Четвърто ревю: Димитър Димов - "Роман без заглавие"

Четвърто ревю: ..............................................................................

Островът е парче земя, обградено от четирите си страни с вода. Ако книгите не могат да плуват, тогава няма да могат да се забавляват в морето. Тогава се налага някой да ги научи да плуват. Няма кой друг да е, освен Рири Адамов от "Роман без заглавие" на Димитър Димов.

Четвърто ревю: Димитър Димов - "Роман без заглавие"

Накратко: Ако не си запознат с творчеството на този автор, бих ти предложил да прочетеш първо романа "Тютюн", на мен лично той повече ми допада. Ако вече си го чел и ти е станал любим, мисля, че тази книга няма да оправдае очакванията ти.
(Това е кратко резюме за тези, които се колебаят дали да прочетат дадената книга, търсят мнения и знаци из интернет, но не се престрашават да прочетат цялото ревю, за да не развалят удоволствието си от четенето.)

Димитър Димов - "Роман без заглавие"
страници:180
цена:10 лева
издателство: CIELA, 2007















Здравейте, книжни плъхчета!
Как сте? Много се радвам, че ставате все повече и повече. Както повечето от вас знаят, вече блогът ми си има и официална страница във Facebook -> ЦЪК

Интересното при ревютата ми е, че за момента преобладаващия брой е на български автори. Което е странно предвид това, че чета главно чуждестранна литература. Но пък от друга страна не съжалявам, тъй като масово блогърите споделят впечатленията си от нови и актуални книги, нека все пак да има и за българското творчество.

Знаете ли онези книги, които ви ги препоръчва горещо приятел? Онези, за които сипе суперлативи и те убеждава да ги прочетеш? Е, тази е една от тях. Препоръчаха ми я, беше на първо място в класацията на мой приятел.

Накратко, главни герои в книгата са Рири Адамов, неговата годеница Мария, богаташите Адриана и Червенко. Рири Адамов е главният спасител на плажа, който следи внимателно да няма злополуки. През есента ще плава на търговски кораб, но лятото работи на плажа, за да събере пари за сватбата си с Мария. Годеницата му е паднал от небето ангел, едно много деликатно и възпитано момиче, което на обяд му носи лимонада и цигари, а през деня се грижи за дома на семейството ѝ. Димитър Димов не е представил нито мястото на действието, нито времето. От корицата до финала има хиляди неясни неща. Но то и самото заглавие си подсказва - "Роман без заглавие". Ако трябваше да бъде променяно, мисля, че също би приличало и "История без финал". В един от дните, при Адамов се качва богаташката Адриана, която го е виждала преди е била пленена от излъчването му. И тя, подобно на останалите жени, желае да си поговорят. По-малкият ѝ брат Червенко следва сестра си, за да я предпази от неудобни ситуации. Когато Адриана и Червенко стигат до Адамов, целият плаж е насочил погледите си към тях, защото очакват да скочат от третото ниво на моста. За да запази честта на сестра си, Червенко, въпреки че не е подготвен, скача в морето. Но тъй като позицията и дишането му са неправилни, той не успява да излезе на повърхността. Благодарение на бързата и професионална намеса на Адамов, Червенко е спасен. Продължението на историята представя срещата на  Адриана и баща ѝ при Адамов, за да му благодарят и промяната в отношенията между брата и сестрата. Финалът е за посещението на Мария и Адамов в дома на Адриана. И нищо повече.

Сега и моето мнение:

За книги с толкова малък обем, човек трудно може да бъде напълно разочарован. Големите разочарования идват от тези с много обем, защото все се надяваш да намериш нещо и за себе си, а не винаги се случва.
Книгата е в пъти по-слаба от "Тютюн". Има четири главни героя, но те не са онези силни персонажи, които харесвам. А аз определено харесвам книги със силни герои, герои, които минават човешкото, които превъзмогват обичайното и се издигат над него. В тази книга няма такъв герой. Може би идеята е била Адамов, с неговата сила и привлекателност, да бъде този образ, но поне за мен, е посредствен. Адриана също не е силната жена, която никой мъж не може да я спре. Напротив, изглежда хаотична в мислите и действията си. Червенко, който извършва героично действие заради сестра си, в очите на останалите е слабохарактерен. В "Роман без заглавие", поне за мен, няма силен герой, в който да се влюбиш и да го споменаваш.
Относно сюжета - аз съм от читателите, които са готови да приемат и сюжет, който се развива бавно, стига думите да са красиви. Тук си отбелязах малко цитати, които ще споделя с вас. А и неопределеността на действието не ми допада, обичам да знам кога и къде се развива историята.
Като закачка с книгата, и това четвърто ревю няма да има заглавие. То е "Ревю без заглавие".

Ето и мислите, които ме впечатлиха:

" - Ненапълно пиян, но оглупял и празен. И стъпките отекват глухо в нощта.... Тъй някак особено... пусто и безнадеждно. Случвало ли ви се е да усещате понякога това?"

" Но навикът е също един вид глупост, защото разумът не взема участие в него."

Дойде време да оценя и книгата "Роман без заглавие" на Димитър Димов. Мисля, че сами сте си направили извод до колко ми е допаднала. Тъй като още в началото ви посочих нейната роля на острова, ето и къде ще живее тя:

Настанявам Рири Адамов на поста на спасителите, където ще следи книгите да се забавляват и да бъде всичко наред.

Използвани източници:
Снимка корица - helikon.bg
Снимка книги - личен архив
Снимка спасителен пост - google.bg

Второ ревю: "18% сиво" - Захари Карабашлиев

Второ ревю: "18% сиво" - Захари Карабашлиев

Небето днес е сиво.. Обикновено има  красив светлосин цвят, но този път то е пълно с най-различни по форма и дължина облаци и не може да прояви естествения си цвят. А как имам нужда от малко красота днес, ала с просто око могат да се видят  най-различни нюанси на сивото. И изведнъж.... може би, за да засили сивотата на острова, от морето излиза романът на Захари Карабашлиев - 18% сиво

Накратко: Този път не съм чак толкова сигурен, че трябва да го прочетете. Чете се бавно и може би изисква специфично психическо състояние - когато си тъжен, когато си изгубил любов и имаш нужда да почувстваш, че и други са в твоето състояние.
(За тези, които се колебаят дали да си я вземат, или не, но и не искат да четат ревюто, за да не си развалят впечатленията)

"18% сиво"

автор: Захари Карабашлиев

издателство: Ciela, 2014 година

страници: 274

цена:12 лева

   Скъпи мои книжни плъхчета,
както вече виждате, аз продължих четенето си на съвременна българска литература. В началото бях предубеден, трудно се навих да започна, очаквах много клишета и постни истории, но съм щастлив, че това не се случи, иначе щях да съм много притеснен какво даваме ние на света. В това ревю аз ще разкажа как изживях два дни историята на "18% сиво", но преди това, нека ви запозная и със самия автор:

Захари Карабашлиев е български белетрист и драматург, живеещ в Калифорния, САЩ. Неговият дебютен роман "18% сиво" (2008) претърпява четири издания и е класиран сред стоте най-любими книги на българите в кампанията "Голямото четене". "18% сиво" печели "Цветето на читателите" - литературна награда, присъждана за търговски успех на книга от веригата книжарници "Хеликон". Пиесата "Откат" получава Голямата награда на конкурса "Нова българска драма" (2008), а пиесата "Неделя вечер" - най-престижната театрална награда за драматургия в страната, "Аскеер". Захари Карабашлиев е автор на сборник разкази "Кратка история на самолета" (2009).

  Книгите "18% сиво" и "Дневният живот на нощните пеперуди" ги купих в един и същи ден от книжарница Хеликон. Предварително се извинявам, че често ще споменавам романа на Деница Дилова в това ревю, въпреки че си има свое, но просто ми е последната прочетена, а и имат много общо - на български автори са, съвременни са, продават се добре.

  Не знам дали забелязвате, но този път не съм толкова ентусиазиран. Предната книга я прочетох буквално за часове и не ми се искаше да свършва, наложи ми се дори да си препрочитам резюмето на корицата, за да продължа дори и за кратко удоволствието. Не знам защо, но четенето на "18% сиво" вървеше бавно, имайки предвид темпото ми и малкото страници на книгата - едва 274. Дори по средата започнах да си мисля дали не трябва да оставя книгата за друг момент и да заложа на нещо класическо. Да, аз винаги имам по няколко алтернативни варианти. Още на другия ден, след покупката на двете български книги, си поръчах от един сайт за онлайн търговия и "Сто години самота" и "Любов по време на холера" на Маркес. Но.. реших, че трябва да проявя разбиране към Карабашлиев и да му дам шанс, надявайки се да се случи нещо разтърсващо и аз да не спя, за да стигна до финала.

  Може би ще спра да го правя, но преди да отида да си взема българските книги, бях чел в една фейсбук група много и изцяло положителни мнения за "18% сиво". Страшно се бях надъхал, хора споделяха, че тя ги е накарала да четат българско, да се гордеят, да искат още и още от историята. Ще прозвучи смешно да го казвам точно аз, който в момента ви казвам какво съм разбрал и как съм го възприел, НО СПИРАМ ДА ВЯРВАМ НА НЕЧИЕ ЧУЖДО МНЕНИЕ ПО ОТНОШЕНИЕ НА КНИГИТЕ!  Книгата си е нещо свято и всеки я възприема по различен начин.

  Ако трябва да посочвам нещо, което ми харесва в книгата, то е, че няма нищо общо с 50 нюанса сиво, която се превърна в тотален бестселър. Жанрът е напълно различен и въпреки че свободно се говори за секс и марихуана, страстите са коренно различни, а сивото не е цветът на ударите по тялото, а термин във фотографията. И още нещо!! Нашата сива книга е писана преди чуждата, тъй че не може да се обвини българският автор, че е използвал чужда слава да си популяризира книгата.

Каква е историята накратко:
 Захари/Зак/ е българин, който с течение на обстоятелствата се премества да живее със своята половинка Стела в САЩ. Авторът редува времето преди и сега и с това ни дава ясна представа как са се запознали героите, как се е развила връзката им, през какви моменти са преминали в България. Между времевите граници, Карабашлиев си позволява да вмъква и разговори между Зак и Стела.

  Проблемът на Зак е, че Стела го е напуснала и той се чувства самотен и празен, губи се желанието му за работа, дори и за живот. Единственото, от което се нуждае, е алкохол и шоколади Тоблерон. Опитвайки се да удави мъката си, Зак взима решение да замине за Мексико, за да бъде в една по-различна обстановка, тъй като Стела го е напуснала, но къщата все още пази аромата и присъствието ѝ.

  За негово нещастие, в Мексико преживява страшни събития и въпреки че е полужив и страшно пиян, успява да преразкаже какво е видял и направил, въпреки че много често виденията му са само под формата на фигури, но фокусът му не може да различи какви и кои. След като вижда, че на улицата пребиват човек, той отива да му помага и биячите го нападат. Хората са казали, че Господ пази лудите и пияните и очевидно Зак не е изключение от това. Той успява да задигне буса, в който се опитват да го вкарат и с него минава през границата отново в САЩ, където е и колата му/колата на Стела. Проверява какво има в буса и открива, че това е чувал с канабис. Напълно нелогично, той го взима и крие в своята Тойота, а след това потегля из САЩ с намерението да го продаде, но преминава през множество спънки и проблеми като например стомашно-чревно разстройство, кражба на автомобила му, насочен пистолет срещу му.

  Как завършва цялата история, аз няма да ви кажа, за да ви бъде интересно и да се чудите колко ще струва този чувал с марихуана.

Сега, какво точно не ми допадна:

  Първо, книгата е писана от мъж, разказът се води от мъж, а ако не знаеш това, може да си помислиш, че е силно емоционална жена. Не ме разбирайте погрешно, и мъжете, и жените изпитват болка и скърбят по свой си начин, но постоянното натякване на Зак колко му липсва Стела и колко е съсипан, и как няма да оцелее без нея, идва в повече. 

 Аз дори харесвам книги, в които героите изпитват емоции и в един момент ги побеждават, издигат се над тях и вече са по-различни, по-силни и устремени. Обичам победата на духа!! Е, тук не е така. Или аз съм щастлив в личен план и не мога да му съчувствам, или сълзите наистина идват в повече.

  Второ, нищо против пътуването, но то е адски еднообразно. Странстване из пътната мрежа и снимане на интересни гледки, както и взаимоотношения със странни типове.

  Трето, разбирам, че Карабашлиев е искал да предаде нещата толкова реални, колкото са, но на някои моменти реалността е надвишила желаната доза. Постоянното натякване на порното, на секса и алкохола не забавлява. А може би и в мен е грешката, че я четох, без да пия алкохол и без да ям Тоблерон.

  Като цяло, това не е моята книга. Класира се много по-ниско от "Дневният живот на нощните пеперуди" в класацията ми за любими книги. Ако трябва да съм искрен, не съжалявам, че я прочетох. Двата дни не са изгубени. Просто видях една друга гледна точка на живота. Възможно е тя да изглежда като шедьовър очите на страдащия човек и той да намери утеха и подкрепа в нейно лице. Но явно аз точно сега не се нуждая от това. Но пък съм щастлив, че си извадих извод, който вече знаех, но ми се потвърди - да не спираме да показваме на близките си колко ги обичаме и уважаваме, защото един ден вече може да бъде късно.


И, ето някои цитати, които ми допаднаха:

"Навън е позахладняло. Намирам кафене, поръчвам експресо. Пия, докато пиша в едната от тетрадките разни мисли. За какво ги пиша? За кого? Поредният дневник на някой, който доскоро не е имал нужда от дневник.Няма ли вече достатъчно убитаци в света?"
"Колко арогантен трябва да си, по дяволите, да да рисуваш картини колкото Мадарския конник! Какво толкова важно има да покажеш, та не можеш да го събереш в по-малки рамки?
Или това са размерите на дупките в душата ти, Художнико, които маскираш с тонове боя!?"
"Гледах високата царевица, готова за жътва и си мислех дали и ние нямаме своите сезони? Има ли сезони любовта?"
"Когато двама души си объркат гръб, обикновено единият гледа напред, а другият - в миналото. Аз се бях вторачил в CNN."
"Никой таван не е просто таван, ако имаш очи да го гледаш. Галерия, филм, книга, концерт, барелеф, какво ли не. За мен сега е гравюра към Дантевия "Ад" с всичките му демони, страдания и мъки."

И след като ви представих аз как си прекарах из страниците на "18% сиво", време е да настаня книгата на Островът на книгите. Поради тази причина, трябва да избера жилище, което да обитава. Спирам се на:

..... тази много малка, но красива къщичка. Обещавам, че ако след време препрочета книгата, и тя ми хареса много, то ще я настаня в много по-голям дом. През това време, приятно прекарване на Зак и "18% сиво" на Острова!

И както си знаете, очаквам вашите коментари, мнения, препоръки, искания. Искам да се получава дискусия! Не се притеснявайте да изразявате мнението си. От статистиката виждам, че четат хора, което ме радва и насърчава, но ми се иска да си задаваме въпроси и да си отговаряме.

А за сега ви оставям, защото ще чета! Приятно прекарване в света на книгите и на вас!

Използвани източници:
- Биография на Захари Карабашлиев - liternet.bg
- Къщичката - flickr.com
- Снимка на корицата - моя :)
- Снимка на небето - моя :)