Тридесет и четвърто ревю: детски книжки

Здравейте, книжни приятели!
Дойде краят на февруари, а аз още не съм качил книжно ревю за втория месец. С новогодишните ми желания и обещания си бях поставил за цел всеки месец да пиша по едно ревю. Януари месец си го изпълних още в началото, за февруари хващам последния влак и ви изпращам днешното ревю. :) Е, знаете, че при мен е така - не качвам година и след това се появявам с цели 4-5 ревюта за една седмица.
Днес ще поразчупя малко нещата и ще представя един друг тип литература, за който не бях писал, от заглавието сте разбрали, че става въпрос за  детската литература.
И хубавото е, че няма да включа само една книга, а цели две :) - "През води и гори" на Емилиян Станев и "Стас и Нели" на Хенрик Сенкевич.

Как реших да го направя ли? Ами повестта съм я чел като дете, но  реших да участвам в един проект и си припомних творбата. Реших, че ще бъде интересно да разкажа за нея, защото може би имате деца, а може би вие сте деца или пък сте големи и обичате детските книжки. "Стас и Нели" отново прочетох във връзка с този проект. Тук различното бе, че като малък съм си закупил хартиеното издание, но не го бях прочел по една причина, която ще разберете, ако прочетете останалата част от ревюто.

Да не губя време в излишни приказки, да започваме с произведение №1 - "През води и гори" - автор: Емилиян Станев.

Сюжетът на творбата представя невероятните премеждия на двамата най-добри приятели - таралежът Бързоходко и костенурката Повлекана. Другарите отиват да живеят в слога, където обаче трябва да се борят за територия със змията - страшната Червена уста. Когато я  побеждават с помощта на мравките, бедите ги сполетяват. Високо от небето скалният орел забелязва Повлекана и желае да нахрани малките си с нея. Бързоходко рискува живота си, за да спаси своята приятелка, но усилията му са напразни и двамата са високо в небесата в плен на страшната птица. За техен късмет, друг орел забелязва плячката и започва борба кой да ги занесе в гнездото си и така двамата герои се озовават долу на земята, но на непознато място - в блатото. Следват куп забавни моменти и истории - лош воден плъх, който яде яйцата на птиците, група патици, които създават вълни, стадо чапли, които пазят територията си. Но най-интересното се случва в гората, когато приятелите се разделят. Защо се случва това и успяват ли да намерят пътя до слога? Това няма да ви го кажа, за да ви бъде интересно.

Кратичко ревю, но за детска книжка няма какво повече да разкажа. Моето мнение е, че повестта е интересна, искрено се забавлявах с премеждията на двамата герои, хареса ми силната им връзка на приятелство и как обединявайки силите си, побеждаваха трудностите. Има доста остарели и непознати думи, тъй че ако я чете вашето дете, може да се наложи да обяснявате значенията им. Въпреки това, хареса ми и я препоръчвам, защото разтоварва читателя, а и е хубаво да четеш за такава силна връзка, независимо, че е между животни.

Ако трябва да оценя книжката, то оценката би и била:
4.5/6

Време е и за втората книжка - "Стас и Нели" на Хенрик Сенкевич. Участието  в проекта ми помогна да се запозная с това уникално произведение. Ще ви призная, че книжката я имах още от 3-4 клас, тогава ни е била в препоръчителна  или задължителна литература. Купил съм я, започнал съм я и съм спрял на тридесета страница. Ако и вие сме млад читател, може би сте в сходно положение и се чудите дали да я довършите, или не.
Е, да, самият сюжет е твърде различен от обичайните детски книжки с принцове и принцеси, деца със свръх сили. Авторът е предал историята на невероятните Стас и Нели, които живеят заедно с бащите си в Египет. Когато господин Раулисън и мистър Тарковски обаче заминават, за да проверят и осъществят контрол върху проектите, в които участват, недобронамерената Фатма задейства своя план за отвличането на двете деца чрез Гребхъри и Хадис. Тук идва трудният момент в книгата - фанатизма и религията. Признавам си, когато съм бил 3-4 клас не съм имал познания в тази област и темата ми е била много странична. Заради това съм изоставил и книжката непрочетена.
Фанатизмът е ключов в сюжета, не толкова самата религия дори, защото авторът по никакъв начин не я осъжда, но пък е твърдо против крайните и проявления, изразяващи се във фанатизъм и опити за държавен преврат.
Умният Стас и сладката Нели са отлечени от Гребхъри и Хадис по нареждане на Фатма с цел разменянето им за нейният съпруг и изпълнението на други нейни намерения.
Сюжетна линия в творбата разглежда отвличането на децата, пътуването им през пустинята, срещите в планината, страховитите животни, с които се срещат.
Книгата може да се води детска, но всеки възрастен може да намери много дълбок смисъл в нея. Героят Стас претърпява толкова голямо развитие, че кара читателя да му се възхищава и да получи мотивация за промяна и развитие. Достойни за уважение са неговата жертвоготовност, смелост и знания. Ако разкажа още малко се страхувам, че ще ви издам едни от най-интересните моменти. Ще подскажа само, че в произведението място намират лъвове, слонове, маймуни, а за любителите на по-динамичните действия, има стрелба, има бягство. Ако пък най-много Ви привлича промяната на човека - от тази книга може да направите много добри изводи, и за радост, няма да бъдете отвлечени и завлечени в пустинята :)
Препоръчвам Ви силно тази книга. Просто и дайте време. До 40-50 страница може и да не ви допадне, но ви гарантирам, че следващите 400 ще ви впечатлят силно.

Оценка:
5.75/6
Намалих с малко оценката, защото знаете, че имам други любими детски книжки. А и темата за фанатизма е трудна и тежка и е за по-възрастни читатели, не толкова за деца, макар и те да са страшно умни и да следят събитията по света. Въпреки това, книгата "Стас и Нели" е едно страхотно четиво, което аз бих препоръчвал на приятели и техните деца и дори след години може да намери място и в моята класация за любими книжки :)

Благодаря Ви за вниманието и отделеното време! Очаквам Вашите коментари, мнения и съвети! 

Тридесет и трето ревю: Уилям Уортън - "Пилето"

Здравейте, книжни приятели!
Днес на Вашето внимание ще представя една книга, за която със сигурност много се е писало и с още по-голяма сигурност, ще продължава да се пише. Моля, приветствайте "Пилето" на Уилям Уортън.
Това книжно ревю ще бъде разделено на две части: в първата ще се опитам обективно да предам част от сюжета на книгата, а във втората най-субективно ще представя своите впечатления и емоции, с които съм останал.

Какъв е сюжетът на творбата? - Творбата на Уортън проследява съзряването на две момчета - Ал и Пилето, които в резултат на една нелепа ситуация се превръщат в неразделни приятели. Именно техните различия в характера и външни вид, прави тези отношения особени, чудни, неочаквани. Докато Ал е популярен спортист в училище, известен бройкаджия, авантюрист, Пилето, чието истинско име така и не се разкрива до последната страница, е по-спокойна натура, която съществува в нормалния свят, ала живее в свой собствен, където темите, които го вълнуват далеч не са момичета, партита и спорт, а велосипеди, гълъби, канарчета.
Сюжетът започва със случка, която е в тогавашното настояще. Ал е призован на свиждане на Пилето в психиатрията. Последният, след участието му във войната, е приет в психиатрично заведение, където го лекуват заради склонността му да възприема себе си като пиле и да извършва всички свои физиологични нужди по техния тертип. Следват многобройни ретроспекции, предавани чрез преразказите на Ал как двамата са прекарвали дните си, за приключенията им до морето, за потъването в замръзналото езеро, за работата им с кучета през лятото. Освен тях, в отделни глави, авторът запознава читателят със същността на Пилето и какво вижда той от живота. Същият, както споменах, има собствен светоглед и намира много по-дълбок смисъл в това да опознае животните и то най-вече птиците, за да научи нещо много по-важно от математика или биология, а именно как да се научи да лети. С годините на съзряване, страстта на Пилето към животните и летенето все повече се засилва. Дори читателят може да остане с впечатление, че Пилето не вижда смисъла в човека, не вижда полза от съществувнето му. Многократно той сравнява индивидът с птица в клетка и колко са ограничени възможностите и, как тя губи от способностите си и се нагажда към средата.
Авторът е описал цели глави с информация, предадена на читателя чрез Пилето какво представляват птичките, какви са навиците им, поведението им, техният език, как той успява да ги направи свои приятели и напълно им се отдава, че освен своето будно състояние, им подарява и сънищата си, в който се превръща в птица.
Разказах Ви голяма част от сюжета, ала това далеч не е всичко. Много по-динамични са ситуациите и съдържат напрежение, което читателят изпитва, съпреживявя. Уортън майсторски е създал образът на Пилето, който макар толкова смахнат, успява да стане симпатичен.

Втора част: С какви впечатления останах?

Ще подскажа на тези, които имат книгата на хартиен носител, че няма как да се превърна в най-добър приятел на Захари Карабашлиев. За тези, които не разбраха тази моя шега, ще обясня, че на задната корица има негово мнение, че преди е определял кой му е приятел според това какво мнение има за книгата. Казано е със сигурност в кръга на шегата, та и аз реших да се пошегувам.

Признавам си, в началото никак не тръгна добре. Като видях тези преразкази, кавички, липса на пряка реч, зле ми стана. Но книгата не е толкова обемна, едва 346 страници и реших, че си заслужава да опитам. В началото, докато се подредят определени събития, докато се подреди пъзелът, читателят събира и събира информация, за която в един момент се пита защо му е нужна и какво общо има с началото?
Единственият спасителен пояс, за да не се откажа, бе това, че авторът има заинтригуващ стил на писане, който тъкмо вземе да ти омръзне и се впечатлиш, презареждаш батериите и продължаваш.

Освен това, самата история си е меко казано особена, странна, причудлива. Чудех се аз на Мураками за неговите лятящи риби, говорещи котки, отношения между роднини, а в "Пилето" - любов към птиците и в буквален, и в преносносен смисъл. Това както ме стъписа, така и привлече вниманието ми, защото кога друг път ще прочета за безкрайната любов към птиците. Да, препоръчвам Ви, ако ви се чете любовен роман между хора, да бягате от тази книга. Тук любовта е в някакъв друг коловоз, твърде нетипична е, за да бъде сравнявана с каквато и да е друга и твърде истинска, за да я определим като увлечение. Не искам да издавам от сюжета, но любимите ми части от книгата, които прочетох с най-голямо удоволствие, бяха, когато Пилето сънуваше и в съня си можеше да бъде, това, което желае да бъде. Там той бе щастлив, бе себе си, тогава истински успя да живее. Най-тъжни бяха сцените, разбира се, след това.

Няма да пропусна да изразя и възхищението си от двете основни заложени идеи - за силата на приятелството и за отдадеността към това, което обичаш. В книгата са развити по блестящ начин и стоплят сърцето, дори те карат да се позамислиш имаш ли такива приятели, които те приемат безрезервно, а също така и дали си намерил своята страст в живота, дали има дейност, която искаш да я вършиш по цял ден и да присъства и в сънищата ти и да ти носи винаги наслада. Ако не за друго, заради тези 2 идеи, книгата си заслужава да се прочете. Ако пък обичате и нетрадиционните истории, тогава трябва моментално да се запътите към най-близките книжарници! :)

Какво обаче не ми хареса? Най-вече това структуриране на текста, не знаеш кое се казва, кое се мисли, хубаво е, че поне шрифтовете бяха различни, че да знаеш кой го казва.
Освен това, в повече ми бе цялата енциклопедична информация за канарчетата.
Трето, пряката реч за мен е отражение за майсторството на автора. В творбата бе в твърде малки размери.
Четвърто, финалът не бе това, което аз очаквах. Исках подробно обяснение, а не лаконично измъкване.

Смятам, че тази информация е достатъчна, за да имате обща представа за книгата и за моето преживяване, докато я четох. Ще се радвам да споделите своите мнения и коментари. А сега пристъпвам към последната част, оценяването.

Книгата "Пилето" от Уилям Уортън получава:
5, 2 /6

20 любими цитата от "Триумфалната арка"

" Без любов човек е просто призрак, само къс хартия  с няколко дати и едно случайно име, записано върху нея... все едно, че е мъртъв."

"Такъв е светът: може да се превърнете в ангел, глупак или престъпник - и никой няма да ви забележи. Но ако ви липсва едно копче, всички ще го видят."

"Съжаленията са най-безсмисленото нещо на този свят. Човек не може да върне, нито на поправи нещо. Иначе всички бихме станали светци. Целта на живота не е да ни прави съвършени. Съвършенството е за музеите."

"Лекото почукване на дъжда изпълваше тишината навън - като че нещо сиво, нерадостно и неопределено, нещо по-тъжно от самата скръб, някакъв далечен, безумен спомен искаше да влезе, тласкан към тях от безкрайна вълна, която се опитваше да отнесе и зарови отново това, което бе заличила и забравила на далечен остров - частица човечност, светлина и мисъл."

"Кой може да живее без забрава? И кой може да забравя достатъчно? Сърцето е пълно с пепелта на спомените. А човек е свободен само когато няма за какво да живее."

" - Това, което забравяме, господине, ни липсва по-късно в живота."

"Празно пространство във времето. Малка осветена стая. Същата стая - а в нея съществото, което си обичал и което не е вече същото, което можеш да докоснеш, ако простреш ръка, но никога вече няма да достигнеш."

"Сега нямаме нищо; в най-добрия случай имаме само малко отчаяние, малко смелост, а иначе всичко ни е чуждо - и в нас, и извън нас."


"- Всеки иска да бъде лъган - продължи презрително тя. - "Не лъжете! Не лъжете! Казвайте само истината!" А когато им я кажете, не могат да я понасят! Никой не я понася!"

"Не желая това. Приятелство! Зеленчукова градинка върху лавата на мъртвите чувства. Не! Не можем да сторим такова нещо. То е възможно при по-повърхностни чувства. И тогава дори е погрешно. Любовта не трябва да се осквернява с приятелство. Краят си е край."

"Човек остарява само когато престане да чувства.
- Не. Когато престане да обича."


" Имаме само този кратък живот, а тай отминава.... - Тя сложи ръце върху топлата скала. - Не струвам кой знае колко, Равик. Не искам да живея в исторически епохи. Искам да бъда щастлива. Искам животът да не е толкова тъжен и труден. И нищо повече."

"... Лесно е да поклатиш глава и да кажеш, че трябва да си разумен. Но не е така лесно да бъдеш разумен. Животът си е живот, едновременно нищожен и скъпоценен; лесно е да го захвърлиш. Но нима няма да захвърлиш заедно с него и отмъщението, нима няма захвърлиш едновременно и това, което въпреки презрението, оплюването, всекидневното и ежечасно осмиване е така наречената вяра в човечеството и човечността? Един празен живот не се захвърля като празна гилза. Човек може все още да го използва в борбата, която му потрябва. Не за лични цели, не и за отмъщение, дори, колкото и дълбоко вкоренено в кръвта да е това желание; не от егоизъм, нито от алтруизъм, колкото и важно да е да се тласне този свят с едно завъртане на колелото извън пътя на кръвта и разрушението; а само с една-единствена цел - да се бориш, да чакаш битката до последния си дъх. Но чакането разяжда, може би е безнадеждно, а към него се добавя и тайният страх, че  когато времето настъпи най-после, може да си смазан от чакане, с изтощени, уморени клетки, загубил вече възможност да вървиш напред родом с другите. Не за това ли човек се старае да забрави всичко, което дразни нервите, да го задуши безмилостно със сарказъм, с ирония, дори с избягване в друго човешко същество, в чуждо аз?"


"- Странно - каза тя. Би трябвало да съм щастлива, а не съм.
- Така е при всяко сбогуване. Дори при сбогуване с отчаянието."

"Любовта не е езеро, в което всеки може да види отражението си, Жоан. Любовта има своите приливи и отливи."

" - Болницата прилича на манастир - каза тя. - Човек се научава отново да цени най-простите неща. Ходенето, дишането, виждането."

" Странно е колко мъртви изглеждат вещите, до които се е докосвало човешко тяло, когато то не ги топли вече - легло, бельо, дори вана. Всичко става противно, щом загуби топлината на тялото."

" - Знаете ли какво правих днес? Живях. Дишах, съществувах. За пръв път почувствах, че имам ръце, очи и уста."

" - Защо набожните са толкова рядко почтени, Йожени? Циничните имат най-добър нрав, а идеалистите са най-непоносими."

" - Не е хубаво да си пиян, когато си сам. Всичко се чувства още по-остро.
- Трябва само да си достатъчно пиян. Тогава се забравя."



Използвани източници:
dama.bg
div.bg
highviewart.bg

Двадесет и трето ревю: Рей Бредбъри - "Вино от глухарчета"

Лято е.. Цветята са разцъфтели, дърветата са зелени, Слънцето силно пече. Книжките на Островът на книгите се припичат и дишат свеж въздух. Идилия. Грьонуй от "Парфюмът" на Зюскинд  ни помогна да направим парфюм с ароматите на Островът на книгите. И когато стане зима и ни се иска да усетим това дихание, ще ни бъде лесно. Но как ли би се усещало на вкус? Ако можеше да се яде и да се пие? Ако през студените вечери ни се прииска отново да е лято? Да си спомним за определен ден? Нищо не ни пречи да опитаме. За да ни помогне в тази мисия, на Островът на книгите пристига Рей Бредбъри със знаменитата "Вино от глухарчета".

Двадесет и трето ревю: Рей Бредбъри - "Вино от глухарчета"

Накратко: Да, заслужава си да я прочетеш. Ако си дете от поколенията на 60-те, 70-те, 80-те и ранните 90-те, предупреждавам, че може да те налегне меланхолията, защото ще си припомниш детството и неговата красота. Ще си припомниш детския поглед над нещата и интересът, в който се впускаше в приключения.
Много по-различна от "451 градуса по Фаренхайт" като сюжет, но пък също толкова впечатляваща и завладяваща. Определено ще потърся продължението на "Вино от глухарчета" и ще го прочета.

(Това резюме на книжното ревю е за тези, които се интересуват от книгата и искат да я прочетат, но се притесняват, че прочитайки ревюто ще разберат много важна и съществена информация и след това ще се разочароват при прочита.)

Заглавие: Вино от глухарчета
Автор: Рей Бредбъри
Издателство: Бард
Година на издаване: 2008 година
Страници: 320
Корична цена: 14,99 лева













Здравейте, книжни приятели!
Дойде време да прочета и "Вино от глухарчета" - една книга, към която винаги съм проявявал интерес, но все ми се изплъзваше от ръцете. Докато се готвех да я прочета дори се запознах с "451 градуса по Фаренхайт". След последните страници на книгата бях убеден в едно - определено няма да е единственото, което ще прочета от Бредбъри. И така дойде времето за "Вино от глухарчета".  Никак не е случайно периодът, в който се запознах с творбата. От резюмето в сайта на Бард се разбира, че е книга за лятото на братята Том и Дъглас и техните преживявания през лятната ваканция. Не ми се искаше да я прочитам в началото на юни или юли, защото тогава лятото едва започва. Не ми се искаше и да я оставям за края на август, началото на септември или на октомври, защото лятото си е отишло и пак няма да изпитам цялата емоция, която носи творбата. Заради това си я оставих за началото на август / написването на ревюто е на 1-ви август/ и съм избрал правилния момент- точно средата между началото и края. По този начин едновременно усещам и вълнението от началото на лятото и се страхувам и притеснявам от края му. Но анализите и преживяванията ми из страниците ще прочетете малко по-долу.

1.Кой е Рей Бредбъри?

ТУК МОЖЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ПОВЕЧЕ ЗА НЕГО

2.За какво се разказва в книгата?

Творбата представя летните преживявания на Том и Дъглас Споулинг през лятната ваканция, както и историите на отделни жители на малкото градче в Индианополис. Началото на книгата е и началото на лятото - първия ден на лятната ваканция и чувството за свобода, желанието за приключение. Авторът разказва за лятото най-вече посредством историите на Дъглас и неговия по-малък брат Том. Предадени са техните очаквания, техните намерения и техния поглед над света и над живота.
Водейки си статистика и опитвайки се да превърнат това лято в най-красивото и запомнящо се за всички времена, героите трябва да се справят с различни изпитания, да науча много житейски уроци и да се сблъскат с много други житейски съдби. Това лято, без да осъзнават, Том и Дъг съзряват. За тях смъртта и раздялата преди са били нещо абстрактно и не са си ги обяснявали, но именно през лятото те порастват и виждат, че тези две събития са неизменна част от живота на всеки един човек и трябва да ги преодолее.
И въпреки тези тежки моменти, книгата съдържа и много, които водят до асоциация с детското. Ожулени колене, счупени фигурки, нови обувки. Докато четох изпитах силна меланхолия, защото си припомних и своето детство, когато не бях обременен и най-големите ми проблеми бяха дали съм гладен и дали съм победил на народна топка.
Малките впечатляват със собствена философия - че старите винаги са били стари, че двамата винаги ще останат малки и ще се подкрепят, че когато почине човек си отиват и всички хора и преживявания през живота му, че всичко в света започва от кухнята на баба му.
Прекрасна и трогваща е връзката във семейството и спазването на традициите. Нещо, което в наши дни е трудно, да не кажа и невъзможно да се изпълни. Скъсани са повечето връзки, забравени са повечето близки. А колко е хубаво да кажеш, че този опит, тази традиция е завещан от прапрадядоти, на когото си кръстен.
Семейство Споулинг съхранява своята традиция и стожера на това е дядото на Дъг  и Том - той всяко лято прави вино от глухарчета, което консумират през зимните дни, за да си върнат или пък за да запазят спомена за лятото горещ. В семейство Споулинг през цялата година е лято, благодарение на чудното вино от глухарчета.

3.С какви впечатления останах от книгата?

Вероятно след дългото резюме сте разбрали, че аз съм вече привързан към тази книга. Не само заради хубавата история - да, аз наистина подчертах множество цитати. Не, връзката е по-скоро емоционална. Не се е намирала скоро книга, която да ме накара да се върна в детството си. Аз предпочитам по-сериозна литература и това е разбираемо, но "Вино от глухарчета" е не по-малко сериозна литература, но с едно специално въздействие.Аз се пренесох във времето на своето детство и сравнявах преживяванията на Том и Дъг със своите някога. И да, имаме толкова общо, но и се отличаваме много. И аз си спомням хвърлянето на тежките обувки, носенето на леки, обиколките по улиците до късно, играта с деца. Също като Том и Дъг. Страшните истории, които си разказваш с приятели, от които може да ти настръхне косата, но въпреки това ти е интересно и продължаваш да слушаш.
Благодаря на Бредбъри, че е запаметил това време. Книгата му е своеобразно вино от детството. Вече разбрах, че когато ми се прииска, винаги мога да я прочета и пак да бъда дете, да гледам на света с онези очи и тепърва да изучавам непознатите за мен неща. Намерих си своето бягство от реалността.
И тъй като много споменавам как представя детството и колко е детски погледа - нека направя едно уточнение. Да, книгата е писана през светогледа на все още малчуганите Том и Дъг, но това не означава, че сериозният елемент липсва. Напротив, какво по-сериозно от смъртта, изоставянето и болестите?
Книжни приятели, в книгата е засегнат въпросът и с първите наченки на технологиите. Дъг поставя като задача на един от жителите на градчето да създаде машина на щастието и последния с охота приема. След като почти разрушава семейните си връзки и прави нещастни съпругата и децата си, изобретателят осъзнава, че няма машина, която да ти създаде щастие. Щастието е в хората. И всички трябва да го разберат, защото обикновено много късно стигат до този извод. Иска ми се този лозунг да се пусне по хората, те да го разпространят и най-вече осъзнаят. Но едва ли... не ми се вярва. Всичко е техника, включително и начинът на комуникация в момента помежду ни.
Но както и да е, не искам да бъда нито тъжен, нито скептичен. Искам да запазя очарованието и възхищението от "Вино от глухарчета". Тази книга ще бъде мой подслон, когато изпитам нужда. Препоръчвам я горещо и на вас! Няма да съжалявате!

4.Любими цитати:

Имам доста, но няма да споделя всички сега, а само няколко. Останалите - през годината във фейсбук страницата.

"И той стоеше, поклащаше се леко, а в здраво стиснатите му, изпънати ръце беше събрана цялата гора - тежка, натегнала от сладък сок. Искам да почувствам всичко, което може да се чувства, казваше си той. Нека да се уморя, оставете ме да се изморя. Не бива да забравям,, аз съм жив, зная, че съм жив, не бива да забравям това нито тази вечер, нито утре, нито пък в други ден."

"Тежките моменти в живота, какви са те, питаше се той, докато караше колелото - раждане, съзряване, остаряване, смърт. Първият трудно можеше да бъде променен, ала останалите три?"

"Нима и тя долавяше тази смътна заплаха, това присягане откъм мрака, тази готова да скочи върху им, спотаила се долу злина? Нима пораствайки, човек не ставаше по-силен? Нима зрелостта не донасяше успокоение? Нима животът не предлагаше убежище? Нима не съществуваше цитадела от плът, достатъчно устойчива срещу заплахите на нощната тъма? Съмненията го попариха."

"Разбира се, че всички хора са така: всеки човек в себе си е сам. Едно единство, една единица от общността, но винаги уплашен. Както тук, сега, застанал на ръба."

"- Някои хора униват твърде млади - каза той. - Причина като че ли няма, просто, изглежда, такива се раждат. Уязвяват се по-лесно, уморяват се по-бързо, разплакват се от малко, мъчно забравят и, както вече казах, опечаляват се на по-ранна възраст, отколкото всички останали на този свят. Зная го, защото аз съм един от тях."

5.Оценяване:

Едва ли ще ви изненадам. Двадесет и трето ревю - предполагам от първото изречение усещате каква оценка ще дам. Разбира се, толкова силна книга не може да обитава друго място освен  Двореца на Островът на книгите. Честито, Бредбъри, ти също ще обитаваш с две книги най-престижното място!

6.Използвани източници

За да бъде това ревю по-цветно и интересно, съм използвал ресурси от следните места:

- Снимка на корица - www.momichetataotgrada.com

-Сники на Версайския дворец- от предишни ревюта, а там съм посочил източника

Дванадесето ревю: Рей Бредбъри - "451 градуса по Фаренхайт"

Какво са книгите за хората? И как могат да постъпят човешките същества с тях? Крие ли се искрица надежда в книжните богатства? Може ли да се разчита на тях в най-трудните моменти? На Островът пристига Рей Бредбъри, който със своята "451 градуса по Фаренхайт" ще даде отговор на всички въпроси на любопитните книги.

Дванадесето ревю: Рей Бредбъри - "451 градуса по Фаренхайт"

Автор: Рей Бредбъри
Заглавие: 451 градуса по Фаренхайт
Страници: 232
Издателство: Народна култура
Преводач: Веселин Измирлиев
Корична цена: 1,04 лева


Накратко; Да, заслужава си да я прочетеш. Обемът не е голям, тъй че и да не се превърне в твоята любима книга, то няма да си изгубил много време. За тези, които харесват антиутопиите, гарантирам, че книгата ще ги впечатли.
(Краткото мнение е за тези, които имат интерес да прочетат книгата, ала се страхуват, че прочитайки ревюто, няма да могат да се насладят пълноценно на четенето след това. Ако не сте от тях, прочетете и следващите редове! :) )





Здравейте, книжни плъхчета!
Как сте? Липсвахте ми много, липсваше ми и писането на ревюта, но просто нямах възможност. В списъка с прочетени книги имам заглавия, които все още не съм коментирал, тъй че следващите месеци обещавам да бъда малко по-активен от обикновеното.
Искам да благодаря на тези от вас, които са харесали страницата ми във Фейсбук и харесват, коментират и споделят публикациите. Радвам се, че намерихме начин да общуваме по-лесно, бързо и достъпно за книги!

Мисля да не губим време, а да започна по познатия за всички ни план:

1.Кой е Рей Бредбъри?

Рей Бредбъри

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Рей Бредбъри Ray Bradbury
Бредбъри през 1975 г.
Роден	22 август 1920 г. Уокиган, Илинойс, САЩ
Починал	5 юни 2012 г. (91 г.) Лос Анджелис,Калифорния, САЩ
Професия	писател, поет
Националност	САЩ
Активен период	1942—2012
Жанр	фантастика, ужаси,фентъзи, мистерии,поезия
Направление	Златен век на научната фантастика
Дебютни работи	„Марсиански хроники“ (1950)
Известни творби	„451 градуса по Фаренхайт“ (1953) „Вино от глухарчета“ (1957)

Рей Бредбъри (на английски: Ray Bradbury) е роден в Уокиган, щат Илинойс. Той не получава висше образование и след1943 г. започва да се занимава с професионална писателска работа. Неговото първо произведение - разказът „Pendulum“ е публикуван през 1941 г. в съавторство с Хенри Хъс. Първият му сборник с разкази излиза през 1947 г., но истинска популярност авторът постига при излизането на сборника „Марсиански хроники“ (1950). Тази известност продължава и със следващите му книги.

За себе си казва:

„

„Баща ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгър Алан По е братовчедът ми с крила на прилеп, когото държим в таванската стаичка. Флаш Гордън и Бък Роджърс са ми братя и приятели. Това е моето потекло. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Улстънкрафт, авторката на „Франкенщайн“, ми е майка.“

“

Рей Бредбъри е носител на наградите „О'Хенри“, награда „Бенджамин Франклин“, награда на Американската академия,премията „Гандалф“. Той е удостоен с титлата „гранд-мастер“ през 1988.

2.За какво се разказва в книгата?

След като се запознахте с автора, време е да ви разкажа и нещо повече за произведението. Абстрахирайте се от всичко около вас, забравете къде живеете и кои сте, забравете, че използвате техника.

Елате с мен в света на Монтег. В един свят на разрухата. Коренно различен от нашия? Или вече и ние живеем в него? Едно е сигурно, има поне още една крачка да направим, за да сме негови жители. Монтег е пожарникар, чието основно задължение е да гори. Да изгаря, да унищожава. Да изпепелява. И това доставя удоволствие. На него и на неговите колеги. Най-приятното чувство е да се горят книги. Защото те носят покварата в себе си. Те измъчват хората, карат ги да мислят и по този начин ги карат да правят изводите, че не могат да мислят. А защо ти е да си мъдър и прозорлив, когато всичко получаваш? Когато не е нужно да си чел много, за да водиш смислени разговори? Когато всичко около теб е бетон и техника? Защо са ти животните, когато има роботите? Защо са ти книгите, когато има телевизията?

Монтег е женен за Милдрид, с която в началото си приличат, но в последствие стават пълни противоположности. Докато Милдрид продължава да се възхищава на всичко, което получава и сляпо и наивно вярва, че това е най-доброто, то Монтег "губи" това свое зрение и вместо заученото красиво, което трябва да вижда, пред очите му е грозното, грубото и разрушителното. И въпреки че това чувство вероятно се е таило в него дълго време, развило се е и се е осъзнало, то главният катализатор за промяната у Монтег е неговата 17-годишна съседка Кларис.

Повече няма да издавам от сюжета, а ще ви оставя да се запознаете сами с него. Споделих ви само началото, кулминацията и развръзката са още по-впечатляващи.

3.С какви впечатления останах аз от книгата?

Вярвам, че всеки който е прочел горния текст е разбрал, че аз съм влюбен в "451 градуса по Фаренхайт". Дълбоко и непоправимо. Неразрушимо. Винаги са ми били интересни quiz-овете, с които се дава отговор на въпроса "На кой литературен герой приличаш". Е, вече няма да ми е нужно да ги попълвам. Аз се намерих. Намерих се в Монтег.

Надявам се да ме разбирате правилно и да сте наясно, че говоря с метафори. Не съм горил книги и още по-малко да съм го правил за удоволствие. Просто намерих литературния герой, който отговаря и съответства на моето отношение към книгите.

Книгите са неземно богатство и те трябва да се пазят, съхраняват и предават на поколенията. Човек трябва да знае своята история, своите корени, своето начало. Иначе няма да знае кой е в действителност.

Книгата ми се нарежда в топ 10 любими книги и поради още една причина - лъчът надежда Кларис. Това 17-годишно момиче е вярата и убеждението ми, че и в най-тежките моменти има един пламък (добронамерен), който колкото и слабо да свети, колкото и трудно да се противопоставя на вятъра около него, то той ще успее да запали сърцата и на други хора, ще ги промени. Кларис успява да го направи. И колкото ми е симпатичен Монтег, толкова харесвам и нея.

Докато четох книгата правил паралел с нашия свят. И се чудих дали и ние живеем в тези времена? Ще перифразирам една мисъл на Никос Казандзакис от "Алексис Зорбас", че най-големият роб е този, чието въже е най-дълго и не се приема за роб. Нашето въже дълго ли е?

Вярвам, че не сме стигнали в онзи апокалиптичен свят от "451 градуса по Фаренхайт" и че няма да го позволим. Такива шедьоври като "1984" и "451 градуса по Фаренхайт" пазят пламъкът на знанието да не спира да гори. Вярвам, че и ние, книголюбителите, не бихме допуснали нещо подобно да се случи.

И тази част искам да завърша с нещо от книгата. Отново ще е перифраза - дори и да изгорят всички книги на света, то книгите ще продължават да съществуват. Защото книгите не умират. Те живеят в нас и с нас. 

 4.Любими цитати

Умишлено няма да посочвам любими цитати. Защо ли? Е, книжна изненада:)) Лятото ще има доста такива.

5.Оценяване

Някой има ли съмнение къде ще настаня "451 градуса по Фаренхайт"? След всички суперлативи, които изписах и чувството, което пазя в себе си от прочетената през февруари от мен книга?

Безспорно, "451 градуса по Фаренхайт" е изключително близка до сърцето ми, изживях я, усетих я и тя ще бъде настанена в Дворецът на Островът на книгите! Сигурен съм, че ще прочета още книги от този автор, допада ми стилът му.

За да направя това ревю по-интересно за вас, съм използвал:

- Биография и снимка на Рей Бредбъри - от Уикипедия

- Снимка на корицата - от debi-bg.blogspot.com

-Снимки на Версайския дворец -  rezervacia.com ; pochivka.com; ekskurzia.bg; chudesatanasveta.com

Пето ревю: Джордж Оруел - "Още въздух"

Пето ревю: Джордж Оруел - "Още въздух"

Какъв бил животът, ако бе пълен само с радости, с щастие, с любов? Не можете да си го представите, нали? Аз също. Вероятно всичко щеше да се приема за даденост и нямаше да се цени. Щеше да се има за обичайно и да се изисква като задължение. Заради това са и тежките моменти - за да ни накарат да оценим хубавите. За да внесат едно ново настроение, на Острова пристигат Джордж Оруел и "Още въздух".

Пето ревю: Джордж Оруел - "Още въздух"

Накратко: Да, заслужава си я да прочетеш. Особено, ако не си чел "1984" и "Фермата на животните". Предупреждавам те обаче, че ако си фен на Оруел и си чел горните творби, тази може да ти се стори малко по-слаба.
(Това е кратко резюме за тези, които се колебаят дали да прочетат дадената книга, търсят мнения и знаци из интернет, но не се престрашават да прочетат цялото ревю, за да не развалят удоволствието си от четенето.)

Джордж Оруел - "Още въздух"
страници: 226
издателство ФАМА, 2008
цена: 12 лева



















Здравейте, книжни плъхчета!
Как сте? Четете ли интересни книжки, или сте затрупани с други ангажименти? Вероятно през почивните дни сте успели да откраднете малко време, за да утолите своите книжни страсти. Именно книгата, която ще ви представя днес беше моето разтоварване и вид празнуване. Както сте прочели вече, става въпрос за "Още въздух" на Оруел.
Авторът не ми е никак непознат.Чел съм от него  великите "1984" и "Фермата на животните" преди точно година и търсех още, но тогава резултатите показваха, че другите му творби, издавани на български са с изчерпан тираж и едва ли ще бъде подновен. Но очевидно тогава е имало или някаква грешка в системите им, или е имало моментен дефицит, но ето, че успях да се сдобия с книжката и то без да се налага да чакам много. Вярно, беше последният екземпляр в огромната книжарница, но явно е очаквал мен.

Кой е Джордж Оруел и какво ни казва Уикипедия за него?

Ерик Артър Блеър (на английски: Eric Arthur Blair; известен под псевдонима Джордж Оруел, на английски: George Orwell) ебритански писател, журналист и поет. Оруел е един от най-уважаваните английски есеисти на 20 век, талантлив и опитен романист. Работите му са пропити с интелигентност, дълбока загриженост за социалната несправедливост, силна опозиция на тоталитаризма, страст към чистота на езика и вяра в демократичния социализъм. Най-популярен е с двата си романа, написани към края на краткия му живот: „Фермата на животните“ и „1984“.

Роден е в Мотихари, Индия, когато тя е част от Британската империя. През 1921 г. завършва Итънския колеж. По-късно живее във Великобритания и Европа. Неговото първо художествено произведение е публикувано през 1935 г. под псевдонима Джордж Оруел. Взема участие в испанската гражданска война на страната на републиканците срещу фашистката диктатура на Франко. През Втората световна война той води предаване срещу фашизма по ВВС.

Автор е на многобройни произведения на политическа тема. От една от най-значимите му книги, „1984“, в съвременната световна култура трайно са пренесени персонажът на „Големия брат“ и изразът: „Големия брат те наблюдава“.

Ето накратко и сюжета на творбата:
Джордж Боулинг е застрахователен агент, има съпруга Хилда и две деца. Той е дебел или по-точно пълен. Наскоро си е сложил изкуствена зъбна протеза, която му е неудобна. Очевидно не успява да намери език със съпругата си, защото за нея са важни само сметките. Не личи и да се грижи особено за децата си. Чрез негов колега печели определена сума от конни състезания и ги скрива от съпругата си. Джордж Боулинг се връща години назад, за да ни запознае с етапите от живота си, за да разберем що за човек е той. На времевата линия на живота му има отбелязани няколко важни събития, които са началото и края на етапи от живота му - риболовът, книгите, Първата световна война, посещението в Лоуър Бинфилйлд.

Ето и ни съобщават от корицата:

"В тази книга неговият ироничен хумор е по-завладяващ отвсякога."Observer

"Още въдух" е творба, еднакво забавна и сериозна. Тук в ембрионален вид присъстват "Фермата на животните" и "1984". Не са много романите, които носят в себе си семето на два бъдещи шедьовъра и същевременно са така увлекателни."Джон Кеъри, Sunday Times

Какво разбрах и хареса ли ми творбата?

Анализа си ще започна с едно малко изследване. "1984" е написана/издадена през 1949 година,  "Фермата на животните" през 1945 година, а "Още въздух" през 1939 година. Само челите Оруел могат да ме разберат защо правя това сравнение. Разликата в стила на писането, мислите на Оруел, идеите му за 10 години са узрели. Споделям напълно мнението на Джон Кеъри. Смело мога да кажа, че "Още въздух" е черновата на "1984". Докато четях намерих толкова сходства - отношението на съпруга към съпругата, мястото на събитието, страха от войната, чувството, че някой те следи и те обвинява за постъпките ти. Явно още от 1939 година Оруел е изпитвал потребността да напише подобна книга. Но явно крехките му 36 години не са били натрупани с достатъчно опит, за да доведе до завършеността, която има "1984". Въпреки това е приятно да се запознаеш с прототипа на любима творба.
Осъзнавам, че с краткото резюме, което направих на историята не съм ви впечатлил. Но знам защо е така. Просто стила на Оруел е особен. Той е майстор на иронията и самоиронията. Служи си толкова умело с тях, че или ще ги разбереш и ще ги оцениш подобаващо, или ще ги пропуснеш и няма никога повече да се сетиш за тях. Средно положение при него не съществува.
Във Facebook страницата си Островът на книгите споделих, че чувствам стила на Оруел много близък до себе си. Прочетох мои мисли, неща, които на никого не съм казвал, но съм искал да ги напиша, но нещо ме е спирало. И ги прочетох, по начин, по който са казани най-добре. Беше ми много интересно дали толкова съм успял да усвоя стила му, или просто мислим в една насока. Все още нямам отговор на този въпрос, едва ли ще намеря и скоро. Вярвам, че един ден ще бъда наясно с това.
Искам да предупредя читателите, които обичат действията, многото диалози, че тук няма да ги намерят. Тук разговорите се броят на пръстите на двете ми ръце. Текстът е на 90% от спомените, мислите и терзанията на главния герой, отношението му към света и притеснението му за утрешния ден. За сметка на това, за любителите на антиутопията, книгата ще е истинско блаженство.
Допадна ми структурирането на творбата, използваната ретроспекция. Как най-правилно да си създадеш представа за един герой, ако не чрез неговото минало? Постъпките на човек най-правилно представят неговия образ. 
Не мисля, че ще се превърне в любимата ми книга, защото конкуренцията е жестока, но в никакъв случай не съжалявам, че я прочетох. Да, тя ще се нареди сред любимите ми книги и може би един ден ще се върна и ще я препрочета наново, и може би ще разбера много повече неща. Може би въпреки чувството ми за близост, аз съм влязъл в обувките на автора, но все още не съм направил крачки?
Ето и някои от цитатите, които си подчертах:

"Ала случва се понякога да попаднеш на книга, която точно съответства на умственото ти ниво в момента, до степен, че чак имаш чувството като да е написана специално за теб."

"Защо ли? Защото така става. Защото в живота, който водим - нямам предвид човешкия живот изобщо, а само живота в тази конкретна епоха и в тази конкретна държава, - не правим нещата, които искаме. То не е, защото постоянно работим. Дори фермерът и шивачът евреин не работят постоянно. То е, защото има някакъв дявол у нас, който безспирно ни лашка насам-натам да вършим идиотщини. Има време за всичко, освен за нещата, които си струва да се направят. Намислете си нещо, което истински ви вълнува. После съберете часовете и пресметнете каква част от живота си сте му посветили. А после пресметнете времето, което сте прекарали в бръснене, возене назад-напред по автобуси, чакане по гари, разказване на мръсни вицове и четене на вестници."

"Страх! Плуваме в страх. Той е нашата стихия. Всеки, който не се е спекъл от страх да не го уволнят, или се спича от войната, от фашизма, от комунизма или все едно от какво."

"Имах чувството, че съм впил зъби в съвременния свят и съм открил от какво е направен. Ето как живеем в наши дни. Всичко е лъскаво и аеродинамично, всичко е направено от нещо друго."

"Чудно нещо е миналото. Никога не те напуска, сигурно не минава и час, без да си мислиш за неща, случили се преди десет или преди двадесет години, и въпреки това почти никога не е истинско, а просто сбор от заучени факти, като съдържанието на учебник по история. После някоя случайна гледка, звук или миризма, особено миризма, те отключва и не просто се връщаш към миналото, а направо се пренасяш в него."

"Когато мислено се връщаш назад към дълъг период от време, хората винаги ти се струват застинали на конкретно място, в характерна поза. Имаш чувството, че правят все едно и също нещо."

Дойде време да поставя оценка на "Още въздух" на Оруел. Мисля, че ако сте прочели горния текст сте си направили сметка, че ми хареса произведението. Няма как обаче да не направя сравнение с "1984" и "Фермата на животните". Просто те надделяват в битката. Само заради това "Още въздух" няма да бъде настанена в Двореца на Острова, но съм избрал една много голяма и удобна къща, където да прекарва ежедневието си и Хилда да не се притеснява за сметките:

Благодаря ви за подкрепата, за отношението и за заинтересоваността. Става ми все по-приятно да пиша и да споделям за книжките си приключения. Съвсем малко е останало от несигурността в началото. Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако харесате страницата ми "Островът на книгите" във Facebook, където можем да си споделяме какво четем, с какви впечатления сме, а и всякакви други новини за книги и автори. Всичко добро ви пожелавам и до следващия път!

Използвани източници:

Къща -> www.tantbrun.net

Снимка и Биография на Оруел - Уикипедия

Снимка на корица -> www.orangecenter.bg