Тринадесето ревю: Георги Господинов - "Физика на тъгата"

Островът на книгите се нуждае и от история, и от бъдеще. Нуждае се от доказани от времето факти и такива, които трябва да се случат. Между тях обаче има един цял лабиринт, от който трудно може да се излезе. За да помогне на прекрасните книжки, на помощ идва Георги Господинов и "Физика на тъгата".

Тринадесето ревю: Георги Господинов - "Физика на тъгата"

Накратко: Да, заслужава си четенето! Пригответе се обаче, защото това не е обикновената постна история с начало, завръзка, кулминация, развръзка и край. Ще се наложи да преминете през хиляди пластове, да пътувате назад във времето, а след това и с експресния влак в бъдещето. Но въпреки това ще останете очаровани. Препоръчвам я, ако искате да размишлявате, да избягате от света.
(Това е за тези, които се интересуват от книгата и искат да прочетат нещо повече за нея, но в същия момент не желая да развалят удоволствието си от четенето чрез предварителното разкриване на важни моменти от историята.)

заглавие: "Физика на тъгата"
автор: Георги Господинов
издателство: Жанет 45
издание: Пето
страници: 344
цена: 14 лева






Здравейте, книжни плъхчета!
Началото на юли месец сме и съвсем скоро ще се навърши една година от създаването на ostrovatnaknigite.blogspot.com. Вълнувам се много, защото и сайтът, и фейсбук страницата са ми страшно скъпи, хиляди пъти съм го казвал, и пак ще се повторя, те са продължение на любовта ми към книгите, към четенето. Не беше спонтанно решение, а дълго премислено и след изминала вече почти година, мога да кажа, че не съжалявам, а напротив! Взел съм правилното решение. Щастлив съм, че мога да споделям какво мисля за книгите си съвсем спокойно, да комуникирам с други книголюбители. Силно се надявам да съм ви полезен и да четете ревютата ми с интерес!
Днес под светлините на сцената застава една българска книга. Тя не е непозната, а напротив, за отрицателно време има 28 000 броя тираж, което за българските стандарти е изключително постижение и признание. Книга, която дълго време стоеше по върховете на класациите, а аз стоически отказвах да я прочета, защото си мислех, че е някаква пропаганда. Добре, че поправих грешката си.
Честно казано, нищо не знаех и за самия автор до преди 1 седмица, когато съвсем случайно попаднах на януарския брой на списание Forbes България, в което имаше интервю с Георги Господинов. Със списанията процедирам, както с книгите - чета от корица до корица, тъй че срещата ни беше неизбежна. За моя изненада, бях приятно очарован от историята на Господинов, от отговорите му, от отношението му. Накратко -  бяха разбити всички стереотипи и реших, че трябва да дам шанс на произведенията му. Първо ще започна с едно и ако то ми харесва, тогава ще прочета и останалите, А ако не ми хареса повече няма да вярвам на никакви класации.
От сега ви предупреждавам, че ревюто няма да има типичната си структура, защото ще пиша за една нетипична книга, която не може да се вмести в рамки. И все пак, нека научим нещо повече за Георги Господинов:

Георги Господинов

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Георги Господинов
Роден	7 януари 1968 г. (48 г.) Ямбол, България
Професия	литературен изследовател, редактор, преподавател
Националност	България
Жанр	поезия, роман, разказ,драматургия
Дебютни работи	„Лапидариум“ – стихосбирка (1992)
Известни творби	„Естествен роман“ (1999) „Физика на тъгата“ (2011)
Награди	„Южна пролет“ (1993) „Иван Николов“ (1997, 2004) „Рашко Сугарев“ (1998) „Развитие“ (1998)[1] „Икар“ (2004) „Аполон Токсофорос“ (2005) „Аскеер“ (2010) „Дъбът на Пенчо“ (2011) „Христо Г. Данов“ (2012)[2] „Български роман на годината“ (2013) Вазова награда (2014)[3] „Стоян Михайловски“(2015)[4]
Деца	Рая Господинова

Георги Господинов Георгиев, известен като Георги Господинов, е съвременен български писател. Причисляван е къмпостмодернизма.[5][6] [7]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Георги Господинов е роден на 7 януари 1968 г. в Ямбол. Завършва българска филология в Софийския университет, по-късно става доктор по Нова българска литература към Института за литература на БАН с дисертация на тема „Поезия и медия: кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век“ (издадена от „Просвета“, 2005) и работи като литературовед в Института по литература на БАН от 1995. От 1998 до 2000 г. е хоноруван преподавател в НБУ по писане на есе (1998), а по-късно по съвременна българска литература (1999 – 2000).[8]

Редактор е в „Литературен вестник“, седмичен колумнист е на в. „Дневник“ и редактор за България на излизалото в Оксфордлитературно списание „Orient Express“.

През май 2016 г. е отличен с орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен.[9]

Има една дъщеря (с литературоведката Биляна Курташева), Рая Господинова, родена на 13 януари 2007 година.

И моя анализ на произведението:

Първо, искам искрено да си призная, че изпитах завист. Завист, че тази невероятна история не съм я написал аз, че няма това дар слово, че нямам това развито и абстрактно мислене. Ако прочетете едно резюме на книгата сигурно ще се запитате дали авторът е наред с главния, или е под влиянието на някакви забранени субстанции... Но започнете ли да четете, ще осъзнаете, че той е много добре, даже прекалено добре. Проблемът е не в него, а в заобикалящия го свят. И както произведението започва "Аз сме", смело мога да кажа, че и "Аз сме", и аз бях едно от тези "Аз" в историята.

Авторът е "магесник", настани ме удобно на влак, пътешествието започна, а аз кротичко си наблюдавах през прозореца. И изживявах нещата. Всъщност, тази книга не се чете, тя се изживява. Само тогава можеш да усетиш силата на думите. Ако си "Той" или "Ние", то няма да си впечатлен. Трябва да си едно от всичките "Аз". (Отварям голяма скоба - не се страхувайте от личните местоимения, които употребявам. Още от началото ще ви стане ясно защо са те.)

Докато изживявах историята, усетих една прилика. Голямо сходство, поне според мен, има между Георги Господинов и Мураками. "Физика на тъгата" на моменти ми напомняше на "Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване". Странно ли ви е? Да, времената са различни, мястото е различно, но използваните похвати, героите, символиката... Георги Господинов и Мураками ми се сториха страшно свързани. Героят Гаустин от "Физика на тъгата" ми изглеждаше като Хайфа от "Безцветният....". И двамата толкова мъдри и едновременно налудничави, толкова нереални и нетипични. И самите сюжети на двете произведения радват със своята символика и абстрактно. Няма нищо поднесено директно, всичко трябва да си изведеш сам, трябва сам да излезеш от лабиринта.

"Лабиринтът" е ключово понятие в целия сюжет. Героят/героите през цялото време се опитват да си го обяснят, да го разгадаят, да го оправдаят и да излязат от него. Пътуването между еднаквите стени е вълнуващо и градивно. Поне за мен като читател. Може би и тук се крие най-голямото майсторство на Господинов - не знам как е успял да съчетае мит от старогръцките митове и легенди с комунизма и настоящето. Поуката, която си извадих е, че дори и събитията да ги разделят години, те се чувстват и изживяват по един и същи начин. Няма значение, че малко са се видоизменили, че мястото не е същото. Болката и радостта са еднакви. Очевидно те са константни.

Зашеметен съм и от историята на Минотавъра и съдебния процес, който се води. Все съм си мислел, че съм чел нелогични неща, но ето, че присъствах на съдебен процес с ищец и ответник от Античността. И дори бях помощни-адвокат на ищеца. Кога щях да изживея нещо подобно? Трябваше да чакам времето да тече наопаки ли? Да стана отново бебе и така още 3 милиарда години, защото на толкова била Земята? Е, благодарение на "Физика на тъгата", няма да ми се наложи да чакам. Изживях го тук и сега.

Имам и леки забележки. Поне за мен имаше два леко скучни момента - с изброяването на хотелите и след това театралното завръщане на комунизма. Но на фона на всичко останало, мисля, че мога да си затворя очите.

Като любими цитати се отбелязах доста неща. Стигнах до 36, което не знам дали не е някакъв рекорд. Някои са кратки, а други по половин страница. Ще ви представя три от тях:

"Сълзите тръгват, сега е техният ред, единствените утешители. Поне може да плаче, страхът се е отпушил, стомната на страха е преляла. Сълзите рукват по бузите му, по бузите ми, смесват се с брашнения прах по лицето, вода, сол и брашно, и омесват първия хляб на скръбта. Хляба, който никога не свършва. Хляба на тъгата, който ще ни  храни през всички следващи години. Соления му вкус по устните."

"На другия ден след Апокалипсиса няма да има никакви вестници. Каква ирония. Най-значимото събитие в историята на света ще остане неотразено."

"Един ден Делон, стар и забравен, ще научи, че в град Т. пред някогашното градско кино всеки следобед в продължение на 40 години го чака една жена с целия си багаж в малък сак."

Настъпи момента и на оценяването на книгата. Ако сте чели внимателно, сигурно сте усетили къде ще бъде настанен Георги Господинов. За съжаление на героя и родителите му, няма да е в кръгла сграда с големи прозорци. Но пък избраното място също е безкрайно красиво и има в себе си градини-лабиринти. Тъй че, ако Минотавърът се загуби някога, могат спокойно да го търсят там.

Благодарен съм на автора за всички емоции, които изпитах. Признавам си беше цяла палитра - гняв, притеснение, състрадателност, радост, забавление, умиление, отричане и т.н. За мен беше изключително удоволствие да прочета "Физика на тъгата" и определено някога ще посегна към "Естествен роман" и други произведения на Георги Господинов.

И за да не бавим новите жители на Островът, най-учтиво ги каня да заповядат в Двореца! Пожелавам им приятно пребиваване!

Използвани източници:

Информация за Георги Господинов - Уикипедия

Снимка на корица - helikon.bg

Снимкi на Версайски дворец:  rezervacia.com ; pochivka.com; ekskurzia.bg; chudesatanasveta.com

Осмо ревю: Харпър Ли - "И страж да бди на пост"

Осмо ревю: Харпър Ли - "И страж да бди на пост"

На Островът днес е тихо и спокойно. Слънцето огрява с лъчите си цялата територия. Книгите са щастливи и доволни. Но предусещат, че днес ще се случи нещо ново, нещо вълнуващо. Очакват нов обитател. А той е именно "И страж да бди на пост" на Харпър Ли.

Осмо ревю: Харпър Ли - "И страж да бди на пост"

Накратко: Много ми е трудно да кажа накратко дали трябва да се чете, или не. Ако сте големи привърженици на "Да убиеш присмехулник", тази няма да ви впечатли толкова. Ясно ми е, че в момента ще е голяма лудница около тази книга, но ви съветвам да не я почвате с големи очаквания. Аз бях с очаквания, но не ми се оправдаха.
(Това е за тези, които се колебаят дали да прочетат, или не книгата и търсят отговор в ревюто. В същия момент не желаят да прочетат нещо важно, което би убило интереса им по време на четене.)

 
"И страж да бди на пост"

автор: Харпър Ли

издателство: БАРД, 2015

страници: 272

цена: 18 лева 

корици: меки





Здравейте, книжни плъхчета, как сте?

Радвам се, че успях да изпълня обещанието си, а именно - да пиша по повече от 1 ревю на месец. Този месец за момента се отчитам с второ, надявам се да има поне още 1.
Днес ще представя ревю на една книга, която излезе на българския пазар буквално преди часове. Става въпрос за дългоочакваната "И страж да бди на пост" на Харпър Ли. Като за начало, нека да започна с малко информация за автора:

Харпър Ли е родена и израства в Монровил, по време на Голямата депресия. Сред предците ѝ е генерал Робърт Лий, победеният командир на армията на Юга в американската Гражданска война. Като дете е близка приятелка със съученика си и съсед Труман Капоти. Още от 7-годишна възраст Ли се опитва да пише.

След като завършва държавното училище в Алабама, Харпър Ли тръгва по стъпките на баща си, местен адвокат, и се записва да учи право. Напуска юридическия факултет на 29 г. и отива в Ню Йорк, за да започне писателска кариера.

В Ню Йорк се издържа като чиновничка в самолетна компания. Ли пише няколко разказа преди да се захване с „Да убиеш присмехулник“. Тя преработва повече от две години романа, въпреки че е одобрен от един издател. На 34 г. Ли публикува романа. Издателството не възлага много надежди на книгата, но творбата веднага постига невероятен успех. През 1961 г. писателката е удостоена с наградата Пулицър В следващата година по книгата ѝ е направен едноименен филм, с участието на Грегъри Пек.

На 5 ноември 2007 г. Харпър Ли е наградена с „Президентски медал на свободата“ за приноса си към литературата.

За какво се разказва в книгата?

"И страж да бди на пост" е първоначалната версия на "Да убиеш присмехулник". С нея Харпър Ли отива при редактор и там забелязват нейния талант. Нужни са две години с постоянни редакции, за да се извърши тази метаморфоза.

Разказаната история, чисто времево, може да се разглежда като продължение на "Да убиеш присмехулник", тъй като малката Скаут вече е 26-годишна жена, а баща ѝ Атикус е на седемдесет и две години.

Книгата започва с пътуването на Джин-Луиза(Скаут) от Ню Йорк до Мейкоб, Алабама. На гарата не я посреща Атикус, а приятелят ѝ Ханк/Хенри. Между тях има отношения, които се разглеждат в сюжета.

Джин-Луиза е заминала от Мейкоб след смъртта на брат си Джем. Тя не се чувства част от малкото градче. Атикус я е разбрал и за да бъде щастлива, я е пуснал да отиде там, където може да се почувства на място.

Въпреки че не е живяла с тях, те все пак са си кореспондирали. Джин-Луиза остава изненадана от всички промени, които са настъпили - живеят в нова къща, на мястото на старата има заведение за сладолед, леля ѝ Александра живее заедно с баща ѝ. Но най-сюрпризиращото е коренната промяна, която намира в своя баща - Атикус. И тук не става въпрос за болестта му, нито за старостта му, а за нещо много по-дълбоко и важно - промяната във възгледите му. Атикус е променил обкръжението си, общува с хора, с които преди не би, гледа на делата си по различен начин.

Това обърква Джин-Луиза и тя се впуска в битка с разгадаването на тези мистерии. Как се справя с това и до какви изводи стига, ще разберете, ако прочетете книгата.

Какво разбрах аз и с какви впечатления останах?

Има много какво да разкажа за „И страж да бди на пост”. Може би ще започна от далече и ще спомена вълнението си от факта, че ще излезе втора книга на Харпър Ли. „Да убиеш присмехулник” я прочетох преди около година и ми допадна много.  Лесна за четене книга, с увлекателен сюжет. Най-много ми хареса, че е свързана с моята страст – правото. Любимо ми е  онова посвещение в началото, че всички адвокати също някога са били деца.

Препоръчвал съм я многократно на мои познати като книга, която е еднакво разтоварваща и еднакво ангажираща. Ако се замисли човек, темата, която разглежда е дори и в момента актуална, въпреки че книгата е публикувана през 1960 година. Да, може би не в същите мащаби, но все пак расизмът никога няма да се изкорени. Това, което я кара да не те натоварва е стилът на писане и воденето на сюжета. Думите на невръстната Скаут са по детски мъдри и поучителни.

И след „Да убиеш присмехулник” очаквах много. Вълнувах се много. За пръв път чакам да излезе някоя книга. Повечето автори, които чета са класици и те вече не са измежду живите, книгите им са на пазара и не е възможно да издадат нещо ново. А Харпър Ли има само 1 книга и възможността да прочета още една, силно ме зарадва. Уви, не е хубаво човек да има големи очаквания за нещата, защото така разочарованието е много по-голямо.

Тоест, моите очаквания към „И страж да бди на пост” не бяха оправдани.

Първо, искам да изкажа съмнението си, че това въобще не е първоначалната версия на книгата. Не искам да търся никаква конспирация, просто аз останах с такова впечатление. „И страж да бди на пост” е пълна противоположност на „Да убиеш присмехулник” като идея. И идеята, която иска да внуши, настроението, отношението, всичко, ми изглежда крайно политическо нагласено. Не обичам, когато литература и политика се сливат в едно. Чудя се след колко ли време и тази книга ще бъде редактирана? След колко ли време ще се премахнат думите „негър”, „чернокож” и т.н? Защото в момента се съдържат. Думите, термините, те ме карат да си мисля, че нещо не е наред. Как е възможно да се редактира Агата Кристи, Астрид Линдгрен, а в същия момент в новоиздадена книга да се разрешат?

Ако не разсъждава толкова много човек, и приеме на сляпо, че това е писано от Харпър Ли, е, тогава поздравления и преклонения заслужават редакторите. Ако има редактор, който от „И страж да бди на пост” може да направи „Да убиеш присмехулник”, то тогава той е истински професионалист, магьосник и писател. Това ме препраща и към ранния Оруел и неговата „Още въздух”. В нея са само отбелязани основните му идеи, основните му борби, отправните му точки. Но те не са толкова разгърнати и впечатляващи, както в „1984” и „Фермата на животните”. Ето това отново ме накара да разсъждавам. Първото произведение, което пише един автор трябва ли да се критикува? То не е ли само за негово самочувствие, да се отпусне и да започне да твори нови и нови неща? Не е ли, за да натрупа рутина и да се разгърне? И имам ли аз право да критикувам Харпър Ли, защото „И страж да бди на пост” е книга, която може да напише всеки посредствен автор? Или съм толкова критичен, защото първата книга ми е харесала много?

Втората критика, която имам е към издателството. И аз съм човек, който обича всичко да му е организирано и подредено, но трябва ли между всички части да има по 2-3 празни страници? Необходимо ли е? Защо книгата трябва да изглежда по-обемна, когато тя не е? Тя се води 272 страници, но реално историята обхваща не повече от 240.

Относно самият начин на разказване, героите, както и сюжета:

Първо, не ми допадна начинът на водене на повествованието. Непрекъснатата промяна от 1 лице, единствено число към неутралния разказвач. Това особено се набива в очи в моментите, в които  Джин-Луиза яде сладолед. Първо е аз, после е тя, и изведнъж си загубил нишката.

Също така, обичам когато авторът прави ретроспекция, за да ни запознае с важни факти от миналото, но обичам, когато те са отчетливо отделени – дали с глави, части или друго. Тук често се случваше в една глава да се говори за миналото, а след това да се върне с диалог в настоящето и накрая да се представят мислите, които е имала Джин-Луиза някога.

Когато говорим за героите, повечето или поне основните, са познати от „Да убиеш присмехулник”. Този път обаче не са онези симпатични персонажи, които знаем.

Скаут не е любопитната сладка мъжкарана, която  се вълнува от съседа си, не участва в хиляди мисии. В момента тя е бунтуваща се жена. Но сякаш и тя не знае срещу какво се бунтува. Дори като се замисля, не знам дали действията ѝ могат да се определят като бунт, или като хленчене. Докато четях се сетих и за главния герой в „Спасителят в ръжта”. Него също го определят като символ на бунта, но по мое мнение той е нищо друго от един хленчещ тинейджър. Но нека не засягам други произведения. В случая Скаут /Джин-Луиза  иска да има позиция за нещата, но не е сигурна дали е правилно да я има, дразни се защо другите я нямат. Дори моето мнение за нея е, че не е чак толкова широко скроена, както се опитва да изглежда. Тя даже не е никак отворена за чуждата позиция, затворена е в себе си и през крепостните страни не пропуска никого. В   azcheta.com много често задават въпроса дали е възможно да прочетеш книга, въпреки че героите те дразнят. Според мен при литературните герои има два вида дразнене. Едното е провокиране, другото е несъгласие и неприемане. Уви, Скаут за мен е от вторите. Въпреки това, аз ще си я запомня с образа  ѝ от детството.

Атикус е загубил ореола си, който Скаут му бе дала в „Да убиеш присмехулник”.  В „И страж да бди на пост” той е в нова среда, изповядва други интереси, бори се за други каузи. Не участва в такива тежки и трудни процеси, не се бори за предишната истина.  Но въпреки това, той си остава най-симпатичният за мен персонаж и в двете книги. От една страна, че е адвокат и толкова дебелокож, а от друга, че толкова лесно преживява нещата. Впечатлява и с  трезвата оценка и за разбирането на отношението на Джин-Луиза към него и околните.

Относно самия сюжет - жалко, че не е при мен "Да убиеш присмехулник". Имам чувството, че има несъответствие в историите. Не си спомням точно как завършваше процеса в "Да убиеш присмехулник". Имам бегли спомени, че Атикус губеше делото и мъжът отиваше в затвора. В "И страж да бди на пост", ако се визира същата история, мъжът получава оправдателна присъда.

Творбата обаче си има и хубави страни, нека не оставате с впечатление, че нищо не ми е допаднало, след като изкритикувах и причината за писане, и стилът, и героите. :D Хубавото е това, че книжката е малка, отне ми не повече от 6-7 часа, за да я прочета. Не е имало момент, в който да ми е доскучала. По-скоро се дразних на героите и  другото, което вече споменах – дали тази книга не се пуска в този момент с някаква конкретна политическа цел.

Искам да посоча и още нещо хубаво - че  едва сега разбирам смисъла на корицата. На нея се вижда влак и в началото може да си помислиш, че става въпрос за самото пътуване от Ню Йорк до Мейкоб. Ако прочетеш книгата и след това започнеш да разсъждаваш, ще откриеш, че въпреки че героите стоят в 1 град, те постоянно пътуват. Особено Джин-Луиза. Това е пътуването ѝ към самата себе си, към опознаването си. Определено тук съм впечатлен. 

Ще си позволя да дам един съвет на тези, които ще я прочетат. Просто… недейте да я сравнявате с „Да убиеш присмехулник”. Недейте да имате очаквания, недейте да се впрягате излишно във фактите. Четете я като самостоятелна книга, а не като предшестваща или следваща друга. Така ще я оцените много повече.

Време е и да ви посоча любимите си цитати от книгата:

“Като студент братовчедът Джошуа учел и разсъждавал твърде усърдно; всъщност с четене се докарал дотам, че изгубил представа в кой свят живее. Носел допотопен тренчкот и кавалерийски ботуши с шпори, изработени от местния ковач по негов собствен проект.”



„Джин-Луиза поклати глава. Вече беше достатъчно порасла, за да не протестира срещу неправдите на живота, но все още твърде млада, за да приеме болестта на баща си без опит за борба.”

"Плахо докосна вчерашния ден и се отдръпна. Не бива да мисля за него сега, преди да се е отдалечил. Странно, помисли си, трябва да е като телесната болка. Казват, че когато стане непоносимо, тялото се отбранява само - припадаш и вече не чувстваш нищо, Господ никога не ти праща повече, отколкото можеш да издържиш..."

"Ако някой ви каже: "Това е истината" и му повярвате, а после откриете, че казаното не е истина, той ви разочарова и вие внимавате повече да не се хванете на въдицата.
Но когато един човек е живял за истината, а вие сте вярвали в онова, за което живеете - когато такъв човек ви разочарова, той ви отнема всичко."

И дойде времето за оценка:

Мисля, че от ревюто разбрахте, че тази книга няма как да влезе в моя топ 20 и да се настани в Двореца. За нея съм отредил:

И за изготвянето на това ревю използвах източници от:

helikon.bg - за кориците
биография на Харпър Ли - Уикипедия
снимка на Харпър Ли - novinar.bg
изображение цитат - alfars.net
снимка на къща - www.cinemablend.com

Четвърто ревю: Димитър Димов - "Роман без заглавие"

Четвърто ревю: ..............................................................................

Островът е парче земя, обградено от четирите си страни с вода. Ако книгите не могат да плуват, тогава няма да могат да се забавляват в морето. Тогава се налага някой да ги научи да плуват. Няма кой друг да е, освен Рири Адамов от "Роман без заглавие" на Димитър Димов.

Четвърто ревю: Димитър Димов - "Роман без заглавие"

Накратко: Ако не си запознат с творчеството на този автор, бих ти предложил да прочетеш първо романа "Тютюн", на мен лично той повече ми допада. Ако вече си го чел и ти е станал любим, мисля, че тази книга няма да оправдае очакванията ти.
(Това е кратко резюме за тези, които се колебаят дали да прочетат дадената книга, търсят мнения и знаци из интернет, но не се престрашават да прочетат цялото ревю, за да не развалят удоволствието си от четенето.)

Димитър Димов - "Роман без заглавие"
страници:180
цена:10 лева
издателство: CIELA, 2007















Здравейте, книжни плъхчета!
Как сте? Много се радвам, че ставате все повече и повече. Както повечето от вас знаят, вече блогът ми си има и официална страница във Facebook -> ЦЪК

Интересното при ревютата ми е, че за момента преобладаващия брой е на български автори. Което е странно предвид това, че чета главно чуждестранна литература. Но пък от друга страна не съжалявам, тъй като масово блогърите споделят впечатленията си от нови и актуални книги, нека все пак да има и за българското творчество.

Знаете ли онези книги, които ви ги препоръчва горещо приятел? Онези, за които сипе суперлативи и те убеждава да ги прочетеш? Е, тази е една от тях. Препоръчаха ми я, беше на първо място в класацията на мой приятел.

Накратко, главни герои в книгата са Рири Адамов, неговата годеница Мария, богаташите Адриана и Червенко. Рири Адамов е главният спасител на плажа, който следи внимателно да няма злополуки. През есента ще плава на търговски кораб, но лятото работи на плажа, за да събере пари за сватбата си с Мария. Годеницата му е паднал от небето ангел, едно много деликатно и възпитано момиче, което на обяд му носи лимонада и цигари, а през деня се грижи за дома на семейството ѝ. Димитър Димов не е представил нито мястото на действието, нито времето. От корицата до финала има хиляди неясни неща. Но то и самото заглавие си подсказва - "Роман без заглавие". Ако трябваше да бъде променяно, мисля, че също би приличало и "История без финал". В един от дните, при Адамов се качва богаташката Адриана, която го е виждала преди е била пленена от излъчването му. И тя, подобно на останалите жени, желае да си поговорят. По-малкият ѝ брат Червенко следва сестра си, за да я предпази от неудобни ситуации. Когато Адриана и Червенко стигат до Адамов, целият плаж е насочил погледите си към тях, защото очакват да скочат от третото ниво на моста. За да запази честта на сестра си, Червенко, въпреки че не е подготвен, скача в морето. Но тъй като позицията и дишането му са неправилни, той не успява да излезе на повърхността. Благодарение на бързата и професионална намеса на Адамов, Червенко е спасен. Продължението на историята представя срещата на  Адриана и баща ѝ при Адамов, за да му благодарят и промяната в отношенията между брата и сестрата. Финалът е за посещението на Мария и Адамов в дома на Адриана. И нищо повече.

Сега и моето мнение:

За книги с толкова малък обем, човек трудно може да бъде напълно разочарован. Големите разочарования идват от тези с много обем, защото все се надяваш да намериш нещо и за себе си, а не винаги се случва.
Книгата е в пъти по-слаба от "Тютюн". Има четири главни героя, но те не са онези силни персонажи, които харесвам. А аз определено харесвам книги със силни герои, герои, които минават човешкото, които превъзмогват обичайното и се издигат над него. В тази книга няма такъв герой. Може би идеята е била Адамов, с неговата сила и привлекателност, да бъде този образ, но поне за мен, е посредствен. Адриана също не е силната жена, която никой мъж не може да я спре. Напротив, изглежда хаотична в мислите и действията си. Червенко, който извършва героично действие заради сестра си, в очите на останалите е слабохарактерен. В "Роман без заглавие", поне за мен, няма силен герой, в който да се влюбиш и да го споменаваш.
Относно сюжета - аз съм от читателите, които са готови да приемат и сюжет, който се развива бавно, стига думите да са красиви. Тук си отбелязах малко цитати, които ще споделя с вас. А и неопределеността на действието не ми допада, обичам да знам кога и къде се развива историята.
Като закачка с книгата, и това четвърто ревю няма да има заглавие. То е "Ревю без заглавие".

Ето и мислите, които ме впечатлиха:

" - Ненапълно пиян, но оглупял и празен. И стъпките отекват глухо в нощта.... Тъй някак особено... пусто и безнадеждно. Случвало ли ви се е да усещате понякога това?"

" Но навикът е също един вид глупост, защото разумът не взема участие в него."

Дойде време да оценя и книгата "Роман без заглавие" на Димитър Димов. Мисля, че сами сте си направили извод до колко ми е допаднала. Тъй като още в началото ви посочих нейната роля на острова, ето и къде ще живее тя:

Настанявам Рири Адамов на поста на спасителите, където ще следи книгите да се забавляват и да бъде всичко наред.

Използвани източници:
Снимка корица - helikon.bg
Снимка книги - личен архив
Снимка спасителен пост - google.bg

Книжарници или Библиотеки?Или когато голямата битка за книги настъпи.

Книжарници или Библиотеки?Или когато голямата битка за книги настъпи.

Здравейте, книжки плъхчета! Как сте? За мнозина от вас вероятно е започнало училището, поради тази причина искам да ви пожелая да бъдете живи и здрави, да сте много щастливи и да се радвате на много успехи през новата учебна година! За останалите, които скоро или отдавна са завършили - спокойно, училището не свършва със завършването. Човек се учи цял живот и цял живот доказва това, което е научил. 

Новата тема, която искам да изкоментираме е Книжарници или Библиотеки. Интересува ме вие откъде най-често си взимате книгите?

Аз, да си призная, не си взимам книги от библиотеки. Опитвам се да разбера каква е причината и в какво се корени. Най-ранните ми спомени са, че в първи клас ми се наложи да отида да си взема "Трите прасенца" и тя липсваше. След това отидох за "Вълкът и седемте козлета" и също беше изчерпана. Вярно, живея в малък град, но това ме разочарова. Още повече и отношението на библиотекарката. От книгите и филмите сме свикнали да свързваме образа на библиотекарката с този на възрастна жена с очила, която обожава книгите и не желае да се разделя с тях, винаги предупреждава да ги пазят, за да не им се случи нещо. Е, да, но в моя случай по-скоро е било жена, която не е била в настроение и не ѝ се е занимавало да търси. Както и да, все пак по този начин се създаде любовта ми към книжарниците.

Има хора, които могат да обикалят с часове в магазини за дрехи. Други, които да сравняват компоненти на техника. Трети,  които да  отделят ден, за да пробват различни коли. Е, аз съм от четвърти вид, който обича да прекарва голямо време в книжарниците.

Обичам всякакви книжарници - малки, големи, антикварни. Важното е да има предлагане и да разглеждам. Харесва ми изборът, възможностите. Харесва ми да чета резюмета и да се вълнувам какво ще получа. Дали краткият текст не е един рекламен трик, една измислица? Дали пък не казва твърде малко за съдържанието? Ето такива неща ме вълнуват мен. И така мога да прекарам много време. В малка книжарница би било странно, но в големите не е чак толкова.  Но идва един друг проблем. Че в един момент искам да купя всички книги. Искам да ги събера всички и да си ги занеса в нас. Но нито физически, нито финансово не е възможно. Странна е ревността на четящия човек. Той иска да има повече хора като него, с които да си комуникира, но в същия момент иска да притежава всички книги на света.

Забравих да спомена и още нещо. Освен книжарниците, които споменах горе, набавям си книги също и от сайтовете за онлайн търговия, както и специализираните за книги. Обикновено го правя за книги, които са изчерпани от тираж и няма да бъдат преиздавани. Така се сдобих със  "Сто години самота" на великия Маркес! Наскоро пък имаше промоция на книгите на едно от българските издателства и поръчах доста книги. Чаках около 10 дни, признавам си, поизнервих се, но чакането си заслужаваше. Отчитам, че отрицателната страна на онлайн пазаруването е именно доставянето. Налага се да чакаш с дни. Докато в книжарниците го няма този момент. Избираш си книга, плащаш я, тръгваш си и тя вече е твоя. Можеш спокойно да се прибереш вкъщи и да си я четеш. Но пък при онлайн пазаруването лесното и практичното е, че виждаш дали е налично, или не. 

Това са книгите, с които се сдобих след онлайн пазаруването си. След време и на тях ще бъде направено ревю.

Идеята  на статията ми бе да представя битката между Книжарниците и Библиотеките. Осъзнавам обаче, че подобна битка не е възможно да съществува. Няма значение как се сдобиваш с книги - дали ги купуваш, от къде ги купуваш, дали ги взимаш от библиотека, дали ги четеш онлайн. Важното е да имаш желанието да четеш. 

А какво е вашето мнение по въпроса? Вие купувате ли книги, или взимате от библиотека? Има ли ли сте преживявания като моите с библиотекари, книжари? Очаквам отговорите ви и ви пожелавам красива и спокойна нощ! И най-вече книжна!

Второ ревю: "18% сиво" - Захари Карабашлиев

Второ ревю: "18% сиво" - Захари Карабашлиев

Небето днес е сиво.. Обикновено има  красив светлосин цвят, но този път то е пълно с най-различни по форма и дължина облаци и не може да прояви естествения си цвят. А как имам нужда от малко красота днес, ала с просто око могат да се видят  най-различни нюанси на сивото. И изведнъж.... може би, за да засили сивотата на острова, от морето излиза романът на Захари Карабашлиев - 18% сиво

Накратко: Този път не съм чак толкова сигурен, че трябва да го прочетете. Чете се бавно и може би изисква специфично психическо състояние - когато си тъжен, когато си изгубил любов и имаш нужда да почувстваш, че и други са в твоето състояние.
(За тези, които се колебаят дали да си я вземат, или не, но и не искат да четат ревюто, за да не си развалят впечатленията)

"18% сиво"

автор: Захари Карабашлиев

издателство: Ciela, 2014 година

страници: 274

цена:12 лева

   Скъпи мои книжни плъхчета,
както вече виждате, аз продължих четенето си на съвременна българска литература. В началото бях предубеден, трудно се навих да започна, очаквах много клишета и постни истории, но съм щастлив, че това не се случи, иначе щях да съм много притеснен какво даваме ние на света. В това ревю аз ще разкажа как изживях два дни историята на "18% сиво", но преди това, нека ви запозная и със самия автор:

Захари Карабашлиев е български белетрист и драматург, живеещ в Калифорния, САЩ. Неговият дебютен роман "18% сиво" (2008) претърпява четири издания и е класиран сред стоте най-любими книги на българите в кампанията "Голямото четене". "18% сиво" печели "Цветето на читателите" - литературна награда, присъждана за търговски успех на книга от веригата книжарници "Хеликон". Пиесата "Откат" получава Голямата награда на конкурса "Нова българска драма" (2008), а пиесата "Неделя вечер" - най-престижната театрална награда за драматургия в страната, "Аскеер". Захари Карабашлиев е автор на сборник разкази "Кратка история на самолета" (2009).

  Книгите "18% сиво" и "Дневният живот на нощните пеперуди" ги купих в един и същи ден от книжарница Хеликон. Предварително се извинявам, че често ще споменавам романа на Деница Дилова в това ревю, въпреки че си има свое, но просто ми е последната прочетена, а и имат много общо - на български автори са, съвременни са, продават се добре.

  Не знам дали забелязвате, но този път не съм толкова ентусиазиран. Предната книга я прочетох буквално за часове и не ми се искаше да свършва, наложи ми се дори да си препрочитам резюмето на корицата, за да продължа дори и за кратко удоволствието. Не знам защо, но четенето на "18% сиво" вървеше бавно, имайки предвид темпото ми и малкото страници на книгата - едва 274. Дори по средата започнах да си мисля дали не трябва да оставя книгата за друг момент и да заложа на нещо класическо. Да, аз винаги имам по няколко алтернативни варианти. Още на другия ден, след покупката на двете български книги, си поръчах от един сайт за онлайн търговия и "Сто години самота" и "Любов по време на холера" на Маркес. Но.. реших, че трябва да проявя разбиране към Карабашлиев и да му дам шанс, надявайки се да се случи нещо разтърсващо и аз да не спя, за да стигна до финала.

  Може би ще спра да го правя, но преди да отида да си взема българските книги, бях чел в една фейсбук група много и изцяло положителни мнения за "18% сиво". Страшно се бях надъхал, хора споделяха, че тя ги е накарала да четат българско, да се гордеят, да искат още и още от историята. Ще прозвучи смешно да го казвам точно аз, който в момента ви казвам какво съм разбрал и как съм го възприел, НО СПИРАМ ДА ВЯРВАМ НА НЕЧИЕ ЧУЖДО МНЕНИЕ ПО ОТНОШЕНИЕ НА КНИГИТЕ!  Книгата си е нещо свято и всеки я възприема по различен начин.

  Ако трябва да посочвам нещо, което ми харесва в книгата, то е, че няма нищо общо с 50 нюанса сиво, която се превърна в тотален бестселър. Жанрът е напълно различен и въпреки че свободно се говори за секс и марихуана, страстите са коренно различни, а сивото не е цветът на ударите по тялото, а термин във фотографията. И още нещо!! Нашата сива книга е писана преди чуждата, тъй че не може да се обвини българският автор, че е използвал чужда слава да си популяризира книгата.

Каква е историята накратко:
 Захари/Зак/ е българин, който с течение на обстоятелствата се премества да живее със своята половинка Стела в САЩ. Авторът редува времето преди и сега и с това ни дава ясна представа как са се запознали героите, как се е развила връзката им, през какви моменти са преминали в България. Между времевите граници, Карабашлиев си позволява да вмъква и разговори между Зак и Стела.

  Проблемът на Зак е, че Стела го е напуснала и той се чувства самотен и празен, губи се желанието му за работа, дори и за живот. Единственото, от което се нуждае, е алкохол и шоколади Тоблерон. Опитвайки се да удави мъката си, Зак взима решение да замине за Мексико, за да бъде в една по-различна обстановка, тъй като Стела го е напуснала, но къщата все още пази аромата и присъствието ѝ.

  За негово нещастие, в Мексико преживява страшни събития и въпреки че е полужив и страшно пиян, успява да преразкаже какво е видял и направил, въпреки че много често виденията му са само под формата на фигури, но фокусът му не може да различи какви и кои. След като вижда, че на улицата пребиват човек, той отива да му помага и биячите го нападат. Хората са казали, че Господ пази лудите и пияните и очевидно Зак не е изключение от това. Той успява да задигне буса, в който се опитват да го вкарат и с него минава през границата отново в САЩ, където е и колата му/колата на Стела. Проверява какво има в буса и открива, че това е чувал с канабис. Напълно нелогично, той го взима и крие в своята Тойота, а след това потегля из САЩ с намерението да го продаде, но преминава през множество спънки и проблеми като например стомашно-чревно разстройство, кражба на автомобила му, насочен пистолет срещу му.

  Как завършва цялата история, аз няма да ви кажа, за да ви бъде интересно и да се чудите колко ще струва този чувал с марихуана.

Сега, какво точно не ми допадна:

  Първо, книгата е писана от мъж, разказът се води от мъж, а ако не знаеш това, може да си помислиш, че е силно емоционална жена. Не ме разбирайте погрешно, и мъжете, и жените изпитват болка и скърбят по свой си начин, но постоянното натякване на Зак колко му липсва Стела и колко е съсипан, и как няма да оцелее без нея, идва в повече. 

 Аз дори харесвам книги, в които героите изпитват емоции и в един момент ги побеждават, издигат се над тях и вече са по-различни, по-силни и устремени. Обичам победата на духа!! Е, тук не е така. Или аз съм щастлив в личен план и не мога да му съчувствам, или сълзите наистина идват в повече.

  Второ, нищо против пътуването, но то е адски еднообразно. Странстване из пътната мрежа и снимане на интересни гледки, както и взаимоотношения със странни типове.

  Трето, разбирам, че Карабашлиев е искал да предаде нещата толкова реални, колкото са, но на някои моменти реалността е надвишила желаната доза. Постоянното натякване на порното, на секса и алкохола не забавлява. А може би и в мен е грешката, че я четох, без да пия алкохол и без да ям Тоблерон.

  Като цяло, това не е моята книга. Класира се много по-ниско от "Дневният живот на нощните пеперуди" в класацията ми за любими книги. Ако трябва да съм искрен, не съжалявам, че я прочетох. Двата дни не са изгубени. Просто видях една друга гледна точка на живота. Възможно е тя да изглежда като шедьовър очите на страдащия човек и той да намери утеха и подкрепа в нейно лице. Но явно аз точно сега не се нуждая от това. Но пък съм щастлив, че си извадих извод, който вече знаех, но ми се потвърди - да не спираме да показваме на близките си колко ги обичаме и уважаваме, защото един ден вече може да бъде късно.


И, ето някои цитати, които ми допаднаха:

"Навън е позахладняло. Намирам кафене, поръчвам експресо. Пия, докато пиша в едната от тетрадките разни мисли. За какво ги пиша? За кого? Поредният дневник на някой, който доскоро не е имал нужда от дневник.Няма ли вече достатъчно убитаци в света?"
"Колко арогантен трябва да си, по дяволите, да да рисуваш картини колкото Мадарския конник! Какво толкова важно има да покажеш, та не можеш да го събереш в по-малки рамки?
Или това са размерите на дупките в душата ти, Художнико, които маскираш с тонове боя!?"
"Гледах високата царевица, готова за жътва и си мислех дали и ние нямаме своите сезони? Има ли сезони любовта?"
"Когато двама души си объркат гръб, обикновено единият гледа напред, а другият - в миналото. Аз се бях вторачил в CNN."
"Никой таван не е просто таван, ако имаш очи да го гледаш. Галерия, филм, книга, концерт, барелеф, какво ли не. За мен сега е гравюра към Дантевия "Ад" с всичките му демони, страдания и мъки."

И след като ви представих аз как си прекарах из страниците на "18% сиво", време е да настаня книгата на Островът на книгите. Поради тази причина, трябва да избера жилище, което да обитава. Спирам се на:

..... тази много малка, но красива къщичка. Обещавам, че ако след време препрочета книгата, и тя ми хареса много, то ще я настаня в много по-голям дом. През това време, приятно прекарване на Зак и "18% сиво" на Острова!

И както си знаете, очаквам вашите коментари, мнения, препоръки, искания. Искам да се получава дискусия! Не се притеснявайте да изразявате мнението си. От статистиката виждам, че четат хора, което ме радва и насърчава, но ми се иска да си задаваме въпроси и да си отговаряме.

А за сега ви оставям, защото ще чета! Приятно прекарване в света на книгите и на вас!

Използвани източници:
- Биография на Захари Карабашлиев - liternet.bg
- Къщичката - flickr.com
- Снимка на корицата - моя :)
- Снимка на небето - моя :)