Шесто ревю: Никос Казандзакис - "Алексис Зорбас"

Шесто ревю: Никос Казандзакис - "Алексис Зорбас"

Жителите на Островът на книгите са нови. Тепърва те трябва да изградят много неща, да създадат условия за живот. За да внесе рутината, опита, на Островът пристига Алексис Зорбас, който със сигурност ще промени ситуацията към много по-добра!

Шесто ревю: Никос Казандзакис - "Алексис Зорбас"

Накратко: Да, заслужава си да я прочетеш!
(Това е за тези, които се колебаят дали да си вземат книгата, или не, но в същия момент се страхуват да не би и да научат прекалено много от ревюто и да им стане безинтересно!)

автор: Никос Казандзакис
заглавие: "Алексис Зорбас"
издателство: enthusiast
страници: 376
цена: 17 лева













Здравейте, книжни плъхчета!

Как сте в студената събота? Натоварени с много и различни задължения, или успявате да си отпочинете с интересна книга? Надявам се да е второто. Всеки има нужда да отдъхне с интересна история. Особено в почивните дни.
Много съм щастлив от решението си да направя страницата Островът на книгите във Facebook, защото така ми се отдаде възможността да си дискутираме книжни теми заедно!
Навярно тези, които следят публикациите ми, знаят, че след последното ревю имах малко книжни проблеми. Не успявах да намеря книгата, която да ме завладее, да ме накара да не искам да спра да я чета. Доверих се и на любим автор като Маркес, и на непознат като Нушич, но просто нещата не се получаваха.
И така стигнах до "Алексис Зорбас". Това е книга, която ми бе препоръчвана горещо от книжари, от мои приятели. Но аз съм на моменти. В един момент съм се доверявал на чуждото мнение, в друг вярвам само на собствената си преценка. И е имало и от двете - и ми е харесвала книга, и ме е изнервяла. Мненията за тази може би ме хванаха в неправилния момент. Реших, че ще я оставя за по-нататък. Но въпреки вярвам, че във всеки един книжен плъх, след като прочете нещо хубаво за дадена книга, се поражда желанието да я има. Е, аз не съм изключение от правилото и в един момент просто не издържах и си я взех.

Като за начало, ще ви запозная  с Никос Казандзакис:

Никос Казандзакис (на гръцки: Νίκος Καζαντζάκης) е гръцки писател, поет, драматург и мислител.

Приеман за най-важния гръцки писател и философ на 20 век, той получава световна известност след филмирането на романа му „Алексис Зорбас“ под името „Зорба гъркът“ през 1964 г. с Антъни Куин в главната роля.

Никос Казандзакис е роден на 18 февруари 1883 г. в Ираклион, Крит, днешна Гърция, тогава в Османската империя.

Той е сред най-талантливите гръцки писатели. Автор е на есета, новели, поеми, трагедии, пътеводители и преводи на класически произведения като „Божествена комедия“ на Данте и „Фауст“ на Гьоте. Както своя герой Одисей (от епическата поема „Одисея“, съдържаща 33,333 стиха и публикувана през 1938 г.), Казандзакис прекарва по-голямата част от артистичния си живот извън Гърция — изключение правят годините на Втората световна война. Някои от произведенията му са свързани с историята и културата на неговата родина и с мистичната връзка между Бога и човека. През 1957 г. Казандзакис не спечелва Нобелова награда заради един единствен глас — печели я френският писател Албер Камю.

На гроба на писателя стои голям дървен кръст със следната епитафия: „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Аз съм свободен.“

А ето и накратко сюжета на творбата:

Главните герои са двама - Алексис Зорбас и началството. Тяхното запознаване става непосредствено преди заминаването на началството на остров Крит, където той ще възстановява стара мина за лингнитни въглища. Въпреки неочакваната среща и липсата на информация един за друг, началството се съгласява да вземе Алексис Зорбас със себе си, защото "той готви най-вкусната чорба, след която и майките оставят децата си гладни".
Следват хиляди приключения, това е произведение с много действия, с много динамика. Няма момент от книгата, в който героите да са статични, да са замръзнали на едно място. Пристигайки на остров Крит, те се запознават с местните хора там. Алексис Зорбас по начало е впечатлен по вдовиците и не изневерява на себе си, запознавайки се с мадам Ортанс.
Но ако си мислите, че това е роман, посветен за трудностите в работата -грешите! Да, и тя съществува, но главният акцент е върху приятелството между началството и Алексис Зорбас, за уроците, които си предават един на друг. Може би и работата, и посещението в манастира, и всички общи преживявания, и парадоксално, но и различният поглед към света, ги правят толкова близки.


Какво разбрах аз от "Алексис Зорбас" и хареса ли ми?

Ще се застраховам като ви кажа, че каквото и да напиша за тази книга, то ще бъде малко. Тя не е от тези книжки, които се смилат бързо и забравяш още по-бързо. Тя е по-различна, по-силна, на моменти философска и имам чувството, че тази книга се разбира с годините, че тя е нещо като "Малкият принц", но за по-големи.
Обожавам книги, в които главните герои са силни характери. А в тази има са двама - Алексис Зорбас и началството. Но дори и второстепенните като мадам Ортанс са симпатични по свой си начин.
"Алексис Зорбас" е книга, която ме прекара през множество и различни състояния. Първо ми хареса, после се влюбих в нея, после се изнервих (не защото не ми допадна, а защото не исках някои неща да се развиват по този начин), след това се успокоих и накрая вече бях трогнат. Очевидно ме накара и да се радвам, и да страдам, но си заслужаваше. Една книга трябва да бъде силна, да те кара да изпитваш емоции, да ти задава въпроси, ти да задаваш въпроси. Ако си безмълвен свидетел, ако си прост наблюдател, тогава авторът или не си е свършил работата, или  просто времето за четене на книгата не е настъпило. Пригответе се! Ако случайно сте се скатавали, пазили сте се да не размишлявате по екзистенциалните въпроси, то сега ще се наложи да го направите. Текстът няма как да се прочете, без да те накара да спреш и да си дадеш пример от живота си, от чуждите преживявания. 

Както ви казах, преди да почна да я чета, бях научил мненията на много хора за нея. И не знам, имах огромни очаквания. Очаквах, че ще я чета с месеци, че всичко ще е много философски написано. Но... не се случи това. Определено стилът на писане на Казандзакис ме изненада. Няма по-голям гений от този, който предава мъдри мисли и послания чрез хумористични и забавни разговори. Всеки философ може да напише нещо велико и трудно, но само най-добрите го пишат по такъв начин, че хем да достига до хората, хем да е поучително.

Въпреки че се определям като книжен плъх, точно като началството, любимецът от книгата ми е несъмнено Алексис Зорбас. Той е вече възрастен - не си знае точните години, но около 60-70, той е преживял много неща. Участвал е във войни, губил е деца, женил се е многократно. Видял е и хубавата, и лошата страна на нещата. Той е твърдо против книгите, защото според него те не дават нищо на човека. Кой четящ човек може да обясни какво е БОГ? Кой е Бог? Защо той позволява на хората да правят злини? И това е така. Знаем толкова малко за света, вярваме лесно на всичко, което чуем и прочетем.

Вероятно всеки един книголюбител би влязъл в спор с него за значението на книгите. Но авторът е успял да го направи симпатичен, приятен, дори забавен. Да, в отношението си към жените е особен. Вероятно за женската част ще се стори циничен.

Винаги са ми допадали книгите, в които героите са възрастни. Защото те вече са грешили хиляди пъти. Патили са много от живота и вече шестото им чувство е изострено. Да, голямата цифра на годините не винаги е гаранция за мъдрост, но в случая при Зорбас е! Човек, който е изживявал и падения, и възходи, и радост, и нещастие, и е имал, и е нямал. Това се казва да живееш, да изпитваш емоция, да  чувстваш. Той е човек, който е разбрал, че животът трябва да се живее миг за миг, защото не знаеш кога и какво ще се случи. И вярва, че човек трупа много повече опит, когато живее, вместо когато чете!

И обратно на неговата философия, авторът записва завинаги в историята неговия живот.
(Авторът е писал тази история за реално съществуващ човек.)


Някои от цитатите, които ме впечатлиха много: (страшно много са, но ще се постарая с времето да ги публикувам и в страницата на Островът на книгите):

"Ех, началство - каза той, - да знаехме какво казват камъните, цветята, дъждът! Може би викат, нас викат, а ние не ги чуваме. На, както и ние викаме, а те не ни чуват. Кога ще се отворят ушите на света, началство? Кога ще се отворят очите ни, та да прогледнем? Кога ще се разтворят обятията ни, та камъни, цветя и дъжд, и хора - всички да се прегърнем?"

"Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека- самотата."

"- Какво ти е пострадал пръстът, Зорбас? – извиках аз. - Някоя машина ли го е откъснала? – настоявах аз.- Каква машина си седнал да разправяш! Сам си го отсякох!- Сам ли? Защо?- Къде можеш да ги разбереш тия работи ти, началство! – каза той, като повдигна рамене. – Нали ти казах, че съм преминал през всички занаяти. Та по едно време бях и грънчар. Обичах като луд тоя занаят. Знаеш ли какво значи да вземеш една буца кал и да направиш от нея каквото си щеш! Фъррр! – фучи колелото, калта се върти като бясна, а ти си застанал над нея и си казваш: “Ще направя делва, ще направя паница, ще направя светилник, ще направя дявол, ако ща!” Това ще рече човек, ти казвам: свобода! - И тъй? – рекох. – Ами пръстът?- На, пречеше ми, когато бях на колелото, все се вреше и ми разваляше работите. Грабнах тогава един ден теслата...- Ами не те ли заболя?- Как да не ме заболя! Да не съм нещо пън! Човек съм, заболя ме. Но ми пречеше, ти казвам, на работата – тури му сатъра тогава!Така да обичаш, че да вземеш теслата, да те боли и да отсечеш..."

"- Може и да остана... - казах аз, изплашен от грубата нежност на Зорбас. - Може и да дойда с теб; свободен съм!Зорбас поклати глава.- Не, не си свободен - каза той. - Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта...- Ще я скъсам някой ден! - казах настървено, защото думите на Зорбас докоснаха една открита рана в душата ми и ме заболя.- Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише — толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако й се изплъзне - отиде, отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът?

Дойде време и да поставя оценка на тази книга. Вероятно сте усетили на къде вървят нещата. Тя несъмнено влиза в моя топ 20 и следователно ще обитава Двореца на Островът на книгите!

И така, това беше "Алексис Зорбас" на Никос Казандзакис през моя поглед! Надявам се да съм ви бил полезен, да съм ви дал достатъчно информация и може би да съм ви накарал да я прочетете!

Пожелавам ви въпреки дъждовното време, един много, много слънчев ден, изпълнен с много четене и забавление!

Използвани източници:
Биография на Казандзакис - Уикипедия
Снимка на корица - helikon.bg
Снимка на автора - enthusiast.bg
Снимка на Двореца - www.louis-xiv.de

Какво представлява "Островът на книгите" и защо точно така се нарича?

 Какво представлява "Островът на книгите" и защо точно така се нарича?

Здравейте, уважаеми читатели!

Хм.. не ми харесва. Нека да забравим формалностите и да не се обръщаме един към друг като към непознати. За да стигнете до моя блог, вероятно вие сте хора, които обичат да четат, следователно сте умни и прекрасни. :)

Какво е "Островът на книгите"? - Това е нещо, което от дълго време замислям да направя. Няма да крия, че обичам много книгите и най-вече през лятото имам единствен шанс да им се отдам изцяло. Хубавото, а и понякога лошо, на ученическите години беше, че ни даваха списъци с едни книги, които трябва да прочетем за септември месец, за да сме запознати с материала. Признавам си, че някои книги са ми в графа "любими", други пък ги прочетох, защото беше необходимо, но за нито една не съжалявам, защото са изградили в мен страстта към четенето. След училището идва университет, работа и т.н и вече няма кой да ти дава списъци с книги, които да четеш. Тогава ти си свободен и можеш спокойно да си решаваш с какво искаш да се запознаеш. ДА! ДА! ДА! СВОБОДЕН СЪМ!

Ноо.... има едно голямо НО. Да попаднеш на хубава книга е много трудно. Нека си го кажем от сега, има книги на пазара, които са лишени от всякаква литературна стойност и високите им продажби са в резултат на добър маркетинг, липса на нещо подобно на пазара и голяма доза късмет. Аз обаче не харесвам подобни книги. Да го кажа с други думи - не обичам "силните на деня". Да, чета неща, които ми препоръчват познати и приятели, когато прочета интересно ревю, но поне на този етап от живота ми се старая да чета повече класики. Да, има такива, които за заинтригуват и ги мисля с дни, други не ми харесва. Тук се крие и невероятната сила на книгата и въздействието ѝ. Всички държим едно и също произведение, а в очите ни изглежда по различен начин и ни кара да се чувстваме различно. Това си е чиста магия!

В този блог аз ще публикувам какво чета, ще се опитвам да правя ревюта (въпреки че не съм правил до този момент), ще си качвам неща, които ми харесват и ако ми остава време може да пиша и някои мои истории, произведения.

Първата публикация - за Историята на Островът на книгите - си е изцяло авторска, може би не трябваше и да ви казвам, де, стилът не е особено висок, то си личи, че го е писал новобранец. Но да ви предупредя - не го правя с цел някой да ме възхвалява, да натяквам какво и колко съм чел. Не - просто обичам да чета и да търся постоянно нови и нови произведения, с които да се запозная. Някои обаче са на автори, които не съм чувал и ми е трудно да преценя дали ще ми допадне. Поради тази причина аз търся коментари, мнения на хора, които са чели. Това искам да дам и аз на вас - моето мнение върху определено произведение. Не се притеснявайте да ме критикувате ( не е желателно да ме обиждате обаче!!!), да споделяте аргументирано мнението си, да публикувате цитати, които са ви любими от съответното произведение. Даже ще ми е приятно, ако завързваме дискусии. Никак няма да ми харесва да си пиша сам :(

В повечето блогове оценят книгите по шестобалната, по десетобалната система, със звездички. Аз ще подходя по по-различен начин. Тъй като аз и вие в момента се намираме на Островът на книгите, всяко четене на книгата ще я настанява в собствен дом. След анализа и мнението ми относно произведението, ще слагам снимка на мястото, в което я настанявам - колиба, обор, апартамент, мезонет, къща, вила, хижа, дворец, замък и т.н. Мисля, че така ще бъде много по-забавно, отколкото да изчислявам някакви цифри и да вадя стотни, както правеха госпожите за диктовките.

Е, ако всичко бъде наред, скоро очаквайте от мен и първото ми ревю. За момента желая на вас приятни и усмихнати летни дни и много завладяващи и силни книги!

Историята на "Островът на книгите"

Историята на "Островът на книгите"

Преди много години, в едно далечно царство хората живеели щастливо и спокойно. Нямало кражби, нямало престъпления, сред хората се срещали само доброта и уважение. Всеки можел да разчита на другия, когато има нужда от помощ. Жителите на тази държава се различавали от съседите си, тъй като притежавали едно особено качество, което в другите липсвало - обичали книгите. Всеки ден, независимо от времето и мястото, независимо от работата и настроението, те четели. Не минавал ден, в който да не се впуснат в авантюристично приключение, което да ги отведе в нови светове, да се запознаят с нови хора и характери, да изживеят и друг живот и да се справят с чужди проблеми, да празнуват чужди успехи. Един ден от седмицата бил определян за "Ден на книгата" и тогава всички хора на това царство, се събирали и си разказвали какво са прочели. Разказите продължавали дълго, имало случаи, в които не си лягали, но никой не се оплаквал от това, тъй като всички изпитвали нуждата да чуят нещо ново и вълшебно. Най-интересните истории разказвал царят, защото той имал и дарбата да сътворява нови и нови случки, които да достигнат до сърцата на хората.
Всички деца с нетърпение очаквали да започнат училище, тъй като именно там придобивали безценната дарба да се научат да четат и пишат. Всеки ден, прекаран в това магическо място, за тях бил повече от забавление и начин за напредване. След като научели азбуката, те с удоволствие се изправяли пред семейството си и избирали една книга, която да прочетат. Хиляди ръкопляскания, много усмивки и малко сълзи от гордост били сред най-честите реакции на баби и дядовци, майки и бащи, лели и чичовци, каки и батковци. След като детето изтърпяло "семейния изпит", то вече можело да се доближи до най-святото място в къщата - библиотеката. Само след няколко дни, прекарани там, детето разбирало, че е получило нещо много по-голямо от подарък - то е получило възможности, авантюри, приключения и изобщо нови светове. Мечтата да се посети друго място вече не била невъзможна, а напротив - изпълнима по всяко едно време на деня.
Децата се превръщали в големи хора и достойни хора, които предавали, това, което са получили като житейски урок и на своите наследници, за да не бъде прекъсвана любовта към книгата.
Един мрачен и дъждовен ден, когато по небето играели светкавици, тъй че да превърнат нощта в ден, хората си стояли в домовете пред огъня и след вкусната вечеря разказвали един на друг какво са прочели през деня. Не в цялото царство обаче царяла тази хармония и спокойствие. Бог определил това да бъде последния ден на царя на Земята, след което да го прибере при себе си. Неочакваното събитие предизвикало в царския двор невиждан смут и паника.
На следващия ден хората разбрали за тъжната новина. Хиляди се струпали пред двореца, където се молели на Бог да се отнася с техния цар, така, както той се е отнасял с тях. Други отправяли съболезнования пред царското семейство, а четвърти четели любимата книга на царя в негова чест. Хората не останали безучастни към трагичната съдба на царя, тъй като изпитвали нескрит респект и уважение към личността му.Управлението му променило изцяло облика на държавата и създал нови традиции и обичаи за всички. И най-вече - той им отдал любовта към книгата.
Не след дълго, на трона се възкачил неговият син. Още от началото на управлението си, дал на хората да разберат, че не е съгласен с управлението на баща си. Мнозина открили в действията му скрита ревност и завист към бащиното му постижение. Мъдреците вече били поели инициативата да увековечат постиженията на предишния цар в една нова и прекрасна история. Синът обещал пред себе си, че ще действа по противоположен начин, тъй че след смъртта му да има томове с книги, хиляди статуи и милиони деца, кръстени на него.
Първата генерална промяна, наложена от царя, смутила народа. Царят забранил да се чете повече от 1 час на седмица, а децата в училище няма да се учат на четене, а на спорт, за да има силна армия и на математика, за да станат добри търговци. Всички вкупом възроптали срещу тази тежка санкция, но от царския двор подкрепили решението на царя.
Любовта към книгите била твърде силна, а връзката неразрушима. Минавали седмици, месеци, дори и години, но хората продължавали да се забавляват с четене и вечер на свещи да учат децата си на четмо и писмо. 
Царят разбрал, че заповедта му не е била изпълнена изцяло. Побеснял и решил да отнеме най-ценното материално имущество, което притежавали хората - книгите. Лично той, със стражите си обикалял по домовете, проверявал легла, сандъци, кутии и т.н за скрити книжни богатства. След като отнел и последната книга след много сълзи и съпротива от едно 6-годишно дете, царят бил доволен, че е постигнал мисията си и авторитетът му няма да бъде повече подценен.
Децата загубили усмивките по лицата си, нямали мечти, осъзнали, че били ограничени в пространството на държавата, тъй като не се доставяли нови книги. Родителите опитвали да ги успокояват, разказвайки им истории, които те са чели, но ефектът не бил същия. Нямало го контакта с хартията, аромата на мастилото, уединението с произведението, собственото изграждане във въображението на образите на героите.
Царят решил да запали всички книги на площада, пред очите на народа, за да покаже своята непоколебимост  и най-вече властта, която има над тях. Нощта, преди да направи това, обаче сънувал своя баща, който му казал, че е извършил непростим грях и ако запали тези извори на неизчерпаема мъдрост, тогава той извършва богохулство и колкото и велик да е, колкото и територии да завземе, до името му в историята ще стоят само срама и неуважението. Синът се събудил целия облян в пот, а около гърлото му бил увит и чаршафа, с която се завивал нощем. Спомнил си за думите на баща си и приел всичко случило се за знак. Решил да не рискува прекалено, за да не загуби твърде много.
Без да разбере никой, натоварил книгите на кораб и ги пуснал по течението, за да ги отнесе морето. Без капитан, без управление, корабът щял да потъне, а с него и книгите на хората, но и нещо повече - интелигентността, прозорливостта и непоколебимостта им.
Книгите дълго плавали. В началото били страшно изплашени, че няма кой да ги пази. Те обичали хората. Обичали да им разказват историите си, да ги забавляват и разплакват, да пътуват заедно с тях, да ги амбицират да се развиват и утвърждават. Но този път хора нямало. Почувствали се предадени и изоставени. Една от книгите с много усилия успяла да стигне до палубата на кораба и видяла, че се намират в открито море и незабавно трябва да се поеме управлението, за да не потънат.
Това било лесно. Те били книги и криели в себе си отговорите на всички въпроси, които съществуват на света. Една от тях знаела как да вдигне платната, друга можела да се ориентира по географски дължини и ширини, трета не изпитвала трудност да каже къде се намират точно, тъй като съдържала в себе си характеристики за всички морета и океани. Но книгите почувствали и помощта на предишния цар. Те знаели, че той е с тях и няма да ги остави да пострадат. По време на пътуването си преминали през хиляди премеждия и трудности - трябвало да се справят с 10 пиратски кораба, които искали да ги превземат, страниците и кориците им били измокрени от силна буря, която скъсала и едно от платната им, на палубата паднала мълния, която за малко не запалила кораба и потопила тях. Но с воля и упоритост, знания и умения, сила и търпения, една сутрин, пред тях се открила една прекрасна гледка - ЗЕМЯ! Това било малък и уютен остров, на който живеели само деца, които имали голямо желание да четат и да научават нови и нови неща. Те посрещнали книгите с огромно вълнение. Направили това, което книжните богатства обичали най-много - притиснали ги до сърцето си. Тогава всички разбрали, че дните им ще бъдат много красиви, защото ще има много истории от далечни светове, ще има много забавления, защото ще бъдат заедно и няма никога да се изоставят.
А островът, на който пристигнали бил наречен ОСТРОВЪТ НА КНИГИТЕ!

Pierre