Девето ревю: Фредрик Бакман - "Баба праща поздрави и се извинява"

Девето ревю: Фредрик Бакман - "Баба праща поздрави и се извинява"

На Островът на книгите всички книги живеят заедно в мир и разбирателство. Но е нужна една по-специална връзка. Не е достатъчно да са  в приятелски отношения, необходимо е да се приемат за семейство. А най-добре ще им помогне за това "Баба праща поздрави и се извинява" на Фредрик Бакман.

Девето ревю: Фредрик Бакман - "Баба праща поздрави и се извинява"

Накратко: Да, заслужава си четенето. Предупреждавам, че е със страхотна идея, но като стил на писане не е литературен шедьовър. Ако искаш около Коледа да си починеш с книжка, определено тази би била добра възможност.
(Това е за тези, които се интересуват от книгата и историята, но се колебаят дали да я прочетат. Едновременно с това не искат и да разберат твърде много, за да не си развалят емоцията.)

"Баба праща поздрави и се извинява"

автор: Фредрик Бакман

издателство: CIELA

година: 2015

страници: 418

цена: 15 лева








Здравейте, книжни плъхчета!

Как сте? Четете ли книжки? Тези, които посещават страницата ми във Фейсбук, знаят, че последно време съм много ангажиран и оставям на заден план книжните си задължения. Но определено не съм ги забравил и не смятам да пропусна да се реванширам. Дори с нетърпение чакам тези дни, когато ще си седна удобно на топло и те си чета цял ден. Може би това ще се случи около празниците. Така още повече ще ги оценя. :) Книгата, която ще ви представя, я прочетох отдавна - преди повече от седмица, но не исках директно след прочита да пиша, исках малко да ми поулегне историята. След това пък нямах време. Но това няма значение, щом четете това, значи вече съм си изпълнил задачата.

Първо, по традиция ви представям кратка биография на автора. Днес обаче не мога да го направя, няма информация на български език за Бакман. Единственото, което се казва за него е, че е популярен шведски блогър и писател, авторът на "Човек на име Уве". От профила му в goodreads мога да ви информирам, че е роден в Стокхолм на 2-ри юни 1981 година.












За какво се разказва в "Баба праща поздрави и се извинява"?

Основните герои в книгата са Елса, която е почти на 8 и нейната баба, която е на седемдесет и седем. И до тук се приключва с нормалността. Нито Елса е типичният образ на почти 8-годишно дете, нито пък бабата. Те са пълни противоположност на образите, които най-често срещаме - смиреното дете и тихата, бавна и спокойна баба.
Бабата на Елса е най-добрата ѝ приятелка, тъй като в училище тя е тормозена и не може да намери приятели. За да помогне на Елса да преодолее подигравките, баба ѝ избира хиляди щури занимания, които често завършват с посещение в полицията. Това естествено, дразни майката на Елса, тоест дъщерята на баба ѝ. Но въпреки това интересните занимания не престават. Тук се включват замерване на полицаи с пръст, влизане късно вечерта в зоологическа градина, сушене на телефон в микровълнова/тостер, каране на старата кола на баба - Рено и още хиляди лудости.
Но както всички хубави неща в живота, и тази невероятна история има край. Бабата на Елса умира. Преди това обаче изпраща Елса на първите мисии да посети приятелите на баба от блока, в който живеят всички. Малкото момиче научава неща, които никога не е знаела за баба си, за обитателите, за живота им, за опасностите, които я грозят.
Действието се развива на две места - в Швеция и в царството-на-почти-будните. Второто е място създадено от бабата на Елса, където двете живеят безкрайно щастливо.


А ето и с какви впечатления съм от книгата:

Първо, книгата се чете страшно бързо. Прочетох я за около четири дни. Вярно, тя не е много обемна, едва 400 страници е, но шрифта е едър и  страничките си минават неусетно. Стилът на писане на Бакман, поне за мен, може да се определи като нормален език за комуникация. Той е този, който срещаш всеки ден в интернет, който можеш да чуеш сред приятели. Определено не може да претендира ни най-малко за силна литература. Това не е шедовър, който ще остане във времето и ще се помни с векове. То едва ли това е било и основната идея на автора, но това е отделна тема.

Издразни ме честата употреба на думи като "идиот", "идиотски", "глупаво", "глупав" и т.н, тоест думи които са меко казани неблагозвучни, а и някак развалят красотата на езика. Разбирам, че тук целта е била да се търси най-близка връзка с действителността, но все пак... Тази книга в началото си мислех, че би била идеална да се предостави на децата в тинейджърските им години. Сега не съм толкова сигурен. Да, те са много по-наясно с този език, използват го, но не ми се иска да им се показва, че този език вече се използва в книгите.

Следващото, което не ми допадна е голямата реклама, която се прави на марки и продукти - айфон, айпад, рено, киа, ауди, фанта и т.н и т.н. Е стига де! Много е неприятно. Има едни моменти, в които се твърди, че едва ли не, ако нямаш някое ай-, тогава си задръстен. Страхотно внушение, просто идеално! Та и това ми уби леко удоволствието от четенето. Все съм чел книги, ама такова продуктово позициониране рядко съм срещал, признавам си.

Какво ми хареса? Ами хареса ми мнооого идеята. Обожавам историите за връзките между хората. Обожавам да се пише за връзката с възрастните хора, с нашите родители, с нашите корени.

Историята, предадена по-горе като резюме, се отличава мнооого от това, което ще почувствате при четенето. Няма как да не докосне сърцето ви, ако е имало или все още имате баба, която е давала/дава всичко за вас. Аз съм от тези късметлии, които си имам баба и докато четох книгата си мислех за нея. Осъзнах колко голяма е ролята на бабата и как тя пренебрегва себе си, за да даде всичко на внука. И моята баба, като бабата на Елса би искала да я взема на война, убеден съм. И моята е правила всичко, за да ме накара да забравя проблемите си. Мисля, че да имаш такава баба, дядо, вуйчо, чичо, леля, майка, баща или какъвто и да е роднина, е най-голямото богатство, за което може да си мечтае човек. Реално погледнато, кое струва повече от това? Най-важни на този свят са хората и това трябва да го осъзнаем рано, а не когато стане прекалено късно и ги загубим.

Царството-на-почти-будните ме плени. То е символ на другия свят, който ти създават близките хора, за да се справиш проблемите. Когато не си достатъчно силен, може спокойно да отидеш там и да се върнеш, когато се почувстваш готов. Бабата на Елса е много креативна, защото е създала един магически свят. Докато четох и аз поживях в него. Честно казано, много ми се иска той да е реален и по-често да го посещавам.

Тази книга смятам, че би била отлична причина и основание да изразите чувствата и мислите си към близките. Изпитвали ли сте истински чувства, няма как да не си помислите за този човек. Ето в това е магията ѝ, че ще те накара да мислиш и да чувстваш. А това е много ценно.

Сюжетът ми хареса, с изключение на някои неща, които споделих вече по-горе. Мисиите, които изпълнява Елса са много показателни и за нас като хора и за това какво знаем за света. Едва ли има някой на този свят, който е преживял, знае и може всичко. Не вярвам и някой да знае и най-малките подробности за човека до себе си. Винаги има какво да научиш. И по-добре, защото в противен случай бихме си станали скучни. Но тук има и още нещо - не трябва да съдим хората, преди да влезем в обувките им и да извървим пътя им. А как това се изразява в книгата, ще разберете, ако я прочетете.

Любими цитати: /не са много, но ето все пак някои/

"Страховете са като цигарите, казваше баба: не е трудно да спреш проклетниците, трудно е да не ги почнеш пак."

"Най-голямата сила на смъртта не е, че кара хората да умират, а това, че кара другите, които остават след тях, да поискат да умрат."

И дойде време за оценката. Ще бъда напълно обективен. Идеята е великолепна, заради това заслужава голяма къща. Но пък не ми харесаха някои изрази, продуктовото позициониране. Поради това, ще настаня Елса и баба ѝ в блок:

Надявам се на Елса, на баба ѝ, на Брит-Мари, чудовището, приятелят и останалите да им харесва!

Използвани източници: helikon.bg - снимка на корица

Осмо ревю: Харпър Ли - "И страж да бди на пост"

Осмо ревю: Харпър Ли - "И страж да бди на пост"

На Островът днес е тихо и спокойно. Слънцето огрява с лъчите си цялата територия. Книгите са щастливи и доволни. Но предусещат, че днес ще се случи нещо ново, нещо вълнуващо. Очакват нов обитател. А той е именно "И страж да бди на пост" на Харпър Ли.

Осмо ревю: Харпър Ли - "И страж да бди на пост"

Накратко: Много ми е трудно да кажа накратко дали трябва да се чете, или не. Ако сте големи привърженици на "Да убиеш присмехулник", тази няма да ви впечатли толкова. Ясно ми е, че в момента ще е голяма лудница около тази книга, но ви съветвам да не я почвате с големи очаквания. Аз бях с очаквания, но не ми се оправдаха.
(Това е за тези, които се колебаят дали да прочетат, или не книгата и търсят отговор в ревюто. В същия момент не желаят да прочетат нещо важно, което би убило интереса им по време на четене.)

 
"И страж да бди на пост"

автор: Харпър Ли

издателство: БАРД, 2015

страници: 272

цена: 18 лева 

корици: меки





Здравейте, книжни плъхчета, как сте?

Радвам се, че успях да изпълня обещанието си, а именно - да пиша по повече от 1 ревю на месец. Този месец за момента се отчитам с второ, надявам се да има поне още 1.
Днес ще представя ревю на една книга, която излезе на българския пазар буквално преди часове. Става въпрос за дългоочакваната "И страж да бди на пост" на Харпър Ли. Като за начало, нека да започна с малко информация за автора:

Харпър Ли е родена и израства в Монровил, по време на Голямата депресия. Сред предците ѝ е генерал Робърт Лий, победеният командир на армията на Юга в американската Гражданска война. Като дете е близка приятелка със съученика си и съсед Труман Капоти. Още от 7-годишна възраст Ли се опитва да пише.

След като завършва държавното училище в Алабама, Харпър Ли тръгва по стъпките на баща си, местен адвокат, и се записва да учи право. Напуска юридическия факултет на 29 г. и отива в Ню Йорк, за да започне писателска кариера.

В Ню Йорк се издържа като чиновничка в самолетна компания. Ли пише няколко разказа преди да се захване с „Да убиеш присмехулник“. Тя преработва повече от две години романа, въпреки че е одобрен от един издател. На 34 г. Ли публикува романа. Издателството не възлага много надежди на книгата, но творбата веднага постига невероятен успех. През 1961 г. писателката е удостоена с наградата Пулицър В следващата година по книгата ѝ е направен едноименен филм, с участието на Грегъри Пек.

На 5 ноември 2007 г. Харпър Ли е наградена с „Президентски медал на свободата“ за приноса си към литературата.

За какво се разказва в книгата?

"И страж да бди на пост" е първоначалната версия на "Да убиеш присмехулник". С нея Харпър Ли отива при редактор и там забелязват нейния талант. Нужни са две години с постоянни редакции, за да се извърши тази метаморфоза.

Разказаната история, чисто времево, може да се разглежда като продължение на "Да убиеш присмехулник", тъй като малката Скаут вече е 26-годишна жена, а баща ѝ Атикус е на седемдесет и две години.

Книгата започва с пътуването на Джин-Луиза(Скаут) от Ню Йорк до Мейкоб, Алабама. На гарата не я посреща Атикус, а приятелят ѝ Ханк/Хенри. Между тях има отношения, които се разглеждат в сюжета.

Джин-Луиза е заминала от Мейкоб след смъртта на брат си Джем. Тя не се чувства част от малкото градче. Атикус я е разбрал и за да бъде щастлива, я е пуснал да отиде там, където може да се почувства на място.

Въпреки че не е живяла с тях, те все пак са си кореспондирали. Джин-Луиза остава изненадана от всички промени, които са настъпили - живеят в нова къща, на мястото на старата има заведение за сладолед, леля ѝ Александра живее заедно с баща ѝ. Но най-сюрпризиращото е коренната промяна, която намира в своя баща - Атикус. И тук не става въпрос за болестта му, нито за старостта му, а за нещо много по-дълбоко и важно - промяната във възгледите му. Атикус е променил обкръжението си, общува с хора, с които преди не би, гледа на делата си по различен начин.

Това обърква Джин-Луиза и тя се впуска в битка с разгадаването на тези мистерии. Как се справя с това и до какви изводи стига, ще разберете, ако прочетете книгата.

Какво разбрах аз и с какви впечатления останах?

Има много какво да разкажа за „И страж да бди на пост”. Може би ще започна от далече и ще спомена вълнението си от факта, че ще излезе втора книга на Харпър Ли. „Да убиеш присмехулник” я прочетох преди около година и ми допадна много.  Лесна за четене книга, с увлекателен сюжет. Най-много ми хареса, че е свързана с моята страст – правото. Любимо ми е  онова посвещение в началото, че всички адвокати също някога са били деца.

Препоръчвал съм я многократно на мои познати като книга, която е еднакво разтоварваща и еднакво ангажираща. Ако се замисли човек, темата, която разглежда е дори и в момента актуална, въпреки че книгата е публикувана през 1960 година. Да, може би не в същите мащаби, но все пак расизмът никога няма да се изкорени. Това, което я кара да не те натоварва е стилът на писане и воденето на сюжета. Думите на невръстната Скаут са по детски мъдри и поучителни.

И след „Да убиеш присмехулник” очаквах много. Вълнувах се много. За пръв път чакам да излезе някоя книга. Повечето автори, които чета са класици и те вече не са измежду живите, книгите им са на пазара и не е възможно да издадат нещо ново. А Харпър Ли има само 1 книга и възможността да прочета още една, силно ме зарадва. Уви, не е хубаво човек да има големи очаквания за нещата, защото така разочарованието е много по-голямо.

Тоест, моите очаквания към „И страж да бди на пост” не бяха оправдани.

Първо, искам да изкажа съмнението си, че това въобще не е първоначалната версия на книгата. Не искам да търся никаква конспирация, просто аз останах с такова впечатление. „И страж да бди на пост” е пълна противоположност на „Да убиеш присмехулник” като идея. И идеята, която иска да внуши, настроението, отношението, всичко, ми изглежда крайно политическо нагласено. Не обичам, когато литература и политика се сливат в едно. Чудя се след колко ли време и тази книга ще бъде редактирана? След колко ли време ще се премахнат думите „негър”, „чернокож” и т.н? Защото в момента се съдържат. Думите, термините, те ме карат да си мисля, че нещо не е наред. Как е възможно да се редактира Агата Кристи, Астрид Линдгрен, а в същия момент в новоиздадена книга да се разрешат?

Ако не разсъждава толкова много човек, и приеме на сляпо, че това е писано от Харпър Ли, е, тогава поздравления и преклонения заслужават редакторите. Ако има редактор, който от „И страж да бди на пост” може да направи „Да убиеш присмехулник”, то тогава той е истински професионалист, магьосник и писател. Това ме препраща и към ранния Оруел и неговата „Още въздух”. В нея са само отбелязани основните му идеи, основните му борби, отправните му точки. Но те не са толкова разгърнати и впечатляващи, както в „1984” и „Фермата на животните”. Ето това отново ме накара да разсъждавам. Първото произведение, което пише един автор трябва ли да се критикува? То не е ли само за негово самочувствие, да се отпусне и да започне да твори нови и нови неща? Не е ли, за да натрупа рутина и да се разгърне? И имам ли аз право да критикувам Харпър Ли, защото „И страж да бди на пост” е книга, която може да напише всеки посредствен автор? Или съм толкова критичен, защото първата книга ми е харесала много?

Втората критика, която имам е към издателството. И аз съм човек, който обича всичко да му е организирано и подредено, но трябва ли между всички части да има по 2-3 празни страници? Необходимо ли е? Защо книгата трябва да изглежда по-обемна, когато тя не е? Тя се води 272 страници, но реално историята обхваща не повече от 240.

Относно самият начин на разказване, героите, както и сюжета:

Първо, не ми допадна начинът на водене на повествованието. Непрекъснатата промяна от 1 лице, единствено число към неутралния разказвач. Това особено се набива в очи в моментите, в които  Джин-Луиза яде сладолед. Първо е аз, после е тя, и изведнъж си загубил нишката.

Също така, обичам когато авторът прави ретроспекция, за да ни запознае с важни факти от миналото, но обичам, когато те са отчетливо отделени – дали с глави, части или друго. Тук често се случваше в една глава да се говори за миналото, а след това да се върне с диалог в настоящето и накрая да се представят мислите, които е имала Джин-Луиза някога.

Когато говорим за героите, повечето или поне основните, са познати от „Да убиеш присмехулник”. Този път обаче не са онези симпатични персонажи, които знаем.

Скаут не е любопитната сладка мъжкарана, която  се вълнува от съседа си, не участва в хиляди мисии. В момента тя е бунтуваща се жена. Но сякаш и тя не знае срещу какво се бунтува. Дори като се замисля, не знам дали действията ѝ могат да се определят като бунт, или като хленчене. Докато четях се сетих и за главния герой в „Спасителят в ръжта”. Него също го определят като символ на бунта, но по мое мнение той е нищо друго от един хленчещ тинейджър. Но нека не засягам други произведения. В случая Скаут /Джин-Луиза  иска да има позиция за нещата, но не е сигурна дали е правилно да я има, дразни се защо другите я нямат. Дори моето мнение за нея е, че не е чак толкова широко скроена, както се опитва да изглежда. Тя даже не е никак отворена за чуждата позиция, затворена е в себе си и през крепостните страни не пропуска никого. В   azcheta.com много често задават въпроса дали е възможно да прочетеш книга, въпреки че героите те дразнят. Според мен при литературните герои има два вида дразнене. Едното е провокиране, другото е несъгласие и неприемане. Уви, Скаут за мен е от вторите. Въпреки това, аз ще си я запомня с образа  ѝ от детството.

Атикус е загубил ореола си, който Скаут му бе дала в „Да убиеш присмехулник”.  В „И страж да бди на пост” той е в нова среда, изповядва други интереси, бори се за други каузи. Не участва в такива тежки и трудни процеси, не се бори за предишната истина.  Но въпреки това, той си остава най-симпатичният за мен персонаж и в двете книги. От една страна, че е адвокат и толкова дебелокож, а от друга, че толкова лесно преживява нещата. Впечатлява и с  трезвата оценка и за разбирането на отношението на Джин-Луиза към него и околните.

Относно самия сюжет - жалко, че не е при мен "Да убиеш присмехулник". Имам чувството, че има несъответствие в историите. Не си спомням точно как завършваше процеса в "Да убиеш присмехулник". Имам бегли спомени, че Атикус губеше делото и мъжът отиваше в затвора. В "И страж да бди на пост", ако се визира същата история, мъжът получава оправдателна присъда.

Творбата обаче си има и хубави страни, нека не оставате с впечатление, че нищо не ми е допаднало, след като изкритикувах и причината за писане, и стилът, и героите. :D Хубавото е това, че книжката е малка, отне ми не повече от 6-7 часа, за да я прочета. Не е имало момент, в който да ми е доскучала. По-скоро се дразних на героите и  другото, което вече споменах – дали тази книга не се пуска в този момент с някаква конкретна политическа цел.

Искам да посоча и още нещо хубаво - че  едва сега разбирам смисъла на корицата. На нея се вижда влак и в началото може да си помислиш, че става въпрос за самото пътуване от Ню Йорк до Мейкоб. Ако прочетеш книгата и след това започнеш да разсъждаваш, ще откриеш, че въпреки че героите стоят в 1 град, те постоянно пътуват. Особено Джин-Луиза. Това е пътуването ѝ към самата себе си, към опознаването си. Определено тук съм впечатлен. 

Ще си позволя да дам един съвет на тези, които ще я прочетат. Просто… недейте да я сравнявате с „Да убиеш присмехулник”. Недейте да имате очаквания, недейте да се впрягате излишно във фактите. Четете я като самостоятелна книга, а не като предшестваща или следваща друга. Така ще я оцените много повече.

Време е и да ви посоча любимите си цитати от книгата:

“Като студент братовчедът Джошуа учел и разсъждавал твърде усърдно; всъщност с четене се докарал дотам, че изгубил представа в кой свят живее. Носел допотопен тренчкот и кавалерийски ботуши с шпори, изработени от местния ковач по негов собствен проект.”



„Джин-Луиза поклати глава. Вече беше достатъчно порасла, за да не протестира срещу неправдите на живота, но все още твърде млада, за да приеме болестта на баща си без опит за борба.”

"Плахо докосна вчерашния ден и се отдръпна. Не бива да мисля за него сега, преди да се е отдалечил. Странно, помисли си, трябва да е като телесната болка. Казват, че когато стане непоносимо, тялото се отбранява само - припадаш и вече не чувстваш нищо, Господ никога не ти праща повече, отколкото можеш да издържиш..."

"Ако някой ви каже: "Това е истината" и му повярвате, а после откриете, че казаното не е истина, той ви разочарова и вие внимавате повече да не се хванете на въдицата.
Но когато един човек е живял за истината, а вие сте вярвали в онова, за което живеете - когато такъв човек ви разочарова, той ви отнема всичко."

И дойде времето за оценка:

Мисля, че от ревюто разбрахте, че тази книга няма как да влезе в моя топ 20 и да се настани в Двореца. За нея съм отредил:

И за изготвянето на това ревю използвах източници от:

helikon.bg - за кориците
биография на Харпър Ли - Уикипедия
снимка на Харпър Ли - novinar.bg
изображение цитат - alfars.net
снимка на къща - www.cinemablend.com

Седмо ревю: Маргарет Мацантини - "Да дойдеш на света"

Седмо ревю: Маргарет Мацантини - "Да дойдеш на света"

Книжките на Островът на книгите са добри, гостоприемни и приятни. Те не желаят нищо лошо на никого. Но все пак, трябва да умеят да се защитават. Трябва да са подготвени, ако пристигнат техни врагове. Поради тази причина, на Островът пристига "Да дойдеш на света" на Маргарет Мацантини.

Седмо ревю: Маргарет Мацантини - "Да дойдеш на света"

Накратко: Абсолютно си заслужава да я прочетеш! Но и се приготви, защото не е лека книга, историята е тежка и може лесно да те разстрои.
(Това е за тези, които се колебаят дали да си вземат книгата, или не, но в същия момент се страхуват да не би и да научат прекалено много от ревюто и да им стане безинтересно!)

"Да дойдеш на света" - Маргарет Мацантини

издателство: Colibri

страници: 538

цена: 16 лева












     Здравейте, книжни плъхчета! 
Как сте? Искам да ви се извиня, че не съм публикувал от близо месец и за октомври съм се отчел само с една книга. Наистина имам много други ангажименти и ми е трудно да се справя с всичко. Радвам се поне, че успявам да споделям в страницата си във Facebook.  Там е далеч по-лесно да комуникираме.
Тези от вас, които са харесали страницата на Островът на книгите, вероятно знаят колко дълго време ми отне , за да прочета тази книга. Може би около месец. Да, имаше едни, в които не успявах да прочета повече от 2-3 страници, а последният буквално погълнах 250. Тази книга е на второ място по най-дълго четената от мен, след "Въведение в психоанализата" на Фройд, която ми отне над месец и половина.
Но въпреки дългият период, в никакъв случай не съжалявам, че съм я прочел. Впечатленията си от книгата ще ви разкажа малко по-надолу. Сега, по традиция, започвам с информация за автора:

Маргарет Мацантини е родена в Дъблин. Живее в Рим със съпруга си Серджо Кастелито и четирите им деца. Завършила е Академията за драматично изкуство в Рим и е изиграла множество роли в театъра, киното и телевизията. Но истинската й страст е писането. Печели популярност още с първите си книги „Корито от цинк“ (1994) и „Манола“ (1999). Следва романът „Чуй ме“ (2001), преведен на над 30 езика, увенчан с престижните отличия „Стрега“, „Гринцане Кавур“, „Рапало Каридже“, приза на град Бари и европейската награда „Цептер“. По него Серджо Кастелито заснема филм с Пенелопе Крус в главната роля. През 2008 г. излиза световният бестселър „Да дойдеш на света“, удостоен с „Кампиело“ и екранизиран от съпруга й отново с участието на Пенелопе Крус.

През 2011 г. Маргарет Мацантини поднася поредното доказателство за таланта си да създава бестселъри. Романът „Никой не се спасява сам“ се продава в огромни тиражи, получава авторитетното отличие „Флаяно“ и е преведен на десетки езици. Серджо Кастелито го претворява на големия екран с участието на Рикардо Скамарчо и Жасмин Тринка.

Литературният триумф на италианската писателка не секва. Романът й „Утринно море“ (2011) е носител на наградите „Павезе“ и „Матеоти“. Най-новата й творба, „Блясък“, е публикувана през 2013 г.

Резюме на историята:

Главни герои в историята са Джема, Диего (съпругът ѝ), Пиетро (синът им) и Гойко (приятел от Сараево). Повествованието се води от името на главната героиня - Джема. Тя е италианска гражданка, която се занимава първоначално с литература. Заради едно свое изследване на босненски автор, тя посещава Сараево, където се запознава с Гойко - един изключително колоритен образ, който също прави опити да пробие в поезията. По време на обиколките и опитите да изпълни проекта си, тя се запознава и с Диего. Той е с няколко години по-малък от нея, от Генуа е, фотограф и е много слаб, прилича на дете. Двамата се харесват, дори преспиват заедно в къщата на Гойко, въпреки че Джема има годеник.

И тъй като за истинската любов няма граници, Джема се разделя със съпруга си, за да постави началото на отношенията си с Диего. Тяхната връзка не е от онези стерилни и рамкирани отношения. Тяхната е истинска - със скандали, с раздели,  с несъгласия, но и с много и истинска любов. Джема и Диего са страшно нестандартни и ако трябва да ги оцениш чрез обществените критерии, те определено не биха се нарекли здраво семейство. Но старите разбирания са демоде, те живеят и се радват на живота си.

Естественото продължение на любовта им е дете. Но тук героите не успяват от първия опит. Именно този семеен проблем ги довежда до Сараево отново - мястото, където е започнала любовта им. И ако тогава Сараево е било началото, сега може да се превърне в край. Защото точно тогава избухва босненският конфликт, продължаващ над 44 месеца. Могат ли войната и любовта да съществуват едновременно? Не се ли изключват? Ако е така, кое е по-силното? Ако прочетете книгата, то определено ще разберете.

Какво аз разбрах и с какви впечатления съм?

Така, ще започна с критиките, защото имам съмнения, че мога да ги забравя заради хилядите хвалебствия, които имам да кажа. Първите 60 страници от книгата определено не са интересни. Трудно е да те грабне. Изисква се упорство, твърдост и желание, за да продължиш. Радвам се, че ги имах, защото последните 470 пък са уникални.

Втората ми критика е, че много често се сменя времето в книгата. Веднъж е сега, след това е преди 15 години, след това в близкото минало. И няма някакво отграничаване със звездички, точки и т.н. Единствено има по-големи интервали, но не е достатъчно ясно.

И наред са суперлативите:

УНИКАЛНА КНИГА!!!! Просто не е реално. Едва повярвах, че все още жив писател, съвременен писател е написал нещо толкова силно и неподправено. Това е една истинска история. Това е нещо, което всеки от нас би могъл да преживее и да изпита по този начин. Историята не е от напудрените с буржоазно общество и изискани маниери, а напротив - с хора от народа.

Джема и Диего, въпреки тяхната нетипичност, лесно биха могли да са погълнат себе си някои от чертите на младите хора. Диего е нестандартен, обича изкуството, обича децата, вижда красивата страна на нещата. Джема пък е раздразнителна към света, не приема закостенялото мислене, не вярва в някакви недостижими идеали. И това е, те имат характери, типични за нормалните хора. Те се отличават от тълпата, когато са заедно. Тогава стават единствени.

Какво толкова ме впечатли? Ами най-вече болката, която ти предава историята. Ти преживяваш с Джема и Диего събитията. Ти слушаш за детеродните им проблеми, чакаш с тях видеозонът да покаже дали има пулс бебето, а след това се спасяваш от снарядите и снайперистите. Заедно с тях се бориш да оцелееш.

В момента живеем в сравнително спокойно време, въпреки че във всеки момент не е изключено да се породи някакъв конфликт. Аз не съм преживявал война, не съм виждал разрухата, не съм градил от нулата, но сега го преживях и го изпитах. Изпитах и онзи страх на хората, че може би всичко е измама. Че войната веднъж започнала, никога не приключва. Изпитах и онова отвращение, че страдат незаслужилите, а заслужилите да умрат трупат почести и слава. Изпитах и онзи гняв, че съм безсилен пред системата.

Силна е! Тази книга освен, че е истинска е и силна. Тя ти представя положението от твоята гледна точка - на обикновения човек. Има сигурно стотици книги за действията на командири, генерали и т.н във войните. Някои ще ги възвеличаят излишно, други няма въобще да признаят успеха им. Тази книга възвеличава само ЧОВЕКЪТ и НЕГОВИЯТ ДУХ. Несломимият човешки дух, който въпреки всичко, не се предава. Защото той се чувства длъжен да се защитава, да защитава семейството си, да защитава приятелите си.

Предупреждавам ви, че има много тежки картини. Те оставиха отпечатък завинаги в моето съзнание, но честно казано - не съжалявам. Винаги ще имам едно на ум какво мога да очаквам.

И ето малка част от любимите ми цитати:

"Надеждата принадлежи на децата. Ние, възрастните, вече сме се надявали и почти винаги сме били губещите."
"- Оказа се по-лесно да бягаш под бомбите, отколкото след това да вървиш върху развалините."
"Колкото до мен, аз съм като повечето хора, вярвам в Бог от време на време, когато се боя от нещо."
" - Как успяваш да си винаги толкова щастлив?- Много просто, гади ми се от тъгата."
"... И бях разбрала, че епицентърът на експлозията е терзание, зараждащо се дълбоко в нас и постепенно разяждащо ни. И че оттам тръгват пукнатините, като по счупено стъкло, задържащо се в рамката. Не остаряваме ден подир ден, а внезапно, в гърлото застава горчива буца. Разкривена мълния, която ни поразява и обгаря... разпръсква горчилото по лицата ни."
" - Вярно е, аз съм глупак! Поетите са глупави, като мухи срещу стъкло. Блъскат глави в невидимото, за да си извоюват късче небе!"
" Риби - помислих си, - ние не сме нищо друго освен риби... хриле, които се разпускат и се свиват.... а после долита чайка, която ги сграбчва от високото и докато ни разкъсва, ние летим, може би това е любовта."
" Двойка младежи, скочили от надлез. Прочетох го във вестника. Собственикът на една от онези каравани, които продават сандвичи, ги видял последен. Били спокойни, даже весели. Хапнали хляб и резени печено свинско и пили бира. Имало облаци по небето, струпвали се отвъд планините. Човекът ги предупредил, че следобеда ще вали, а онези двамата се усмихнали, гледайки небето, дъжда, който никога нямало да ги застигне.Може би това е любовта, достигнала своя връх. Опиянена като алпинист, който се е катерил и е стигнал, а по-нависоко от това не може да се отиде, защото нататък е небето. Така, че гледаме разредения пейзаж през прозореца, света, от който сме тръгнали, за да започнем изкачването, сега той изглежда толкова отдалечен.... Ние сме сами и нависоко, на покорения от нас връх."
"Такава е войната. Всичко да бъде превърнато в своето отрицание, обществен клозет и манастир в един и същ куп развалини, мъртвият човек, проснат до мъртвата котка."

И това са ми цитатите едва от първите 210 страници. Представете си колко още имам... Но няма да ви издавам какво се случва. Трябва да прочетете сами.

Време е за оценки. И този път ще бъда щедър. Споменах, че имам забележки, но пък какво са на фона на останалите похвали? Тази книга се нарежда без никакво съмнение в топ 20 на моите любими книги, а в края на годината, в класирането, което ще направя, очаквам да е поне в челната 5-ца за 2015 година. Имам нужда да я преосмисля, да си чета цитатите. Не е изключено и лидер да бъде. И "Да дойдеш на света" ще обитава уютния и красив дворец на Островът на книгите!

Използвани източници: colibri.bg

Шесто ревю: Никос Казандзакис - "Алексис Зорбас"

Шесто ревю: Никос Казандзакис - "Алексис Зорбас"

Жителите на Островът на книгите са нови. Тепърва те трябва да изградят много неща, да създадат условия за живот. За да внесе рутината, опита, на Островът пристига Алексис Зорбас, който със сигурност ще промени ситуацията към много по-добра!

Шесто ревю: Никос Казандзакис - "Алексис Зорбас"

Накратко: Да, заслужава си да я прочетеш!
(Това е за тези, които се колебаят дали да си вземат книгата, или не, но в същия момент се страхуват да не би и да научат прекалено много от ревюто и да им стане безинтересно!)

автор: Никос Казандзакис
заглавие: "Алексис Зорбас"
издателство: enthusiast
страници: 376
цена: 17 лева













Здравейте, книжни плъхчета!

Как сте в студената събота? Натоварени с много и различни задължения, или успявате да си отпочинете с интересна книга? Надявам се да е второто. Всеки има нужда да отдъхне с интересна история. Особено в почивните дни.
Много съм щастлив от решението си да направя страницата Островът на книгите във Facebook, защото така ми се отдаде възможността да си дискутираме книжни теми заедно!
Навярно тези, които следят публикациите ми, знаят, че след последното ревю имах малко книжни проблеми. Не успявах да намеря книгата, която да ме завладее, да ме накара да не искам да спра да я чета. Доверих се и на любим автор като Маркес, и на непознат като Нушич, но просто нещата не се получаваха.
И така стигнах до "Алексис Зорбас". Това е книга, която ми бе препоръчвана горещо от книжари, от мои приятели. Но аз съм на моменти. В един момент съм се доверявал на чуждото мнение, в друг вярвам само на собствената си преценка. И е имало и от двете - и ми е харесвала книга, и ме е изнервяла. Мненията за тази може би ме хванаха в неправилния момент. Реших, че ще я оставя за по-нататък. Но въпреки вярвам, че във всеки един книжен плъх, след като прочете нещо хубаво за дадена книга, се поражда желанието да я има. Е, аз не съм изключение от правилото и в един момент просто не издържах и си я взех.

Като за начало, ще ви запозная  с Никос Казандзакис:

Никос Казандзакис (на гръцки: Νίκος Καζαντζάκης) е гръцки писател, поет, драматург и мислител.

Приеман за най-важния гръцки писател и философ на 20 век, той получава световна известност след филмирането на романа му „Алексис Зорбас“ под името „Зорба гъркът“ през 1964 г. с Антъни Куин в главната роля.

Никос Казандзакис е роден на 18 февруари 1883 г. в Ираклион, Крит, днешна Гърция, тогава в Османската империя.

Той е сред най-талантливите гръцки писатели. Автор е на есета, новели, поеми, трагедии, пътеводители и преводи на класически произведения като „Божествена комедия“ на Данте и „Фауст“ на Гьоте. Както своя герой Одисей (от епическата поема „Одисея“, съдържаща 33,333 стиха и публикувана през 1938 г.), Казандзакис прекарва по-голямата част от артистичния си живот извън Гърция — изключение правят годините на Втората световна война. Някои от произведенията му са свързани с историята и културата на неговата родина и с мистичната връзка между Бога и човека. През 1957 г. Казандзакис не спечелва Нобелова награда заради един единствен глас — печели я френският писател Албер Камю.

На гроба на писателя стои голям дървен кръст със следната епитафия: „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Аз съм свободен.“

А ето и накратко сюжета на творбата:

Главните герои са двама - Алексис Зорбас и началството. Тяхното запознаване става непосредствено преди заминаването на началството на остров Крит, където той ще възстановява стара мина за лингнитни въглища. Въпреки неочакваната среща и липсата на информация един за друг, началството се съгласява да вземе Алексис Зорбас със себе си, защото "той готви най-вкусната чорба, след която и майките оставят децата си гладни".
Следват хиляди приключения, това е произведение с много действия, с много динамика. Няма момент от книгата, в който героите да са статични, да са замръзнали на едно място. Пристигайки на остров Крит, те се запознават с местните хора там. Алексис Зорбас по начало е впечатлен по вдовиците и не изневерява на себе си, запознавайки се с мадам Ортанс.
Но ако си мислите, че това е роман, посветен за трудностите в работата -грешите! Да, и тя съществува, но главният акцент е върху приятелството между началството и Алексис Зорбас, за уроците, които си предават един на друг. Може би и работата, и посещението в манастира, и всички общи преживявания, и парадоксално, но и различният поглед към света, ги правят толкова близки.


Какво разбрах аз от "Алексис Зорбас" и хареса ли ми?

Ще се застраховам като ви кажа, че каквото и да напиша за тази книга, то ще бъде малко. Тя не е от тези книжки, които се смилат бързо и забравяш още по-бързо. Тя е по-различна, по-силна, на моменти философска и имам чувството, че тази книга се разбира с годините, че тя е нещо като "Малкият принц", но за по-големи.
Обожавам книги, в които главните герои са силни характери. А в тази има са двама - Алексис Зорбас и началството. Но дори и второстепенните като мадам Ортанс са симпатични по свой си начин.
"Алексис Зорбас" е книга, която ме прекара през множество и различни състояния. Първо ми хареса, после се влюбих в нея, после се изнервих (не защото не ми допадна, а защото не исках някои неща да се развиват по този начин), след това се успокоих и накрая вече бях трогнат. Очевидно ме накара и да се радвам, и да страдам, но си заслужаваше. Една книга трябва да бъде силна, да те кара да изпитваш емоции, да ти задава въпроси, ти да задаваш въпроси. Ако си безмълвен свидетел, ако си прост наблюдател, тогава авторът или не си е свършил работата, или  просто времето за четене на книгата не е настъпило. Пригответе се! Ако случайно сте се скатавали, пазили сте се да не размишлявате по екзистенциалните въпроси, то сега ще се наложи да го направите. Текстът няма как да се прочете, без да те накара да спреш и да си дадеш пример от живота си, от чуждите преживявания. 

Както ви казах, преди да почна да я чета, бях научил мненията на много хора за нея. И не знам, имах огромни очаквания. Очаквах, че ще я чета с месеци, че всичко ще е много философски написано. Но... не се случи това. Определено стилът на писане на Казандзакис ме изненада. Няма по-голям гений от този, който предава мъдри мисли и послания чрез хумористични и забавни разговори. Всеки философ може да напише нещо велико и трудно, но само най-добрите го пишат по такъв начин, че хем да достига до хората, хем да е поучително.

Въпреки че се определям като книжен плъх, точно като началството, любимецът от книгата ми е несъмнено Алексис Зорбас. Той е вече възрастен - не си знае точните години, но около 60-70, той е преживял много неща. Участвал е във войни, губил е деца, женил се е многократно. Видял е и хубавата, и лошата страна на нещата. Той е твърдо против книгите, защото според него те не дават нищо на човека. Кой четящ човек може да обясни какво е БОГ? Кой е Бог? Защо той позволява на хората да правят злини? И това е така. Знаем толкова малко за света, вярваме лесно на всичко, което чуем и прочетем.

Вероятно всеки един книголюбител би влязъл в спор с него за значението на книгите. Но авторът е успял да го направи симпатичен, приятен, дори забавен. Да, в отношението си към жените е особен. Вероятно за женската част ще се стори циничен.

Винаги са ми допадали книгите, в които героите са възрастни. Защото те вече са грешили хиляди пъти. Патили са много от живота и вече шестото им чувство е изострено. Да, голямата цифра на годините не винаги е гаранция за мъдрост, но в случая при Зорбас е! Човек, който е изживявал и падения, и възходи, и радост, и нещастие, и е имал, и е нямал. Това се казва да живееш, да изпитваш емоция, да  чувстваш. Той е човек, който е разбрал, че животът трябва да се живее миг за миг, защото не знаеш кога и какво ще се случи. И вярва, че човек трупа много повече опит, когато живее, вместо когато чете!

И обратно на неговата философия, авторът записва завинаги в историята неговия живот.
(Авторът е писал тази история за реално съществуващ човек.)


Някои от цитатите, които ме впечатлиха много: (страшно много са, но ще се постарая с времето да ги публикувам и в страницата на Островът на книгите):

"Ех, началство - каза той, - да знаехме какво казват камъните, цветята, дъждът! Може би викат, нас викат, а ние не ги чуваме. На, както и ние викаме, а те не ни чуват. Кога ще се отворят ушите на света, началство? Кога ще се отворят очите ни, та да прогледнем? Кога ще се разтворят обятията ни, та камъни, цветя и дъжд, и хора - всички да се прегърнем?"

"Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека- самотата."

"- Какво ти е пострадал пръстът, Зорбас? – извиках аз. - Някоя машина ли го е откъснала? – настоявах аз.- Каква машина си седнал да разправяш! Сам си го отсякох!- Сам ли? Защо?- Къде можеш да ги разбереш тия работи ти, началство! – каза той, като повдигна рамене. – Нали ти казах, че съм преминал през всички занаяти. Та по едно време бях и грънчар. Обичах като луд тоя занаят. Знаеш ли какво значи да вземеш една буца кал и да направиш от нея каквото си щеш! Фъррр! – фучи колелото, калта се върти като бясна, а ти си застанал над нея и си казваш: “Ще направя делва, ще направя паница, ще направя светилник, ще направя дявол, ако ща!” Това ще рече човек, ти казвам: свобода! - И тъй? – рекох. – Ами пръстът?- На, пречеше ми, когато бях на колелото, все се вреше и ми разваляше работите. Грабнах тогава един ден теслата...- Ами не те ли заболя?- Как да не ме заболя! Да не съм нещо пън! Човек съм, заболя ме. Но ми пречеше, ти казвам, на работата – тури му сатъра тогава!Така да обичаш, че да вземеш теслата, да те боли и да отсечеш..."

"- Може и да остана... - казах аз, изплашен от грубата нежност на Зорбас. - Може и да дойда с теб; свободен съм!Зорбас поклати глава.- Не, не си свободен - каза той. - Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта...- Ще я скъсам някой ден! - казах настървено, защото думите на Зорбас докоснаха една открита рана в душата ми и ме заболя.- Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише — толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако й се изплъзне - отиде, отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът?

Дойде време и да поставя оценка на тази книга. Вероятно сте усетили на къде вървят нещата. Тя несъмнено влиза в моя топ 20 и следователно ще обитава Двореца на Островът на книгите!

И така, това беше "Алексис Зорбас" на Никос Казандзакис през моя поглед! Надявам се да съм ви бил полезен, да съм ви дал достатъчно информация и може би да съм ви накарал да я прочетете!

Пожелавам ви въпреки дъждовното време, един много, много слънчев ден, изпълнен с много четене и забавление!

Използвани източници:
Биография на Казандзакис - Уикипедия
Снимка на корица - helikon.bg
Снимка на автора - enthusiast.bg
Снимка на Двореца - www.louis-xiv.de

Пето ревю: Джордж Оруел - "Още въздух"

Пето ревю: Джордж Оруел - "Още въздух"

Какъв бил животът, ако бе пълен само с радости, с щастие, с любов? Не можете да си го представите, нали? Аз също. Вероятно всичко щеше да се приема за даденост и нямаше да се цени. Щеше да се има за обичайно и да се изисква като задължение. Заради това са и тежките моменти - за да ни накарат да оценим хубавите. За да внесат едно ново настроение, на Острова пристигат Джордж Оруел и "Още въздух".

Пето ревю: Джордж Оруел - "Още въздух"

Накратко: Да, заслужава си я да прочетеш. Особено, ако не си чел "1984" и "Фермата на животните". Предупреждавам те обаче, че ако си фен на Оруел и си чел горните творби, тази може да ти се стори малко по-слаба.
(Това е кратко резюме за тези, които се колебаят дали да прочетат дадената книга, търсят мнения и знаци из интернет, но не се престрашават да прочетат цялото ревю, за да не развалят удоволствието си от четенето.)

Джордж Оруел - "Още въздух"
страници: 226
издателство ФАМА, 2008
цена: 12 лева



















Здравейте, книжни плъхчета!
Как сте? Четете ли интересни книжки, или сте затрупани с други ангажименти? Вероятно през почивните дни сте успели да откраднете малко време, за да утолите своите книжни страсти. Именно книгата, която ще ви представя днес беше моето разтоварване и вид празнуване. Както сте прочели вече, става въпрос за "Още въздух" на Оруел.
Авторът не ми е никак непознат.Чел съм от него  великите "1984" и "Фермата на животните" преди точно година и търсех още, но тогава резултатите показваха, че другите му творби, издавани на български са с изчерпан тираж и едва ли ще бъде подновен. Но очевидно тогава е имало или някаква грешка в системите им, или е имало моментен дефицит, но ето, че успях да се сдобия с книжката и то без да се налага да чакам много. Вярно, беше последният екземпляр в огромната книжарница, но явно е очаквал мен.

Кой е Джордж Оруел и какво ни казва Уикипедия за него?

Ерик Артър Блеър (на английски: Eric Arthur Blair; известен под псевдонима Джордж Оруел, на английски: George Orwell) ебритански писател, журналист и поет. Оруел е един от най-уважаваните английски есеисти на 20 век, талантлив и опитен романист. Работите му са пропити с интелигентност, дълбока загриженост за социалната несправедливост, силна опозиция на тоталитаризма, страст към чистота на езика и вяра в демократичния социализъм. Най-популярен е с двата си романа, написани към края на краткия му живот: „Фермата на животните“ и „1984“.

Роден е в Мотихари, Индия, когато тя е част от Британската империя. През 1921 г. завършва Итънския колеж. По-късно живее във Великобритания и Европа. Неговото първо художествено произведение е публикувано през 1935 г. под псевдонима Джордж Оруел. Взема участие в испанската гражданска война на страната на републиканците срещу фашистката диктатура на Франко. През Втората световна война той води предаване срещу фашизма по ВВС.

Автор е на многобройни произведения на политическа тема. От една от най-значимите му книги, „1984“, в съвременната световна култура трайно са пренесени персонажът на „Големия брат“ и изразът: „Големия брат те наблюдава“.

Ето накратко и сюжета на творбата:
Джордж Боулинг е застрахователен агент, има съпруга Хилда и две деца. Той е дебел или по-точно пълен. Наскоро си е сложил изкуствена зъбна протеза, която му е неудобна. Очевидно не успява да намери език със съпругата си, защото за нея са важни само сметките. Не личи и да се грижи особено за децата си. Чрез негов колега печели определена сума от конни състезания и ги скрива от съпругата си. Джордж Боулинг се връща години назад, за да ни запознае с етапите от живота си, за да разберем що за човек е той. На времевата линия на живота му има отбелязани няколко важни събития, които са началото и края на етапи от живота му - риболовът, книгите, Първата световна война, посещението в Лоуър Бинфилйлд.

Ето и ни съобщават от корицата:

"В тази книга неговият ироничен хумор е по-завладяващ отвсякога."Observer

"Още въдух" е творба, еднакво забавна и сериозна. Тук в ембрионален вид присъстват "Фермата на животните" и "1984". Не са много романите, които носят в себе си семето на два бъдещи шедьовъра и същевременно са така увлекателни."Джон Кеъри, Sunday Times

Какво разбрах и хареса ли ми творбата?

Анализа си ще започна с едно малко изследване. "1984" е написана/издадена през 1949 година,  "Фермата на животните" през 1945 година, а "Още въздух" през 1939 година. Само челите Оруел могат да ме разберат защо правя това сравнение. Разликата в стила на писането, мислите на Оруел, идеите му за 10 години са узрели. Споделям напълно мнението на Джон Кеъри. Смело мога да кажа, че "Още въздух" е черновата на "1984". Докато четях намерих толкова сходства - отношението на съпруга към съпругата, мястото на събитието, страха от войната, чувството, че някой те следи и те обвинява за постъпките ти. Явно още от 1939 година Оруел е изпитвал потребността да напише подобна книга. Но явно крехките му 36 години не са били натрупани с достатъчно опит, за да доведе до завършеността, която има "1984". Въпреки това е приятно да се запознаеш с прототипа на любима творба.
Осъзнавам, че с краткото резюме, което направих на историята не съм ви впечатлил. Но знам защо е така. Просто стила на Оруел е особен. Той е майстор на иронията и самоиронията. Служи си толкова умело с тях, че или ще ги разбереш и ще ги оцениш подобаващо, или ще ги пропуснеш и няма никога повече да се сетиш за тях. Средно положение при него не съществува.
Във Facebook страницата си Островът на книгите споделих, че чувствам стила на Оруел много близък до себе си. Прочетох мои мисли, неща, които на никого не съм казвал, но съм искал да ги напиша, но нещо ме е спирало. И ги прочетох, по начин, по който са казани най-добре. Беше ми много интересно дали толкова съм успял да усвоя стила му, или просто мислим в една насока. Все още нямам отговор на този въпрос, едва ли ще намеря и скоро. Вярвам, че един ден ще бъда наясно с това.
Искам да предупредя читателите, които обичат действията, многото диалози, че тук няма да ги намерят. Тук разговорите се броят на пръстите на двете ми ръце. Текстът е на 90% от спомените, мислите и терзанията на главния герой, отношението му към света и притеснението му за утрешния ден. За сметка на това, за любителите на антиутопията, книгата ще е истинско блаженство.
Допадна ми структурирането на творбата, използваната ретроспекция. Как най-правилно да си създадеш представа за един герой, ако не чрез неговото минало? Постъпките на човек най-правилно представят неговия образ. 
Не мисля, че ще се превърне в любимата ми книга, защото конкуренцията е жестока, но в никакъв случай не съжалявам, че я прочетох. Да, тя ще се нареди сред любимите ми книги и може би един ден ще се върна и ще я препрочета наново, и може би ще разбера много повече неща. Може би въпреки чувството ми за близост, аз съм влязъл в обувките на автора, но все още не съм направил крачки?
Ето и някои от цитатите, които си подчертах:

"Ала случва се понякога да попаднеш на книга, която точно съответства на умственото ти ниво в момента, до степен, че чак имаш чувството като да е написана специално за теб."

"Защо ли? Защото така става. Защото в живота, който водим - нямам предвид човешкия живот изобщо, а само живота в тази конкретна епоха и в тази конкретна държава, - не правим нещата, които искаме. То не е, защото постоянно работим. Дори фермерът и шивачът евреин не работят постоянно. То е, защото има някакъв дявол у нас, който безспирно ни лашка насам-натам да вършим идиотщини. Има време за всичко, освен за нещата, които си струва да се направят. Намислете си нещо, което истински ви вълнува. После съберете часовете и пресметнете каква част от живота си сте му посветили. А после пресметнете времето, което сте прекарали в бръснене, возене назад-напред по автобуси, чакане по гари, разказване на мръсни вицове и четене на вестници."

"Страх! Плуваме в страх. Той е нашата стихия. Всеки, който не се е спекъл от страх да не го уволнят, или се спича от войната, от фашизма, от комунизма или все едно от какво."

"Имах чувството, че съм впил зъби в съвременния свят и съм открил от какво е направен. Ето как живеем в наши дни. Всичко е лъскаво и аеродинамично, всичко е направено от нещо друго."

"Чудно нещо е миналото. Никога не те напуска, сигурно не минава и час, без да си мислиш за неща, случили се преди десет или преди двадесет години, и въпреки това почти никога не е истинско, а просто сбор от заучени факти, като съдържанието на учебник по история. После някоя случайна гледка, звук или миризма, особено миризма, те отключва и не просто се връщаш към миналото, а направо се пренасяш в него."

"Когато мислено се връщаш назад към дълъг период от време, хората винаги ти се струват застинали на конкретно място, в характерна поза. Имаш чувството, че правят все едно и също нещо."

Дойде време да поставя оценка на "Още въздух" на Оруел. Мисля, че ако сте прочели горния текст сте си направили сметка, че ми хареса произведението. Няма как обаче да не направя сравнение с "1984" и "Фермата на животните". Просто те надделяват в битката. Само заради това "Още въздух" няма да бъде настанена в Двореца на Острова, но съм избрал една много голяма и удобна къща, където да прекарва ежедневието си и Хилда да не се притеснява за сметките:

Благодаря ви за подкрепата, за отношението и за заинтересоваността. Става ми все по-приятно да пиша и да споделям за книжките си приключения. Съвсем малко е останало от несигурността в началото. Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако харесате страницата ми "Островът на книгите" във Facebook, където можем да си споделяме какво четем, с какви впечатления сме, а и всякакви други новини за книги и автори. Всичко добро ви пожелавам и до следващия път!

Използвани източници:

Къща -> www.tantbrun.net

Снимка и Биография на Оруел - Уикипедия

Снимка на корица -> www.orangecenter.bg