Днес на Вашето внимание ще представя една книга, за която със сигурност много се е писало и с още по-голяма сигурност, ще продължава да се пише. Моля, приветствайте "Пилето" на Уилям Уортън.
Това книжно ревю ще бъде разделено на две части: в първата ще се опитам обективно да предам част от сюжета на книгата, а във втората най-субективно ще представя своите впечатления и емоции, с които съм останал.
Какъв е сюжетът на творбата? - Творбата на Уортън проследява съзряването на две момчета - Ал и Пилето, които в резултат на една нелепа ситуация се превръщат в неразделни приятели. Именно техните различия в характера и външни вид, прави тези отношения особени, чудни, неочаквани. Докато Ал е популярен спортист в училище, известен бройкаджия, авантюрист, Пилето, чието истинско име така и не се разкрива до последната страница, е по-спокойна натура, която съществува в нормалния свят, ала живее в свой собствен, където темите, които го вълнуват далеч не са момичета, партита и спорт, а велосипеди, гълъби, канарчета.
Сюжетът започва със случка, която е в тогавашното настояще. Ал е призован на свиждане на Пилето в психиатрията. Последният, след участието му във войната, е приет в психиатрично заведение, където го лекуват заради склонността му да възприема себе си като пиле и да извършва всички свои физиологични нужди по техния тертип. Следват многобройни ретроспекции, предавани чрез преразказите на Ал как двамата са прекарвали дните си, за приключенията им до морето, за потъването в замръзналото езеро, за работата им с кучета през лятото. Освен тях, в отделни глави, авторът запознава читателят със същността на Пилето и какво вижда той от живота. Същият, както споменах, има собствен светоглед и намира много по-дълбок смисъл в това да опознае животните и то най-вече птиците, за да научи нещо много по-важно от математика или биология, а именно как да се научи да лети. С годините на съзряване, страстта на Пилето към животните и летенето все повече се засилва. Дори читателят може да остане с впечатление, че Пилето не вижда смисъла в човека, не вижда полза от съществувнето му. Многократно той сравнява индивидът с птица в клетка и колко са ограничени възможностите и, как тя губи от способностите си и се нагажда към средата.
Авторът е описал цели глави с информация, предадена на читателя чрез Пилето какво представляват птичките, какви са навиците им, поведението им, техният език, как той успява да ги направи свои приятели и напълно им се отдава, че освен своето будно състояние, им подарява и сънищата си, в който се превръща в птица.
Разказах Ви голяма част от сюжета, ала това далеч не е всичко. Много по-динамични са ситуациите и съдържат напрежение, което читателят изпитва, съпреживявя. Уортън майсторски е създал образът на Пилето, който макар толкова смахнат, успява да стане симпатичен.
Втора част: С какви впечатления останах?
Ще подскажа на тези, които имат книгата на хартиен носител, че няма как да се превърна в най-добър приятел на Захари Карабашлиев. За тези, които не разбраха тази моя шега, ще обясня, че на задната корица има негово мнение, че преди е определял кой му е приятел според това какво мнение има за книгата. Казано е със сигурност в кръга на шегата, та и аз реших да се пошегувам.
Признавам си, в началото никак не тръгна добре. Като видях тези преразкази, кавички, липса на пряка реч, зле ми стана. Но книгата не е толкова обемна, едва 346 страници и реших, че си заслужава да опитам. В началото, докато се подредят определени събития, докато се подреди пъзелът, читателят събира и събира информация, за която в един момент се пита защо му е нужна и какво общо има с началото?
Единственият спасителен пояс, за да не се откажа, бе това, че авторът има заинтригуващ стил на писане, който тъкмо вземе да ти омръзне и се впечатлиш, презареждаш батериите и продължаваш.
Освен това, самата история си е меко казано особена, странна, причудлива. Чудех се аз на Мураками за неговите лятящи риби, говорещи котки, отношения между роднини, а в "Пилето" - любов към птиците и в буквален, и в преносносен смисъл. Това както ме стъписа, така и привлече вниманието ми, защото кога друг път ще прочета за безкрайната любов към птиците. Да, препоръчвам Ви, ако ви се чете любовен роман между хора, да бягате от тази книга. Тук любовта е в някакъв друг коловоз, твърде нетипична е, за да бъде сравнявана с каквато и да е друга и твърде истинска, за да я определим като увлечение. Не искам да издавам от сюжета, но любимите ми части от книгата, които прочетох с най-голямо удоволствие, бяха, когато Пилето сънуваше и в съня си можеше да бъде, това, което желае да бъде. Там той бе щастлив, бе себе си, тогава истински успя да живее. Най-тъжни бяха сцените, разбира се, след това.
Няма да пропусна да изразя и възхищението си от двете основни заложени идеи - за силата на приятелството и за отдадеността към това, което обичаш. В книгата са развити по блестящ начин и стоплят сърцето, дори те карат да се позамислиш имаш ли такива приятели, които те приемат безрезервно, а също така и дали си намерил своята страст в живота, дали има дейност, която искаш да я вършиш по цял ден и да присъства и в сънищата ти и да ти носи винаги наслада. Ако не за друго, заради тези 2 идеи, книгата си заслужава да се прочете. Ако пък обичате и нетрадиционните истории, тогава трябва моментално да се запътите към най-близките книжарници! :)
Какво обаче не ми хареса? Най-вече това структуриране на текста, не знаеш кое се казва, кое се мисли, хубаво е, че поне шрифтовете бяха различни, че да знаеш кой го казва.
Освен това, в повече ми бе цялата енциклопедична информация за канарчетата.
Трето, пряката реч за мен е отражение за майсторството на автора. В творбата бе в твърде малки размери.
Четвърто, финалът не бе това, което аз очаквах. Исках подробно обяснение, а не лаконично измъкване.
Смятам, че тази информация е достатъчна, за да имате обща представа за книгата и за моето преживяване, докато я четох. Ще се радвам да споделите своите мнения и коментари. А сега пристъпвам към последната част, оценяването.
Книгата "Пилето" от Уилям Уортън получава:
5, 2 /6
