Дванадесето ревю: Рей Бредбъри - "451 градуса по Фаренхайт"

Какво са книгите за хората? И как могат да постъпят човешките същества с тях? Крие ли се искрица надежда в книжните богатства? Може ли да се разчита на тях в най-трудните моменти? На Островът пристига Рей Бредбъри, който със своята "451 градуса по Фаренхайт" ще даде отговор на всички въпроси на любопитните книги.

Дванадесето ревю: Рей Бредбъри - "451 градуса по Фаренхайт"

Автор: Рей Бредбъри
Заглавие: 451 градуса по Фаренхайт
Страници: 232
Издателство: Народна култура
Преводач: Веселин Измирлиев
Корична цена: 1,04 лева


Накратко; Да, заслужава си да я прочетеш. Обемът не е голям, тъй че и да не се превърне в твоята любима книга, то няма да си изгубил много време. За тези, които харесват антиутопиите, гарантирам, че книгата ще ги впечатли.
(Краткото мнение е за тези, които имат интерес да прочетат книгата, ала се страхуват, че прочитайки ревюто, няма да могат да се насладят пълноценно на четенето след това. Ако не сте от тях, прочетете и следващите редове! :) )





Здравейте, книжни плъхчета!
Как сте? Липсвахте ми много, липсваше ми и писането на ревюта, но просто нямах възможност. В списъка с прочетени книги имам заглавия, които все още не съм коментирал, тъй че следващите месеци обещавам да бъда малко по-активен от обикновеното.
Искам да благодаря на тези от вас, които са харесали страницата ми във Фейсбук и харесват, коментират и споделят публикациите. Радвам се, че намерихме начин да общуваме по-лесно, бързо и достъпно за книги!

Мисля да не губим време, а да започна по познатия за всички ни план:

1.Кой е Рей Бредбъри?

Рей Бредбъри

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Рей Бредбъри Ray Bradbury
Бредбъри през 1975 г.
Роден	22 август 1920 г. Уокиган, Илинойс, САЩ
Починал	5 юни 2012 г. (91 г.) Лос Анджелис,Калифорния, САЩ
Професия	писател, поет
Националност	САЩ
Активен период	1942—2012
Жанр	фантастика, ужаси,фентъзи, мистерии,поезия
Направление	Златен век на научната фантастика
Дебютни работи	„Марсиански хроники“ (1950)
Известни творби	„451 градуса по Фаренхайт“ (1953) „Вино от глухарчета“ (1957)

Рей Бредбъри (на английски: Ray Bradbury) е роден в Уокиган, щат Илинойс. Той не получава висше образование и след1943 г. започва да се занимава с професионална писателска работа. Неговото първо произведение - разказът „Pendulum“ е публикуван през 1941 г. в съавторство с Хенри Хъс. Първият му сборник с разкази излиза през 1947 г., но истинска популярност авторът постига при излизането на сборника „Марсиански хроники“ (1950). Тази известност продължава и със следващите му книги.

За себе си казва:

„

„Баща ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгър Алан По е братовчедът ми с крила на прилеп, когото държим в таванската стаичка. Флаш Гордън и Бък Роджърс са ми братя и приятели. Това е моето потекло. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Улстънкрафт, авторката на „Франкенщайн“, ми е майка.“

“

Рей Бредбъри е носител на наградите „О'Хенри“, награда „Бенджамин Франклин“, награда на Американската академия,премията „Гандалф“. Той е удостоен с титлата „гранд-мастер“ през 1988.

2.За какво се разказва в книгата?

След като се запознахте с автора, време е да ви разкажа и нещо повече за произведението. Абстрахирайте се от всичко около вас, забравете къде живеете и кои сте, забравете, че използвате техника.

Елате с мен в света на Монтег. В един свят на разрухата. Коренно различен от нашия? Или вече и ние живеем в него? Едно е сигурно, има поне още една крачка да направим, за да сме негови жители. Монтег е пожарникар, чието основно задължение е да гори. Да изгаря, да унищожава. Да изпепелява. И това доставя удоволствие. На него и на неговите колеги. Най-приятното чувство е да се горят книги. Защото те носят покварата в себе си. Те измъчват хората, карат ги да мислят и по този начин ги карат да правят изводите, че не могат да мислят. А защо ти е да си мъдър и прозорлив, когато всичко получаваш? Когато не е нужно да си чел много, за да водиш смислени разговори? Когато всичко около теб е бетон и техника? Защо са ти животните, когато има роботите? Защо са ти книгите, когато има телевизията?

Монтег е женен за Милдрид, с която в началото си приличат, но в последствие стават пълни противоположности. Докато Милдрид продължава да се възхищава на всичко, което получава и сляпо и наивно вярва, че това е най-доброто, то Монтег "губи" това свое зрение и вместо заученото красиво, което трябва да вижда, пред очите му е грозното, грубото и разрушителното. И въпреки че това чувство вероятно се е таило в него дълго време, развило се е и се е осъзнало, то главният катализатор за промяната у Монтег е неговата 17-годишна съседка Кларис.

Повече няма да издавам от сюжета, а ще ви оставя да се запознаете сами с него. Споделих ви само началото, кулминацията и развръзката са още по-впечатляващи.

3.С какви впечатления останах аз от книгата?

Вярвам, че всеки който е прочел горния текст е разбрал, че аз съм влюбен в "451 градуса по Фаренхайт". Дълбоко и непоправимо. Неразрушимо. Винаги са ми били интересни quiz-овете, с които се дава отговор на въпроса "На кой литературен герой приличаш". Е, вече няма да ми е нужно да ги попълвам. Аз се намерих. Намерих се в Монтег.

Надявам се да ме разбирате правилно и да сте наясно, че говоря с метафори. Не съм горил книги и още по-малко да съм го правил за удоволствие. Просто намерих литературния герой, който отговаря и съответства на моето отношение към книгите.

Книгите са неземно богатство и те трябва да се пазят, съхраняват и предават на поколенията. Човек трябва да знае своята история, своите корени, своето начало. Иначе няма да знае кой е в действителност.

Книгата ми се нарежда в топ 10 любими книги и поради още една причина - лъчът надежда Кларис. Това 17-годишно момиче е вярата и убеждението ми, че и в най-тежките моменти има един пламък (добронамерен), който колкото и слабо да свети, колкото и трудно да се противопоставя на вятъра около него, то той ще успее да запали сърцата и на други хора, ще ги промени. Кларис успява да го направи. И колкото ми е симпатичен Монтег, толкова харесвам и нея.

Докато четох книгата правил паралел с нашия свят. И се чудих дали и ние живеем в тези времена? Ще перифразирам една мисъл на Никос Казандзакис от "Алексис Зорбас", че най-големият роб е този, чието въже е най-дълго и не се приема за роб. Нашето въже дълго ли е?

Вярвам, че не сме стигнали в онзи апокалиптичен свят от "451 градуса по Фаренхайт" и че няма да го позволим. Такива шедьоври като "1984" и "451 градуса по Фаренхайт" пазят пламъкът на знанието да не спира да гори. Вярвам, че и ние, книголюбителите, не бихме допуснали нещо подобно да се случи.

И тази част искам да завърша с нещо от книгата. Отново ще е перифраза - дори и да изгорят всички книги на света, то книгите ще продължават да съществуват. Защото книгите не умират. Те живеят в нас и с нас. 

 4.Любими цитати

Умишлено няма да посочвам любими цитати. Защо ли? Е, книжна изненада:)) Лятото ще има доста такива.

5.Оценяване

Някой има ли съмнение къде ще настаня "451 градуса по Фаренхайт"? След всички суперлативи, които изписах и чувството, което пазя в себе си от прочетената през февруари от мен книга?

Безспорно, "451 градуса по Фаренхайт" е изключително близка до сърцето ми, изживях я, усетих я и тя ще бъде настанена в Дворецът на Островът на книгите! Сигурен съм, че ще прочета още книги от този автор, допада ми стилът му.

За да направя това ревю по-интересно за вас, съм използвал:

- Биография и снимка на Рей Бредбъри - от Уикипедия

- Снимка на корицата - от debi-bg.blogspot.com

-Снимки на Версайския дворец -  rezervacia.com ; pochivka.com; ekskurzia.bg; chudesatanasveta.com

Осмо ревю: Харпър Ли - "И страж да бди на пост"

Осмо ревю: Харпър Ли - "И страж да бди на пост"

На Островът днес е тихо и спокойно. Слънцето огрява с лъчите си цялата територия. Книгите са щастливи и доволни. Но предусещат, че днес ще се случи нещо ново, нещо вълнуващо. Очакват нов обитател. А той е именно "И страж да бди на пост" на Харпър Ли.

Осмо ревю: Харпър Ли - "И страж да бди на пост"

Накратко: Много ми е трудно да кажа накратко дали трябва да се чете, или не. Ако сте големи привърженици на "Да убиеш присмехулник", тази няма да ви впечатли толкова. Ясно ми е, че в момента ще е голяма лудница около тази книга, но ви съветвам да не я почвате с големи очаквания. Аз бях с очаквания, но не ми се оправдаха.
(Това е за тези, които се колебаят дали да прочетат, или не книгата и търсят отговор в ревюто. В същия момент не желаят да прочетат нещо важно, което би убило интереса им по време на четене.)

 
"И страж да бди на пост"

автор: Харпър Ли

издателство: БАРД, 2015

страници: 272

цена: 18 лева 

корици: меки





Здравейте, книжни плъхчета, как сте?

Радвам се, че успях да изпълня обещанието си, а именно - да пиша по повече от 1 ревю на месец. Този месец за момента се отчитам с второ, надявам се да има поне още 1.
Днес ще представя ревю на една книга, която излезе на българския пазар буквално преди часове. Става въпрос за дългоочакваната "И страж да бди на пост" на Харпър Ли. Като за начало, нека да започна с малко информация за автора:

Харпър Ли е родена и израства в Монровил, по време на Голямата депресия. Сред предците ѝ е генерал Робърт Лий, победеният командир на армията на Юга в американската Гражданска война. Като дете е близка приятелка със съученика си и съсед Труман Капоти. Още от 7-годишна възраст Ли се опитва да пише.

След като завършва държавното училище в Алабама, Харпър Ли тръгва по стъпките на баща си, местен адвокат, и се записва да учи право. Напуска юридическия факултет на 29 г. и отива в Ню Йорк, за да започне писателска кариера.

В Ню Йорк се издържа като чиновничка в самолетна компания. Ли пише няколко разказа преди да се захване с „Да убиеш присмехулник“. Тя преработва повече от две години романа, въпреки че е одобрен от един издател. На 34 г. Ли публикува романа. Издателството не възлага много надежди на книгата, но творбата веднага постига невероятен успех. През 1961 г. писателката е удостоена с наградата Пулицър В следващата година по книгата ѝ е направен едноименен филм, с участието на Грегъри Пек.

На 5 ноември 2007 г. Харпър Ли е наградена с „Президентски медал на свободата“ за приноса си към литературата.

За какво се разказва в книгата?

"И страж да бди на пост" е първоначалната версия на "Да убиеш присмехулник". С нея Харпър Ли отива при редактор и там забелязват нейния талант. Нужни са две години с постоянни редакции, за да се извърши тази метаморфоза.

Разказаната история, чисто времево, може да се разглежда като продължение на "Да убиеш присмехулник", тъй като малката Скаут вече е 26-годишна жена, а баща ѝ Атикус е на седемдесет и две години.

Книгата започва с пътуването на Джин-Луиза(Скаут) от Ню Йорк до Мейкоб, Алабама. На гарата не я посреща Атикус, а приятелят ѝ Ханк/Хенри. Между тях има отношения, които се разглеждат в сюжета.

Джин-Луиза е заминала от Мейкоб след смъртта на брат си Джем. Тя не се чувства част от малкото градче. Атикус я е разбрал и за да бъде щастлива, я е пуснал да отиде там, където може да се почувства на място.

Въпреки че не е живяла с тях, те все пак са си кореспондирали. Джин-Луиза остава изненадана от всички промени, които са настъпили - живеят в нова къща, на мястото на старата има заведение за сладолед, леля ѝ Александра живее заедно с баща ѝ. Но най-сюрпризиращото е коренната промяна, която намира в своя баща - Атикус. И тук не става въпрос за болестта му, нито за старостта му, а за нещо много по-дълбоко и важно - промяната във възгледите му. Атикус е променил обкръжението си, общува с хора, с които преди не би, гледа на делата си по различен начин.

Това обърква Джин-Луиза и тя се впуска в битка с разгадаването на тези мистерии. Как се справя с това и до какви изводи стига, ще разберете, ако прочетете книгата.

Какво разбрах аз и с какви впечатления останах?

Има много какво да разкажа за „И страж да бди на пост”. Може би ще започна от далече и ще спомена вълнението си от факта, че ще излезе втора книга на Харпър Ли. „Да убиеш присмехулник” я прочетох преди около година и ми допадна много.  Лесна за четене книга, с увлекателен сюжет. Най-много ми хареса, че е свързана с моята страст – правото. Любимо ми е  онова посвещение в началото, че всички адвокати също някога са били деца.

Препоръчвал съм я многократно на мои познати като книга, която е еднакво разтоварваща и еднакво ангажираща. Ако се замисли човек, темата, която разглежда е дори и в момента актуална, въпреки че книгата е публикувана през 1960 година. Да, може би не в същите мащаби, но все пак расизмът никога няма да се изкорени. Това, което я кара да не те натоварва е стилът на писане и воденето на сюжета. Думите на невръстната Скаут са по детски мъдри и поучителни.

И след „Да убиеш присмехулник” очаквах много. Вълнувах се много. За пръв път чакам да излезе някоя книга. Повечето автори, които чета са класици и те вече не са измежду живите, книгите им са на пазара и не е възможно да издадат нещо ново. А Харпър Ли има само 1 книга и възможността да прочета още една, силно ме зарадва. Уви, не е хубаво човек да има големи очаквания за нещата, защото така разочарованието е много по-голямо.

Тоест, моите очаквания към „И страж да бди на пост” не бяха оправдани.

Първо, искам да изкажа съмнението си, че това въобще не е първоначалната версия на книгата. Не искам да търся никаква конспирация, просто аз останах с такова впечатление. „И страж да бди на пост” е пълна противоположност на „Да убиеш присмехулник” като идея. И идеята, която иска да внуши, настроението, отношението, всичко, ми изглежда крайно политическо нагласено. Не обичам, когато литература и политика се сливат в едно. Чудя се след колко ли време и тази книга ще бъде редактирана? След колко ли време ще се премахнат думите „негър”, „чернокож” и т.н? Защото в момента се съдържат. Думите, термините, те ме карат да си мисля, че нещо не е наред. Как е възможно да се редактира Агата Кристи, Астрид Линдгрен, а в същия момент в новоиздадена книга да се разрешат?

Ако не разсъждава толкова много човек, и приеме на сляпо, че това е писано от Харпър Ли, е, тогава поздравления и преклонения заслужават редакторите. Ако има редактор, който от „И страж да бди на пост” може да направи „Да убиеш присмехулник”, то тогава той е истински професионалист, магьосник и писател. Това ме препраща и към ранния Оруел и неговата „Още въздух”. В нея са само отбелязани основните му идеи, основните му борби, отправните му точки. Но те не са толкова разгърнати и впечатляващи, както в „1984” и „Фермата на животните”. Ето това отново ме накара да разсъждавам. Първото произведение, което пише един автор трябва ли да се критикува? То не е ли само за негово самочувствие, да се отпусне и да започне да твори нови и нови неща? Не е ли, за да натрупа рутина и да се разгърне? И имам ли аз право да критикувам Харпър Ли, защото „И страж да бди на пост” е книга, която може да напише всеки посредствен автор? Или съм толкова критичен, защото първата книга ми е харесала много?

Втората критика, която имам е към издателството. И аз съм човек, който обича всичко да му е организирано и подредено, но трябва ли между всички части да има по 2-3 празни страници? Необходимо ли е? Защо книгата трябва да изглежда по-обемна, когато тя не е? Тя се води 272 страници, но реално историята обхваща не повече от 240.

Относно самият начин на разказване, героите, както и сюжета:

Първо, не ми допадна начинът на водене на повествованието. Непрекъснатата промяна от 1 лице, единствено число към неутралния разказвач. Това особено се набива в очи в моментите, в които  Джин-Луиза яде сладолед. Първо е аз, после е тя, и изведнъж си загубил нишката.

Също така, обичам когато авторът прави ретроспекция, за да ни запознае с важни факти от миналото, но обичам, когато те са отчетливо отделени – дали с глави, части или друго. Тук често се случваше в една глава да се говори за миналото, а след това да се върне с диалог в настоящето и накрая да се представят мислите, които е имала Джин-Луиза някога.

Когато говорим за героите, повечето или поне основните, са познати от „Да убиеш присмехулник”. Този път обаче не са онези симпатични персонажи, които знаем.

Скаут не е любопитната сладка мъжкарана, която  се вълнува от съседа си, не участва в хиляди мисии. В момента тя е бунтуваща се жена. Но сякаш и тя не знае срещу какво се бунтува. Дори като се замисля, не знам дали действията ѝ могат да се определят като бунт, или като хленчене. Докато четях се сетих и за главния герой в „Спасителят в ръжта”. Него също го определят като символ на бунта, но по мое мнение той е нищо друго от един хленчещ тинейджър. Но нека не засягам други произведения. В случая Скаут /Джин-Луиза  иска да има позиция за нещата, но не е сигурна дали е правилно да я има, дразни се защо другите я нямат. Дори моето мнение за нея е, че не е чак толкова широко скроена, както се опитва да изглежда. Тя даже не е никак отворена за чуждата позиция, затворена е в себе си и през крепостните страни не пропуска никого. В   azcheta.com много често задават въпроса дали е възможно да прочетеш книга, въпреки че героите те дразнят. Според мен при литературните герои има два вида дразнене. Едното е провокиране, другото е несъгласие и неприемане. Уви, Скаут за мен е от вторите. Въпреки това, аз ще си я запомня с образа  ѝ от детството.

Атикус е загубил ореола си, който Скаут му бе дала в „Да убиеш присмехулник”.  В „И страж да бди на пост” той е в нова среда, изповядва други интереси, бори се за други каузи. Не участва в такива тежки и трудни процеси, не се бори за предишната истина.  Но въпреки това, той си остава най-симпатичният за мен персонаж и в двете книги. От една страна, че е адвокат и толкова дебелокож, а от друга, че толкова лесно преживява нещата. Впечатлява и с  трезвата оценка и за разбирането на отношението на Джин-Луиза към него и околните.

Относно самия сюжет - жалко, че не е при мен "Да убиеш присмехулник". Имам чувството, че има несъответствие в историите. Не си спомням точно как завършваше процеса в "Да убиеш присмехулник". Имам бегли спомени, че Атикус губеше делото и мъжът отиваше в затвора. В "И страж да бди на пост", ако се визира същата история, мъжът получава оправдателна присъда.

Творбата обаче си има и хубави страни, нека не оставате с впечатление, че нищо не ми е допаднало, след като изкритикувах и причината за писане, и стилът, и героите. :D Хубавото е това, че книжката е малка, отне ми не повече от 6-7 часа, за да я прочета. Не е имало момент, в който да ми е доскучала. По-скоро се дразних на героите и  другото, което вече споменах – дали тази книга не се пуска в този момент с някаква конкретна политическа цел.

Искам да посоча и още нещо хубаво - че  едва сега разбирам смисъла на корицата. На нея се вижда влак и в началото може да си помислиш, че става въпрос за самото пътуване от Ню Йорк до Мейкоб. Ако прочетеш книгата и след това започнеш да разсъждаваш, ще откриеш, че въпреки че героите стоят в 1 град, те постоянно пътуват. Особено Джин-Луиза. Това е пътуването ѝ към самата себе си, към опознаването си. Определено тук съм впечатлен. 

Ще си позволя да дам един съвет на тези, които ще я прочетат. Просто… недейте да я сравнявате с „Да убиеш присмехулник”. Недейте да имате очаквания, недейте да се впрягате излишно във фактите. Четете я като самостоятелна книга, а не като предшестваща или следваща друга. Така ще я оцените много повече.

Време е и да ви посоча любимите си цитати от книгата:

“Като студент братовчедът Джошуа учел и разсъждавал твърде усърдно; всъщност с четене се докарал дотам, че изгубил представа в кой свят живее. Носел допотопен тренчкот и кавалерийски ботуши с шпори, изработени от местния ковач по негов собствен проект.”



„Джин-Луиза поклати глава. Вече беше достатъчно порасла, за да не протестира срещу неправдите на живота, но все още твърде млада, за да приеме болестта на баща си без опит за борба.”

"Плахо докосна вчерашния ден и се отдръпна. Не бива да мисля за него сега, преди да се е отдалечил. Странно, помисли си, трябва да е като телесната болка. Казват, че когато стане непоносимо, тялото се отбранява само - припадаш и вече не чувстваш нищо, Господ никога не ти праща повече, отколкото можеш да издържиш..."

"Ако някой ви каже: "Това е истината" и му повярвате, а после откриете, че казаното не е истина, той ви разочарова и вие внимавате повече да не се хванете на въдицата.
Но когато един човек е живял за истината, а вие сте вярвали в онова, за което живеете - когато такъв човек ви разочарова, той ви отнема всичко."

И дойде времето за оценка:

Мисля, че от ревюто разбрахте, че тази книга няма как да влезе в моя топ 20 и да се настани в Двореца. За нея съм отредил:

И за изготвянето на това ревю използвах източници от:

helikon.bg - за кориците
биография на Харпър Ли - Уикипедия
снимка на Харпър Ли - novinar.bg
изображение цитат - alfars.net
снимка на къща - www.cinemablend.com

Пето ревю: Джордж Оруел - "Още въздух"

Пето ревю: Джордж Оруел - "Още въздух"

Какъв бил животът, ако бе пълен само с радости, с щастие, с любов? Не можете да си го представите, нали? Аз също. Вероятно всичко щеше да се приема за даденост и нямаше да се цени. Щеше да се има за обичайно и да се изисква като задължение. Заради това са и тежките моменти - за да ни накарат да оценим хубавите. За да внесат едно ново настроение, на Острова пристигат Джордж Оруел и "Още въздух".

Пето ревю: Джордж Оруел - "Още въздух"

Накратко: Да, заслужава си я да прочетеш. Особено, ако не си чел "1984" и "Фермата на животните". Предупреждавам те обаче, че ако си фен на Оруел и си чел горните творби, тази може да ти се стори малко по-слаба.
(Това е кратко резюме за тези, които се колебаят дали да прочетат дадената книга, търсят мнения и знаци из интернет, но не се престрашават да прочетат цялото ревю, за да не развалят удоволствието си от четенето.)

Джордж Оруел - "Още въздух"
страници: 226
издателство ФАМА, 2008
цена: 12 лева



















Здравейте, книжни плъхчета!
Как сте? Четете ли интересни книжки, или сте затрупани с други ангажименти? Вероятно през почивните дни сте успели да откраднете малко време, за да утолите своите книжни страсти. Именно книгата, която ще ви представя днес беше моето разтоварване и вид празнуване. Както сте прочели вече, става въпрос за "Още въздух" на Оруел.
Авторът не ми е никак непознат.Чел съм от него  великите "1984" и "Фермата на животните" преди точно година и търсех още, но тогава резултатите показваха, че другите му творби, издавани на български са с изчерпан тираж и едва ли ще бъде подновен. Но очевидно тогава е имало или някаква грешка в системите им, или е имало моментен дефицит, но ето, че успях да се сдобия с книжката и то без да се налага да чакам много. Вярно, беше последният екземпляр в огромната книжарница, но явно е очаквал мен.

Кой е Джордж Оруел и какво ни казва Уикипедия за него?

Ерик Артър Блеър (на английски: Eric Arthur Blair; известен под псевдонима Джордж Оруел, на английски: George Orwell) ебритански писател, журналист и поет. Оруел е един от най-уважаваните английски есеисти на 20 век, талантлив и опитен романист. Работите му са пропити с интелигентност, дълбока загриженост за социалната несправедливост, силна опозиция на тоталитаризма, страст към чистота на езика и вяра в демократичния социализъм. Най-популярен е с двата си романа, написани към края на краткия му живот: „Фермата на животните“ и „1984“.

Роден е в Мотихари, Индия, когато тя е част от Британската империя. През 1921 г. завършва Итънския колеж. По-късно живее във Великобритания и Европа. Неговото първо художествено произведение е публикувано през 1935 г. под псевдонима Джордж Оруел. Взема участие в испанската гражданска война на страната на републиканците срещу фашистката диктатура на Франко. През Втората световна война той води предаване срещу фашизма по ВВС.

Автор е на многобройни произведения на политическа тема. От една от най-значимите му книги, „1984“, в съвременната световна култура трайно са пренесени персонажът на „Големия брат“ и изразът: „Големия брат те наблюдава“.

Ето накратко и сюжета на творбата:
Джордж Боулинг е застрахователен агент, има съпруга Хилда и две деца. Той е дебел или по-точно пълен. Наскоро си е сложил изкуствена зъбна протеза, която му е неудобна. Очевидно не успява да намери език със съпругата си, защото за нея са важни само сметките. Не личи и да се грижи особено за децата си. Чрез негов колега печели определена сума от конни състезания и ги скрива от съпругата си. Джордж Боулинг се връща години назад, за да ни запознае с етапите от живота си, за да разберем що за човек е той. На времевата линия на живота му има отбелязани няколко важни събития, които са началото и края на етапи от живота му - риболовът, книгите, Първата световна война, посещението в Лоуър Бинфилйлд.

Ето и ни съобщават от корицата:

"В тази книга неговият ироничен хумор е по-завладяващ отвсякога."Observer

"Още въдух" е творба, еднакво забавна и сериозна. Тук в ембрионален вид присъстват "Фермата на животните" и "1984". Не са много романите, които носят в себе си семето на два бъдещи шедьовъра и същевременно са така увлекателни."Джон Кеъри, Sunday Times

Какво разбрах и хареса ли ми творбата?

Анализа си ще започна с едно малко изследване. "1984" е написана/издадена през 1949 година,  "Фермата на животните" през 1945 година, а "Още въздух" през 1939 година. Само челите Оруел могат да ме разберат защо правя това сравнение. Разликата в стила на писането, мислите на Оруел, идеите му за 10 години са узрели. Споделям напълно мнението на Джон Кеъри. Смело мога да кажа, че "Още въздух" е черновата на "1984". Докато четях намерих толкова сходства - отношението на съпруга към съпругата, мястото на събитието, страха от войната, чувството, че някой те следи и те обвинява за постъпките ти. Явно още от 1939 година Оруел е изпитвал потребността да напише подобна книга. Но явно крехките му 36 години не са били натрупани с достатъчно опит, за да доведе до завършеността, която има "1984". Въпреки това е приятно да се запознаеш с прототипа на любима творба.
Осъзнавам, че с краткото резюме, което направих на историята не съм ви впечатлил. Но знам защо е така. Просто стила на Оруел е особен. Той е майстор на иронията и самоиронията. Служи си толкова умело с тях, че или ще ги разбереш и ще ги оцениш подобаващо, или ще ги пропуснеш и няма никога повече да се сетиш за тях. Средно положение при него не съществува.
Във Facebook страницата си Островът на книгите споделих, че чувствам стила на Оруел много близък до себе си. Прочетох мои мисли, неща, които на никого не съм казвал, но съм искал да ги напиша, но нещо ме е спирало. И ги прочетох, по начин, по който са казани най-добре. Беше ми много интересно дали толкова съм успял да усвоя стила му, или просто мислим в една насока. Все още нямам отговор на този въпрос, едва ли ще намеря и скоро. Вярвам, че един ден ще бъда наясно с това.
Искам да предупредя читателите, които обичат действията, многото диалози, че тук няма да ги намерят. Тук разговорите се броят на пръстите на двете ми ръце. Текстът е на 90% от спомените, мислите и терзанията на главния герой, отношението му към света и притеснението му за утрешния ден. За сметка на това, за любителите на антиутопията, книгата ще е истинско блаженство.
Допадна ми структурирането на творбата, използваната ретроспекция. Как най-правилно да си създадеш представа за един герой, ако не чрез неговото минало? Постъпките на човек най-правилно представят неговия образ. 
Не мисля, че ще се превърне в любимата ми книга, защото конкуренцията е жестока, но в никакъв случай не съжалявам, че я прочетох. Да, тя ще се нареди сред любимите ми книги и може би един ден ще се върна и ще я препрочета наново, и може би ще разбера много повече неща. Може би въпреки чувството ми за близост, аз съм влязъл в обувките на автора, но все още не съм направил крачки?
Ето и някои от цитатите, които си подчертах:

"Ала случва се понякога да попаднеш на книга, която точно съответства на умственото ти ниво в момента, до степен, че чак имаш чувството като да е написана специално за теб."

"Защо ли? Защото така става. Защото в живота, който водим - нямам предвид човешкия живот изобщо, а само живота в тази конкретна епоха и в тази конкретна държава, - не правим нещата, които искаме. То не е, защото постоянно работим. Дори фермерът и шивачът евреин не работят постоянно. То е, защото има някакъв дявол у нас, който безспирно ни лашка насам-натам да вършим идиотщини. Има време за всичко, освен за нещата, които си струва да се направят. Намислете си нещо, което истински ви вълнува. После съберете часовете и пресметнете каква част от живота си сте му посветили. А после пресметнете времето, което сте прекарали в бръснене, возене назад-напред по автобуси, чакане по гари, разказване на мръсни вицове и четене на вестници."

"Страх! Плуваме в страх. Той е нашата стихия. Всеки, който не се е спекъл от страх да не го уволнят, или се спича от войната, от фашизма, от комунизма или все едно от какво."

"Имах чувството, че съм впил зъби в съвременния свят и съм открил от какво е направен. Ето как живеем в наши дни. Всичко е лъскаво и аеродинамично, всичко е направено от нещо друго."

"Чудно нещо е миналото. Никога не те напуска, сигурно не минава и час, без да си мислиш за неща, случили се преди десет или преди двадесет години, и въпреки това почти никога не е истинско, а просто сбор от заучени факти, като съдържанието на учебник по история. После някоя случайна гледка, звук или миризма, особено миризма, те отключва и не просто се връщаш към миналото, а направо се пренасяш в него."

"Когато мислено се връщаш назад към дълъг период от време, хората винаги ти се струват застинали на конкретно място, в характерна поза. Имаш чувството, че правят все едно и също нещо."

Дойде време да поставя оценка на "Още въздух" на Оруел. Мисля, че ако сте прочели горния текст сте си направили сметка, че ми хареса произведението. Няма как обаче да не направя сравнение с "1984" и "Фермата на животните". Просто те надделяват в битката. Само заради това "Още въздух" няма да бъде настанена в Двореца на Острова, но съм избрал една много голяма и удобна къща, където да прекарва ежедневието си и Хилда да не се притеснява за сметките:

Благодаря ви за подкрепата, за отношението и за заинтересоваността. Става ми все по-приятно да пиша и да споделям за книжките си приключения. Съвсем малко е останало от несигурността в началото. Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако харесате страницата ми "Островът на книгите" във Facebook, където можем да си споделяме какво четем, с какви впечатления сме, а и всякакви други новини за книги и автори. Всичко добро ви пожелавам и до следващия път!

Използвани източници:

Къща -> www.tantbrun.net

Снимка и Биография на Оруел - Уикипедия

Снимка на корица -> www.orangecenter.bg

Четвърто ревю: Димитър Димов - "Роман без заглавие"

Четвърто ревю: ..............................................................................

Островът е парче земя, обградено от четирите си страни с вода. Ако книгите не могат да плуват, тогава няма да могат да се забавляват в морето. Тогава се налага някой да ги научи да плуват. Няма кой друг да е, освен Рири Адамов от "Роман без заглавие" на Димитър Димов.

Четвърто ревю: Димитър Димов - "Роман без заглавие"

Накратко: Ако не си запознат с творчеството на този автор, бих ти предложил да прочетеш първо романа "Тютюн", на мен лично той повече ми допада. Ако вече си го чел и ти е станал любим, мисля, че тази книга няма да оправдае очакванията ти.
(Това е кратко резюме за тези, които се колебаят дали да прочетат дадената книга, търсят мнения и знаци из интернет, но не се престрашават да прочетат цялото ревю, за да не развалят удоволствието си от четенето.)

Димитър Димов - "Роман без заглавие"
страници:180
цена:10 лева
издателство: CIELA, 2007















Здравейте, книжни плъхчета!
Как сте? Много се радвам, че ставате все повече и повече. Както повечето от вас знаят, вече блогът ми си има и официална страница във Facebook -> ЦЪК

Интересното при ревютата ми е, че за момента преобладаващия брой е на български автори. Което е странно предвид това, че чета главно чуждестранна литература. Но пък от друга страна не съжалявам, тъй като масово блогърите споделят впечатленията си от нови и актуални книги, нека все пак да има и за българското творчество.

Знаете ли онези книги, които ви ги препоръчва горещо приятел? Онези, за които сипе суперлативи и те убеждава да ги прочетеш? Е, тази е една от тях. Препоръчаха ми я, беше на първо място в класацията на мой приятел.

Накратко, главни герои в книгата са Рири Адамов, неговата годеница Мария, богаташите Адриана и Червенко. Рири Адамов е главният спасител на плажа, който следи внимателно да няма злополуки. През есента ще плава на търговски кораб, но лятото работи на плажа, за да събере пари за сватбата си с Мария. Годеницата му е паднал от небето ангел, едно много деликатно и възпитано момиче, което на обяд му носи лимонада и цигари, а през деня се грижи за дома на семейството ѝ. Димитър Димов не е представил нито мястото на действието, нито времето. От корицата до финала има хиляди неясни неща. Но то и самото заглавие си подсказва - "Роман без заглавие". Ако трябваше да бъде променяно, мисля, че също би приличало и "История без финал". В един от дните, при Адамов се качва богаташката Адриана, която го е виждала преди е била пленена от излъчването му. И тя, подобно на останалите жени, желае да си поговорят. По-малкият ѝ брат Червенко следва сестра си, за да я предпази от неудобни ситуации. Когато Адриана и Червенко стигат до Адамов, целият плаж е насочил погледите си към тях, защото очакват да скочат от третото ниво на моста. За да запази честта на сестра си, Червенко, въпреки че не е подготвен, скача в морето. Но тъй като позицията и дишането му са неправилни, той не успява да излезе на повърхността. Благодарение на бързата и професионална намеса на Адамов, Червенко е спасен. Продължението на историята представя срещата на  Адриана и баща ѝ при Адамов, за да му благодарят и промяната в отношенията между брата и сестрата. Финалът е за посещението на Мария и Адамов в дома на Адриана. И нищо повече.

Сега и моето мнение:

За книги с толкова малък обем, човек трудно може да бъде напълно разочарован. Големите разочарования идват от тези с много обем, защото все се надяваш да намериш нещо и за себе си, а не винаги се случва.
Книгата е в пъти по-слаба от "Тютюн". Има четири главни героя, но те не са онези силни персонажи, които харесвам. А аз определено харесвам книги със силни герои, герои, които минават човешкото, които превъзмогват обичайното и се издигат над него. В тази книга няма такъв герой. Може би идеята е била Адамов, с неговата сила и привлекателност, да бъде този образ, но поне за мен, е посредствен. Адриана също не е силната жена, която никой мъж не може да я спре. Напротив, изглежда хаотична в мислите и действията си. Червенко, който извършва героично действие заради сестра си, в очите на останалите е слабохарактерен. В "Роман без заглавие", поне за мен, няма силен герой, в който да се влюбиш и да го споменаваш.
Относно сюжета - аз съм от читателите, които са готови да приемат и сюжет, който се развива бавно, стига думите да са красиви. Тук си отбелязах малко цитати, които ще споделя с вас. А и неопределеността на действието не ми допада, обичам да знам кога и къде се развива историята.
Като закачка с книгата, и това четвърто ревю няма да има заглавие. То е "Ревю без заглавие".

Ето и мислите, които ме впечатлиха:

" - Ненапълно пиян, но оглупял и празен. И стъпките отекват глухо в нощта.... Тъй някак особено... пусто и безнадеждно. Случвало ли ви се е да усещате понякога това?"

" Но навикът е също един вид глупост, защото разумът не взема участие в него."

Дойде време да оценя и книгата "Роман без заглавие" на Димитър Димов. Мисля, че сами сте си направили извод до колко ми е допаднала. Тъй като още в началото ви посочих нейната роля на острова, ето и къде ще живее тя:

Настанявам Рири Адамов на поста на спасителите, където ще следи книгите да се забавляват и да бъде всичко наред.

Използвани източници:
Снимка корица - helikon.bg
Снимка книги - личен архив
Снимка спасителен пост - google.bg

Книжарници или Библиотеки?Или когато голямата битка за книги настъпи.

Книжарници или Библиотеки?Или когато голямата битка за книги настъпи.

Здравейте, книжки плъхчета! Как сте? За мнозина от вас вероятно е започнало училището, поради тази причина искам да ви пожелая да бъдете живи и здрави, да сте много щастливи и да се радвате на много успехи през новата учебна година! За останалите, които скоро или отдавна са завършили - спокойно, училището не свършва със завършването. Човек се учи цял живот и цял живот доказва това, което е научил. 

Новата тема, която искам да изкоментираме е Книжарници или Библиотеки. Интересува ме вие откъде най-често си взимате книгите?

Аз, да си призная, не си взимам книги от библиотеки. Опитвам се да разбера каква е причината и в какво се корени. Най-ранните ми спомени са, че в първи клас ми се наложи да отида да си взема "Трите прасенца" и тя липсваше. След това отидох за "Вълкът и седемте козлета" и също беше изчерпана. Вярно, живея в малък град, но това ме разочарова. Още повече и отношението на библиотекарката. От книгите и филмите сме свикнали да свързваме образа на библиотекарката с този на възрастна жена с очила, която обожава книгите и не желае да се разделя с тях, винаги предупреждава да ги пазят, за да не им се случи нещо. Е, да, но в моя случай по-скоро е било жена, която не е била в настроение и не ѝ се е занимавало да търси. Както и да, все пак по този начин се създаде любовта ми към книжарниците.

Има хора, които могат да обикалят с часове в магазини за дрехи. Други, които да сравняват компоненти на техника. Трети,  които да  отделят ден, за да пробват различни коли. Е, аз съм от четвърти вид, който обича да прекарва голямо време в книжарниците.

Обичам всякакви книжарници - малки, големи, антикварни. Важното е да има предлагане и да разглеждам. Харесва ми изборът, възможностите. Харесва ми да чета резюмета и да се вълнувам какво ще получа. Дали краткият текст не е един рекламен трик, една измислица? Дали пък не казва твърде малко за съдържанието? Ето такива неща ме вълнуват мен. И така мога да прекарам много време. В малка книжарница би било странно, но в големите не е чак толкова.  Но идва един друг проблем. Че в един момент искам да купя всички книги. Искам да ги събера всички и да си ги занеса в нас. Но нито физически, нито финансово не е възможно. Странна е ревността на четящия човек. Той иска да има повече хора като него, с които да си комуникира, но в същия момент иска да притежава всички книги на света.

Забравих да спомена и още нещо. Освен книжарниците, които споменах горе, набавям си книги също и от сайтовете за онлайн търговия, както и специализираните за книги. Обикновено го правя за книги, които са изчерпани от тираж и няма да бъдат преиздавани. Така се сдобих със  "Сто години самота" на великия Маркес! Наскоро пък имаше промоция на книгите на едно от българските издателства и поръчах доста книги. Чаках около 10 дни, признавам си, поизнервих се, но чакането си заслужаваше. Отчитам, че отрицателната страна на онлайн пазаруването е именно доставянето. Налага се да чакаш с дни. Докато в книжарниците го няма този момент. Избираш си книга, плащаш я, тръгваш си и тя вече е твоя. Можеш спокойно да се прибереш вкъщи и да си я четеш. Но пък при онлайн пазаруването лесното и практичното е, че виждаш дали е налично, или не. 

Това са книгите, с които се сдобих след онлайн пазаруването си. След време и на тях ще бъде направено ревю.

Идеята  на статията ми бе да представя битката между Книжарниците и Библиотеките. Осъзнавам обаче, че подобна битка не е възможно да съществува. Няма значение как се сдобиваш с книги - дали ги купуваш, от къде ги купуваш, дали ги взимаш от библиотека, дали ги четеш онлайн. Важното е да имаш желанието да четеш. 

А какво е вашето мнение по въпроса? Вие купувате ли книги, или взимате от библиотека? Има ли ли сте преживявания като моите с библиотекари, книжари? Очаквам отговорите ви и ви пожелавам красива и спокойна нощ! И най-вече книжна!