Четиринадесето ревю: Патрик Зюскинд - "Парфюмът. Историята на един убиец"

Островът на книгите е място, на което са събрани всички най-красиви неща на света. Съвсем очаквано, там има и голям асортимент от цветя, във всички цветове, с прекрасни аромати. Ако някой може да създаде парфюм от уханието, което се носи на Островът, то всеки би го купил, за да ухае на щастие, радост и мъдрост. Но как се събира аромант? Кой може да направи това? Мисля, че се сещам кой може да ми помогне. На Островът ще поканя Грьонуй и Патрик Зюскинд с книгата "Парфюмът. Историята на един убиец"

Четиринадесето ревю: Патрик Зюскинд - "Парфюмът. Историята на един убиец"

Накратко: Да, заслужава си да се прочете. Книгата е интересна, интригуваща, с много действия и напрежение. Липсват философските моменти, които аз оценявам най-високо в книгите, но пък книгата е идеална за разпускане.
(Това е предназначено за тези, които се колебаят дали да прочетат книгата, или не. Очакват да получат информация от ревюто, ала в същия момент се притесняват да не научат и нещо, което да развали удоволствието от четенето.)

Автор: Патрик Зюскинд
Заглавие: Парфюмът. Историята на един убиец
Издателство: Унискорп
Година на издаване: 2006
Цена: 8 лева




Здравейте, книжни плъхчета!
Бях ви обещал ревю на книгата "Парфюмът. Историята на един убиец" още в петък. Започнах да го пиша, но се отказах. Разбрах, че ми е необходимо време. След последната страница бях изключително ядосан, малко удовлетворен, много огорчен. Критика след критика... критикувах автора, критикувам героя, критикувах сюжета. Ревюто щеше да бъде съсипващо. Дадох си време, за да премисля и осъзная всичко. И погледът ми над нещата се промени. Осъзнах, че има разлика от това да не харесваш героите от това да не харесваш самата история. В книжното ревю ще разберете какво точно имам предвид.

И да започнем с добре познатата структура:
1.Кой е Патрик Зюскинд?

Патрик Зюскинд

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Патрик Зюскинд
Роден	26 март 1949 г.  (67 г.) Амбах, Германия
Професия	1980 - досега
Известни творби	„Парфюмът“, „Контрабасът“
Уебсайт	Страница в IMDb
Патрик Зюскинд в Общомедия

Патрик Зюскинд (на немски: Patrick Süskind) е немски писател и сценарист. Неговото най-известно произведение е „Парфюмът“, издаден за първи път през 1985 г.

Съдържание

  [скриване] 

• 1Биография
• 2Библиография
  • 2.1Книги
  • 2.2Сценарии
• 3Външни препратки

Биография

Издание на романа "Парфюмът", 1986 г.

Патрик Зюскинд е роден в Амбах, Германия, близо до Мюнхен. Следва средновековна и съвременна история в Мюнхенския университет и в Екс ан Прованс в периода 1968-1974 г. Пише своята първа пиеса „Контрабасът“ през 1980 г. и тя му носи международна слава. Публикува първия си роман „Парфюмът. Историята на един убиец“ през 1985 г. и от него са продадени над 15 милиона екземпляра, като произведението е преведено на над 46 езика, дори на латински. По книгата е направен и много успешен филм , чийто бюджет е 50 млн евро.

Зюскинд е автор и на книгите „Гълъбът“, „Историята на господин Зомер“, „Три истории и едно наблюдение“ и „За Любовта и Смъртта“. Работи и като сценарист — той е един от авторите на немския ТВ сериал „Кир Роял“.

2.За какво се разказва в романа?

Всичко е посочено в първото изречение на първата част на книгата - "През осемнайсети век във Франция живееше един човек, комуто с право отредиха място сред най-гениалните изроди на тази не съвсем бедна откъм изроди епоха. Нека ви разкажа неговата история. Наричаше се Жан-Батист Грьонуй.."

Както сами разбирате, действието на творбата се развива в далечно от нашето време - 18 век. Доста по-различно от гледна точка на обществени отношения, отношения между самите хора, икономическото и политическото състояние. И съвсем логично, и животът на Грьонуй се развива по нетипичен за сегашното общество начин. Още с раждането си, той е изоставен от майката си, и то не къде да е, а в купища с карантия. Невероятен контраст - нов живот на фона на остатъците от смъртта. Пълна обреченост. Малкото дете е гледано от дойки, от църквата и други, но не успява да стане симпатично на когото и да е било. Държи се отчуждено, отдръпнато, не се нуждае от обич и подкрепа. Не дава такива. Това не е случайно, защото няма ли кой да те научи да чувстваш, няма как да даваш и да получаваш обич.

Грьонуй работи от малък, за да може да се издържа и стоически понася обидното възнаграждение и тежкото натоварване. Развръзката, но не и кулминацията, на неговата кариера е при известния парфюмерист Балдини. Последният е загубил своят талант и трудно може да се конкурира с останалите парфюмеристи в Париж, които ежегодно радват хората с нови и вълшебни аромати.

А Грьонуй мисълта за ароматите го поддържа жив. Той вдъхва и поглъща всякакви аромати - от най-противния и ужасния до най-прекрасния. Няма друго по-изострено сетиво. Чрез носа си Грьонуй вижда света и се ориентира в него. Той е неговият компас.

Грьонуй успява да помогне на Балдини като едновременно с това помага и на себе си. За него е истинско удоволствие да създава аромати, да ги композира в най-блестящи благоухания. Така среща и най-висшият аромат на света - ароматът на жена. От този момент животът на Грьонуй се променя, защото единствената му цел е да създаде парфюм с аромат на жена.

3.С какви впечатления останах аз? /Предупреждавам, че има спойлери/

Както вече ви казах, в началото бях много ядосан. Не исках такова развитие на сюжета. Исках най-бруталното и тежко наказание за Грьонуй. Защото за разлика от останалите книголюбители, които са я чели, аз съм на мнение, че Грьонуй е убиец! Убийството е криминализирано деяние и следователно той е престъпник. Не мога да го оправдая. Да, той е грешка и на обществото, защото то не се е погрижило за него, защото майката го изоставя, никой не се привързва към детето. Но може ли това да оправдае извършените убийства? Аз поне не бих.

Времето, през което премислях творбата осъзнах нещо. Че аз не харесвам никак главния герой, но за сметка на това съм впечатлен от сюжета и е погрешно да се слага знак за равенство между тях. Браво за майсторството на Зюскинд да създаде история, която впечатлява и съпреживяваш, вглъбяваш се в нея, връщаш се векове назад и едновременно с това не понасяш главния герой. Това е огромна рядкост - харесаш ли героите, няма как да не харесаш историята. Но ето, че има и изключение от правилото.

Споменах по-горе, че не исках такова развитие на сюжета. Става въпрос за самия край. ТУК ИМА СПОЙЛЕР, ТЪЙ ЧЕ АКО НЕ СТЕ ЧЕЛИ КНИГАТА, НЕДЕЙТЕ ДА ЧЕТЕТЕ! Не бях съгласен на един престъпник да се прощава и в крайна сметка да бъде убит от любов. Но сега си мисля, че  по-добър финал не може и да съществува. Ако бяха обесили Грьонуй, ако го бяха разпънали на кръст, то тогава той щеше да умре щастлив, тъй като за него смъртта е нещо очаквано и логично. Той живее от омразата, храни се с нея и диша с нея. И именно заради това най-доброто наказание е любовта. И Грьонуй я получава и така умира. Отново блестящ похват - да умираш от любов. Животът на Грьонуй е в контраст с живота на останалите хора. Грьонуй се ражда при смъртта и умира при любовта.

4.Моите любими цитати от "Парфюмът. Историята на един убиец.":

"Грьонуй виждаше целия пазар чрез обонянието си, ако може така да се каже. С носа си той го възприемаше по-точно, отколкото други с очите си, защото го възприемаше впоследствие и поради това - по по-висш начин: като есенция, като екстрат от нещо преминало, непохабен от обичайните атрибути на настоящето, когато тук цари шумотевица, крясък и противната човешка гмеж."

"Стотици хиляди миризми загубиха стойността си пред това единствено ухание. То се превърна във висшия принцип, по чието подобие трябваше да се подреждат останалите."

"Струваше му се, че се ражда повторно, не, не повторно, а първица, защото досега бе съществувал само като скот, в най-мъглява представа за самия себе си. Струваше му се, че днешният ден му е донесъл най-сетне прозрение кой е той в действителност: гений, нищо друго освен гений; че животът му придобива смисъл, цел и висше предопределение: да революционизира, нищо друго, освен да революционизира света на уханията; че на тази земя единствен той притежава всички средства: изискан нос, феноменална памет и, най-важното - отпечатано като с щемпел ухание на момичето от улица "Маре", в което като във вълшебна формула се включваше всичко за създаването на висше благовоние, на велик парфюм: нежност, сила, трайност, многообразие и невъобразима неописуема красота.""Правило номер 2 гласи: парфюмът живее във времето - притежава и младост, и зрялост, и старост. Щом през трите стадия излъчва уханието си по един и същи начин, едва тогава може да се приеме за сполучлив."

"Скоро Грьонуй заприлича на мъченик, замерян с камъни отвътре, от собствената си душа, леещ гной от стотици рани."

"Така обонянието му го отвеждаше във все по-затънтени кътчета на страната, отдалечаваше го все повече от хората и го тласкаше все по-мощно към  магнитния полюс на възможно най-голямата самота."

"Сърцето му бе пурпурен замък, разположен в каменна пустош, закътан зад дюни, обграден от оазис с тресавища и със седем каменни зида."

5.Оценяване

Най-трудният момент в писането на ревюта. Започвам с едни сравнения между книги - тук ми хареса, ама тук не, толкова цитати съм си записал, пък трета книга съм оценил по-ниско, четвърта по-високо. Добре, че оценявам чрез сгради и оценката е чисто субективна и читателите си я тълкуват така, както те виждат сградите.

Посочих вече критиките си и заради това няма да дам максималната оценка. Избрах да настаня Грьонуй в Галериите Лафайет, където има страшно много парфюми. Нека следва страстта си и се радва на тези благоухания :)

За съставянето на ревюто използвах информация от:

- Снимка на корицата - личен архив

- Информация за автора и негова снимка - Уикипедия

- Снимки на галериите Лафайет - личен архив

Тринадесето ревю: Георги Господинов - "Физика на тъгата"

Островът на книгите се нуждае и от история, и от бъдеще. Нуждае се от доказани от времето факти и такива, които трябва да се случат. Между тях обаче има един цял лабиринт, от който трудно може да се излезе. За да помогне на прекрасните книжки, на помощ идва Георги Господинов и "Физика на тъгата".

Тринадесето ревю: Георги Господинов - "Физика на тъгата"

Накратко: Да, заслужава си четенето! Пригответе се обаче, защото това не е обикновената постна история с начало, завръзка, кулминация, развръзка и край. Ще се наложи да преминете през хиляди пластове, да пътувате назад във времето, а след това и с експресния влак в бъдещето. Но въпреки това ще останете очаровани. Препоръчвам я, ако искате да размишлявате, да избягате от света.
(Това е за тези, които се интересуват от книгата и искат да прочетат нещо повече за нея, но в същия момент не желая да развалят удоволствието си от четенето чрез предварителното разкриване на важни моменти от историята.)

заглавие: "Физика на тъгата"
автор: Георги Господинов
издателство: Жанет 45
издание: Пето
страници: 344
цена: 14 лева






Здравейте, книжни плъхчета!
Началото на юли месец сме и съвсем скоро ще се навърши една година от създаването на ostrovatnaknigite.blogspot.com. Вълнувам се много, защото и сайтът, и фейсбук страницата са ми страшно скъпи, хиляди пъти съм го казвал, и пак ще се повторя, те са продължение на любовта ми към книгите, към четенето. Не беше спонтанно решение, а дълго премислено и след изминала вече почти година, мога да кажа, че не съжалявам, а напротив! Взел съм правилното решение. Щастлив съм, че мога да споделям какво мисля за книгите си съвсем спокойно, да комуникирам с други книголюбители. Силно се надявам да съм ви полезен и да четете ревютата ми с интерес!
Днес под светлините на сцената застава една българска книга. Тя не е непозната, а напротив, за отрицателно време има 28 000 броя тираж, което за българските стандарти е изключително постижение и признание. Книга, която дълго време стоеше по върховете на класациите, а аз стоически отказвах да я прочета, защото си мислех, че е някаква пропаганда. Добре, че поправих грешката си.
Честно казано, нищо не знаех и за самия автор до преди 1 седмица, когато съвсем случайно попаднах на януарския брой на списание Forbes България, в което имаше интервю с Георги Господинов. Със списанията процедирам, както с книгите - чета от корица до корица, тъй че срещата ни беше неизбежна. За моя изненада, бях приятно очарован от историята на Господинов, от отговорите му, от отношението му. Накратко -  бяха разбити всички стереотипи и реших, че трябва да дам шанс на произведенията му. Първо ще започна с едно и ако то ми харесва, тогава ще прочета и останалите, А ако не ми хареса повече няма да вярвам на никакви класации.
От сега ви предупреждавам, че ревюто няма да има типичната си структура, защото ще пиша за една нетипична книга, която не може да се вмести в рамки. И все пак, нека научим нещо повече за Георги Господинов:

Георги Господинов

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Георги Господинов
Роден	7 януари 1968 г. (48 г.) Ямбол, България
Професия	литературен изследовател, редактор, преподавател
Националност	България
Жанр	поезия, роман, разказ,драматургия
Дебютни работи	„Лапидариум“ – стихосбирка (1992)
Известни творби	„Естествен роман“ (1999) „Физика на тъгата“ (2011)
Награди	„Южна пролет“ (1993) „Иван Николов“ (1997, 2004) „Рашко Сугарев“ (1998) „Развитие“ (1998)[1] „Икар“ (2004) „Аполон Токсофорос“ (2005) „Аскеер“ (2010) „Дъбът на Пенчо“ (2011) „Христо Г. Данов“ (2012)[2] „Български роман на годината“ (2013) Вазова награда (2014)[3] „Стоян Михайловски“(2015)[4]
Деца	Рая Господинова

Георги Господинов Георгиев, известен като Георги Господинов, е съвременен български писател. Причисляван е къмпостмодернизма.[5][6] [7]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Георги Господинов е роден на 7 януари 1968 г. в Ямбол. Завършва българска филология в Софийския университет, по-късно става доктор по Нова българска литература към Института за литература на БАН с дисертация на тема „Поезия и медия: кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век“ (издадена от „Просвета“, 2005) и работи като литературовед в Института по литература на БАН от 1995. От 1998 до 2000 г. е хоноруван преподавател в НБУ по писане на есе (1998), а по-късно по съвременна българска литература (1999 – 2000).[8]

Редактор е в „Литературен вестник“, седмичен колумнист е на в. „Дневник“ и редактор за България на излизалото в Оксфордлитературно списание „Orient Express“.

През май 2016 г. е отличен с орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен.[9]

Има една дъщеря (с литературоведката Биляна Курташева), Рая Господинова, родена на 13 януари 2007 година.

И моя анализ на произведението:

Първо, искам искрено да си призная, че изпитах завист. Завист, че тази невероятна история не съм я написал аз, че няма това дар слово, че нямам това развито и абстрактно мислене. Ако прочетете едно резюме на книгата сигурно ще се запитате дали авторът е наред с главния, или е под влиянието на някакви забранени субстанции... Но започнете ли да четете, ще осъзнаете, че той е много добре, даже прекалено добре. Проблемът е не в него, а в заобикалящия го свят. И както произведението започва "Аз сме", смело мога да кажа, че и "Аз сме", и аз бях едно от тези "Аз" в историята.

Авторът е "магесник", настани ме удобно на влак, пътешествието започна, а аз кротичко си наблюдавах през прозореца. И изживявах нещата. Всъщност, тази книга не се чете, тя се изживява. Само тогава можеш да усетиш силата на думите. Ако си "Той" или "Ние", то няма да си впечатлен. Трябва да си едно от всичките "Аз". (Отварям голяма скоба - не се страхувайте от личните местоимения, които употребявам. Още от началото ще ви стане ясно защо са те.)

Докато изживявах историята, усетих една прилика. Голямо сходство, поне според мен, има между Георги Господинов и Мураками. "Физика на тъгата" на моменти ми напомняше на "Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване". Странно ли ви е? Да, времената са различни, мястото е различно, но използваните похвати, героите, символиката... Георги Господинов и Мураками ми се сториха страшно свързани. Героят Гаустин от "Физика на тъгата" ми изглеждаше като Хайфа от "Безцветният....". И двамата толкова мъдри и едновременно налудничави, толкова нереални и нетипични. И самите сюжети на двете произведения радват със своята символика и абстрактно. Няма нищо поднесено директно, всичко трябва да си изведеш сам, трябва сам да излезеш от лабиринта.

"Лабиринтът" е ключово понятие в целия сюжет. Героят/героите през цялото време се опитват да си го обяснят, да го разгадаят, да го оправдаят и да излязат от него. Пътуването между еднаквите стени е вълнуващо и градивно. Поне за мен като читател. Може би и тук се крие най-голямото майсторство на Господинов - не знам как е успял да съчетае мит от старогръцките митове и легенди с комунизма и настоящето. Поуката, която си извадих е, че дори и събитията да ги разделят години, те се чувстват и изживяват по един и същи начин. Няма значение, че малко са се видоизменили, че мястото не е същото. Болката и радостта са еднакви. Очевидно те са константни.

Зашеметен съм и от историята на Минотавъра и съдебния процес, който се води. Все съм си мислел, че съм чел нелогични неща, но ето, че присъствах на съдебен процес с ищец и ответник от Античността. И дори бях помощни-адвокат на ищеца. Кога щях да изживея нещо подобно? Трябваше да чакам времето да тече наопаки ли? Да стана отново бебе и така още 3 милиарда години, защото на толкова била Земята? Е, благодарение на "Физика на тъгата", няма да ми се наложи да чакам. Изживях го тук и сега.

Имам и леки забележки. Поне за мен имаше два леко скучни момента - с изброяването на хотелите и след това театралното завръщане на комунизма. Но на фона на всичко останало, мисля, че мога да си затворя очите.

Като любими цитати се отбелязах доста неща. Стигнах до 36, което не знам дали не е някакъв рекорд. Някои са кратки, а други по половин страница. Ще ви представя три от тях:

"Сълзите тръгват, сега е техният ред, единствените утешители. Поне може да плаче, страхът се е отпушил, стомната на страха е преляла. Сълзите рукват по бузите му, по бузите ми, смесват се с брашнения прах по лицето, вода, сол и брашно, и омесват първия хляб на скръбта. Хляба, който никога не свършва. Хляба на тъгата, който ще ни  храни през всички следващи години. Соления му вкус по устните."

"На другия ден след Апокалипсиса няма да има никакви вестници. Каква ирония. Най-значимото събитие в историята на света ще остане неотразено."

"Един ден Делон, стар и забравен, ще научи, че в град Т. пред някогашното градско кино всеки следобед в продължение на 40 години го чака една жена с целия си багаж в малък сак."

Настъпи момента и на оценяването на книгата. Ако сте чели внимателно, сигурно сте усетили къде ще бъде настанен Георги Господинов. За съжаление на героя и родителите му, няма да е в кръгла сграда с големи прозорци. Но пък избраното място също е безкрайно красиво и има в себе си градини-лабиринти. Тъй че, ако Минотавърът се загуби някога, могат спокойно да го търсят там.

Благодарен съм на автора за всички емоции, които изпитах. Признавам си беше цяла палитра - гняв, притеснение, състрадателност, радост, забавление, умиление, отричане и т.н. За мен беше изключително удоволствие да прочета "Физика на тъгата" и определено някога ще посегна към "Естествен роман" и други произведения на Георги Господинов.

И за да не бавим новите жители на Островът, най-учтиво ги каня да заповядат в Двореца! Пожелавам им приятно пребиваване!

Използвани източници:

Информация за Георги Господинов - Уикипедия

Снимка на корица - helikon.bg

Снимкi на Версайски дворец:  rezervacia.com ; pochivka.com; ekskurzia.bg; chudesatanasveta.com

Девето ревю: Фредрик Бакман - "Баба праща поздрави и се извинява"

Девето ревю: Фредрик Бакман - "Баба праща поздрави и се извинява"

На Островът на книгите всички книги живеят заедно в мир и разбирателство. Но е нужна една по-специална връзка. Не е достатъчно да са  в приятелски отношения, необходимо е да се приемат за семейство. А най-добре ще им помогне за това "Баба праща поздрави и се извинява" на Фредрик Бакман.

Девето ревю: Фредрик Бакман - "Баба праща поздрави и се извинява"

Накратко: Да, заслужава си четенето. Предупреждавам, че е със страхотна идея, но като стил на писане не е литературен шедьовър. Ако искаш около Коледа да си починеш с книжка, определено тази би била добра възможност.
(Това е за тези, които се интересуват от книгата и историята, но се колебаят дали да я прочетат. Едновременно с това не искат и да разберат твърде много, за да не си развалят емоцията.)

"Баба праща поздрави и се извинява"

автор: Фредрик Бакман

издателство: CIELA

година: 2015

страници: 418

цена: 15 лева








Здравейте, книжни плъхчета!

Как сте? Четете ли книжки? Тези, които посещават страницата ми във Фейсбук, знаят, че последно време съм много ангажиран и оставям на заден план книжните си задължения. Но определено не съм ги забравил и не смятам да пропусна да се реванширам. Дори с нетърпение чакам тези дни, когато ще си седна удобно на топло и те си чета цял ден. Може би това ще се случи около празниците. Така още повече ще ги оценя. :) Книгата, която ще ви представя, я прочетох отдавна - преди повече от седмица, но не исках директно след прочита да пиша, исках малко да ми поулегне историята. След това пък нямах време. Но това няма значение, щом четете това, значи вече съм си изпълнил задачата.

Първо, по традиция ви представям кратка биография на автора. Днес обаче не мога да го направя, няма информация на български език за Бакман. Единственото, което се казва за него е, че е популярен шведски блогър и писател, авторът на "Човек на име Уве". От профила му в goodreads мога да ви информирам, че е роден в Стокхолм на 2-ри юни 1981 година.












За какво се разказва в "Баба праща поздрави и се извинява"?

Основните герои в книгата са Елса, която е почти на 8 и нейната баба, която е на седемдесет и седем. И до тук се приключва с нормалността. Нито Елса е типичният образ на почти 8-годишно дете, нито пък бабата. Те са пълни противоположност на образите, които най-често срещаме - смиреното дете и тихата, бавна и спокойна баба.
Бабата на Елса е най-добрата ѝ приятелка, тъй като в училище тя е тормозена и не може да намери приятели. За да помогне на Елса да преодолее подигравките, баба ѝ избира хиляди щури занимания, които често завършват с посещение в полицията. Това естествено, дразни майката на Елса, тоест дъщерята на баба ѝ. Но въпреки това интересните занимания не престават. Тук се включват замерване на полицаи с пръст, влизане късно вечерта в зоологическа градина, сушене на телефон в микровълнова/тостер, каране на старата кола на баба - Рено и още хиляди лудости.
Но както всички хубави неща в живота, и тази невероятна история има край. Бабата на Елса умира. Преди това обаче изпраща Елса на първите мисии да посети приятелите на баба от блока, в който живеят всички. Малкото момиче научава неща, които никога не е знаела за баба си, за обитателите, за живота им, за опасностите, които я грозят.
Действието се развива на две места - в Швеция и в царството-на-почти-будните. Второто е място създадено от бабата на Елса, където двете живеят безкрайно щастливо.


А ето и с какви впечатления съм от книгата:

Първо, книгата се чете страшно бързо. Прочетох я за около четири дни. Вярно, тя не е много обемна, едва 400 страници е, но шрифта е едър и  страничките си минават неусетно. Стилът на писане на Бакман, поне за мен, може да се определи като нормален език за комуникация. Той е този, който срещаш всеки ден в интернет, който можеш да чуеш сред приятели. Определено не може да претендира ни най-малко за силна литература. Това не е шедовър, който ще остане във времето и ще се помни с векове. То едва ли това е било и основната идея на автора, но това е отделна тема.

Издразни ме честата употреба на думи като "идиот", "идиотски", "глупаво", "глупав" и т.н, тоест думи които са меко казани неблагозвучни, а и някак развалят красотата на езика. Разбирам, че тук целта е била да се търси най-близка връзка с действителността, но все пак... Тази книга в началото си мислех, че би била идеална да се предостави на децата в тинейджърските им години. Сега не съм толкова сигурен. Да, те са много по-наясно с този език, използват го, но не ми се иска да им се показва, че този език вече се използва в книгите.

Следващото, което не ми допадна е голямата реклама, която се прави на марки и продукти - айфон, айпад, рено, киа, ауди, фанта и т.н и т.н. Е стига де! Много е неприятно. Има едни моменти, в които се твърди, че едва ли не, ако нямаш някое ай-, тогава си задръстен. Страхотно внушение, просто идеално! Та и това ми уби леко удоволствието от четенето. Все съм чел книги, ама такова продуктово позициониране рядко съм срещал, признавам си.

Какво ми хареса? Ами хареса ми мнооого идеята. Обожавам историите за връзките между хората. Обожавам да се пише за връзката с възрастните хора, с нашите родители, с нашите корени.

Историята, предадена по-горе като резюме, се отличава мнооого от това, което ще почувствате при четенето. Няма как да не докосне сърцето ви, ако е имало или все още имате баба, която е давала/дава всичко за вас. Аз съм от тези късметлии, които си имам баба и докато четох книгата си мислех за нея. Осъзнах колко голяма е ролята на бабата и как тя пренебрегва себе си, за да даде всичко на внука. И моята баба, като бабата на Елса би искала да я взема на война, убеден съм. И моята е правила всичко, за да ме накара да забравя проблемите си. Мисля, че да имаш такава баба, дядо, вуйчо, чичо, леля, майка, баща или какъвто и да е роднина, е най-голямото богатство, за което може да си мечтае човек. Реално погледнато, кое струва повече от това? Най-важни на този свят са хората и това трябва да го осъзнаем рано, а не когато стане прекалено късно и ги загубим.

Царството-на-почти-будните ме плени. То е символ на другия свят, който ти създават близките хора, за да се справиш проблемите. Когато не си достатъчно силен, може спокойно да отидеш там и да се върнеш, когато се почувстваш готов. Бабата на Елса е много креативна, защото е създала един магически свят. Докато четох и аз поживях в него. Честно казано, много ми се иска той да е реален и по-често да го посещавам.

Тази книга смятам, че би била отлична причина и основание да изразите чувствата и мислите си към близките. Изпитвали ли сте истински чувства, няма как да не си помислите за този човек. Ето в това е магията ѝ, че ще те накара да мислиш и да чувстваш. А това е много ценно.

Сюжетът ми хареса, с изключение на някои неща, които споделих вече по-горе. Мисиите, които изпълнява Елса са много показателни и за нас като хора и за това какво знаем за света. Едва ли има някой на този свят, който е преживял, знае и може всичко. Не вярвам и някой да знае и най-малките подробности за човека до себе си. Винаги има какво да научиш. И по-добре, защото в противен случай бихме си станали скучни. Но тук има и още нещо - не трябва да съдим хората, преди да влезем в обувките им и да извървим пътя им. А как това се изразява в книгата, ще разберете, ако я прочетете.

Любими цитати: /не са много, но ето все пак някои/

"Страховете са като цигарите, казваше баба: не е трудно да спреш проклетниците, трудно е да не ги почнеш пак."

"Най-голямата сила на смъртта не е, че кара хората да умират, а това, че кара другите, които остават след тях, да поискат да умрат."

И дойде време за оценката. Ще бъда напълно обективен. Идеята е великолепна, заради това заслужава голяма къща. Но пък не ми харесаха някои изрази, продуктовото позициониране. Поради това, ще настаня Елса и баба ѝ в блок:

Надявам се на Елса, на баба ѝ, на Брит-Мари, чудовището, приятелят и останалите да им харесва!

Използвани източници: helikon.bg - снимка на корица

Книжарници или Библиотеки?Или когато голямата битка за книги настъпи.

Книжарници или Библиотеки?Или когато голямата битка за книги настъпи.

Здравейте, книжки плъхчета! Как сте? За мнозина от вас вероятно е започнало училището, поради тази причина искам да ви пожелая да бъдете живи и здрави, да сте много щастливи и да се радвате на много успехи през новата учебна година! За останалите, които скоро или отдавна са завършили - спокойно, училището не свършва със завършването. Човек се учи цял живот и цял живот доказва това, което е научил. 

Новата тема, която искам да изкоментираме е Книжарници или Библиотеки. Интересува ме вие откъде най-често си взимате книгите?

Аз, да си призная, не си взимам книги от библиотеки. Опитвам се да разбера каква е причината и в какво се корени. Най-ранните ми спомени са, че в първи клас ми се наложи да отида да си взема "Трите прасенца" и тя липсваше. След това отидох за "Вълкът и седемте козлета" и също беше изчерпана. Вярно, живея в малък град, но това ме разочарова. Още повече и отношението на библиотекарката. От книгите и филмите сме свикнали да свързваме образа на библиотекарката с този на възрастна жена с очила, която обожава книгите и не желае да се разделя с тях, винаги предупреждава да ги пазят, за да не им се случи нещо. Е, да, но в моя случай по-скоро е било жена, която не е била в настроение и не ѝ се е занимавало да търси. Както и да, все пак по този начин се създаде любовта ми към книжарниците.

Има хора, които могат да обикалят с часове в магазини за дрехи. Други, които да сравняват компоненти на техника. Трети,  които да  отделят ден, за да пробват различни коли. Е, аз съм от четвърти вид, който обича да прекарва голямо време в книжарниците.

Обичам всякакви книжарници - малки, големи, антикварни. Важното е да има предлагане и да разглеждам. Харесва ми изборът, възможностите. Харесва ми да чета резюмета и да се вълнувам какво ще получа. Дали краткият текст не е един рекламен трик, една измислица? Дали пък не казва твърде малко за съдържанието? Ето такива неща ме вълнуват мен. И така мога да прекарам много време. В малка книжарница би било странно, но в големите не е чак толкова.  Но идва един друг проблем. Че в един момент искам да купя всички книги. Искам да ги събера всички и да си ги занеса в нас. Но нито физически, нито финансово не е възможно. Странна е ревността на четящия човек. Той иска да има повече хора като него, с които да си комуникира, но в същия момент иска да притежава всички книги на света.

Забравих да спомена и още нещо. Освен книжарниците, които споменах горе, набавям си книги също и от сайтовете за онлайн търговия, както и специализираните за книги. Обикновено го правя за книги, които са изчерпани от тираж и няма да бъдат преиздавани. Така се сдобих със  "Сто години самота" на великия Маркес! Наскоро пък имаше промоция на книгите на едно от българските издателства и поръчах доста книги. Чаках около 10 дни, признавам си, поизнервих се, но чакането си заслужаваше. Отчитам, че отрицателната страна на онлайн пазаруването е именно доставянето. Налага се да чакаш с дни. Докато в книжарниците го няма този момент. Избираш си книга, плащаш я, тръгваш си и тя вече е твоя. Можеш спокойно да се прибереш вкъщи и да си я четеш. Но пък при онлайн пазаруването лесното и практичното е, че виждаш дали е налично, или не. 

Това са книгите, с които се сдобих след онлайн пазаруването си. След време и на тях ще бъде направено ревю.

Идеята  на статията ми бе да представя битката между Книжарниците и Библиотеките. Осъзнавам обаче, че подобна битка не е възможно да съществува. Няма значение как се сдобиваш с книги - дали ги купуваш, от къде ги купуваш, дали ги взимаш от библиотека, дали ги четеш онлайн. Важното е да имаш желанието да четеш. 

А какво е вашето мнение по въпроса? Вие купувате ли книги, или взимате от библиотека? Има ли ли сте преживявания като моите с библиотекари, книжари? Очаквам отговорите ви и ви пожелавам красива и спокойна нощ! И най-вече книжна!