчва от високото и докато ни разкъсва, ние летим, може би това е любовта."
" Двойка младежи, скочили от надлез. Прочетох го във вестника. Собственикът на една от онези каравани, които продават сандвичи, ги видял последен. Били спокойни, даже весели. Хапнали хляб и резени печено свинско и пили бира. Имало облаци по небето, струпвали се отвъд планините. Човекът ги предупредил, че следобеда ще вали, а онези двамата се усмихнали, гледайки небето, дъжда, който никога нямало да ги застигне.Може би това е любовта, достигнала своя връх. Опиянена като алпинист, който се е катерил и е стигнал, а по-нависоко от това не може да се отиде, защото нататък е небето. Така, че гледаме разредения пейзаж през прозореца, света, от който сме тръгнали, за да започнем изкачването, сега той изглежда толкова отдалечен.... Ние сме сами и нависоко, на покорения от нас връх."
"Такава е войната. Всичко да бъде превърнато в своето отрицание, обществен клозет и манастир в един и същ куп развалини, мъртвият човек, проснат до мъртвата котка."

И това са ми цитатите едва от първите 210 страници. Представете си колко още имам... Но няма да ви издавам какво се случва. Трябва да прочетете сами.

Време е за оценки. И този път ще бъда щедър. Споменах, че имам забележки, но пък какво са на фона на останалите похвали? Тази книга се нарежда без никакво съмнение в топ 20 на моите любими книги, а в края на годината, в класирането, което ще направя, очаквам да е поне в челната 5-ца за 2015 година. Имам нужда да я преосмисля, да си чета цитатите. Не е изключено и лидер да бъде. И "Да дойдеш на света" ще обитава уютния и красив дворец на Островът на книгите!

Използвани източници: colibri.bg